Хосе Мария Мерино
Реката на рая (6)

6.

Върнахте се, докато слънцето постепенно започваше да грее по-малко ярко и денят отиваше да си отпочива от огнения му допир. С приближаването към бивака ви в гостоприемната сянка на буйния храсталак, където, като че ли спрели за престой в това отдалечено място, се открояваха двете екстравагантни фигури на палатката и закачената на едно дърво раница, ти усети радостното чувство от завръщането в домашното огнище, от пристигането в една даваща сигурност среда.

„Не ти ли се струва, че все едно се връщаме вкъщи?“, попита ти Тере.

Смеейки се, тя потвърди:

„Така е, видях палатката под тези дървета и ми се стори, че тя цял живот е била домът ми, а ние все още не сме я използвали.“

Едно съвсем обосновано усещане, тъй като това беше първият път, когато можехте да се радвате на ваше собствено пространство, принадлежащо поравно и на двама ви и където нямаше други наематели, с които да си поделяте наема, не се чуваше оглушителна музика, не съществуваше рискът нечия баба или нечия сестра да се появят съвсем ненадейно, макар и в правото си, за да разкажат или да попитат нещо тривиално.

Бяхте изтърпели такава силна горещина и се чувствахте толкова изморени, че решихте да се потопите в синкавото езерце, намиращо се малко след песъчливия бряг на речния вир, който, съвсем близо до палатката, предлагаше удобствата на малък речен плаж. Въпреки сянката, която вече покриваше течението на реката, мястото не бе загубило морския си вид, който те бе учудил, щом го видя за първи път, сякаш беше едно скрито малко крайбрежно кътче.

Тере влезе в палатката и си облече банския костюм, но ти, който се бе съблякъл чисто гол, побърза да й го свалиш, без да обръщаш внимание на протестите й.

„Но какво правиш?“, извика Тере през смях.

„Нима още не си си дала сметка, че сме Адам и Ева?“, попита я ти, докато прегръщаше прекрасното й бяло тяло и я целуваше по врата и раменете. „Ние сме Адам и Ева в реката на Едем, във водите, в които са се разтворили първите изумруди на Сътворението.“

Внезапно откри, че цялата необичайност на мястото сигурно не е нищо друго освен онази спокойна девственост, която, както се предполага, е свойствена за райските кътчета, за естествените природни пространства, където човешкото присъствие още не е оставило хищническите си следи. Сега съвсем ясно разбра настояването на Тере пепелта й да почива в лагуната, защото без съмнение тя изживяваше същото, което и ти при завръщането ти в това изначално митично място, което обитава въображението на всички човешки същества.

В тези планини, в тези проломи, в тази река се докосвахте до еманацията на един неизменен покой, покоят, от който ще се напои вашата нежност през медения ви месец, за да я бележи с печат, изглеждащ незаличим и който внезапно кара у Даниел снизходителния да започне да вибрира една друга тръпка на угризение. И макар всичко да си остава неизменно и същото, ти вече си друг, съвсем различен и извиквайки в паметта си идентичното усещане, което току–що почувства и успя да предадеш на Тере, у теб изниква горчивината от други скорошни спомени, но едновременно с това ти се струва, че продължаваш да бъдеш онзи, който въпреки всичко, оцелява вътре в теб и е способен да възстанови радостта от онези начални моменти, преживени толкова динамично с нея именно на това място.

Дотогава любовните ви срещи почти винаги се редуваха в порутения апартамент, който деляхте с трима други колеги, в тясната, мрачна, зле проветрена спалня, върху едно неудобно скърцащо легло.

Миговете на любовен екстаз винаги водят до забрава, която, макар и временна, моментна, ви предава своето специално измерение извън времето, но когато прегръдката ви стигне до края си, отново се разпознаваш върху стария сламеник до прозореца с овехтели пердета, шкафа с напуканата луна, разхвърляната студентска маса, осветена от настолната лампа с гъвкава стойка, и една древна мебел с помътняло огледало и с вграден леген, макар че прекрасната голота на Тере излъчваше успокояваща светлина, способна да прикрие крайната бедност около вас.

И все пак през онази екскурзия рамката за съчетаването на телата ви се оформяше не само от палатката, но и от гигантската горска стая по открито небе със стени от огромни скали и островърхи хълмове, с покрив от листата на дърветата, с шепота на течението и радостното чуруликане на птиците, с жуженето на насекомите като музикален акомпанимент, с украсата на различните храсти и горските треви, с аромата си, една стая далеч от всяко човешко присъствие, освен вашето.

Пълната самота наоколо ви възбуди много, сякаш наистина бяхте първите обитатели на света и върху определения само за вас пясък на миниатюрния плаж, след като се изкъпахте в езерцето и все още мокри от свежата вода, се отдадохте на първия си от дългата поредица плътски контакти, които щяха да последват през следващите дни. Изкъпахте се отново, попихте водата от телата си и подновихте любовните ласки, този път върху шалтетата.

Никога преди това не бе усещал Тере така изцяло отдадена на ласките ти, така готова да те следва в това, което за вас продължаваше да бъде обучение в тънкостите на любовното изкуство, защото все още бяхте много млади и съвсем неопитни. Тя страстно и дълбоко въздишаше, притваряше очи, шептеше неясни думи и това нейно настроение ти доставяше двойно удоволствие във всички тези моменти.

„Така сигурно се е държала Ева в Едем пред нежните намеци и любовни пориви на Адам“, каза й ти после, очарован от страстта й.

„В Едем Адам и Ева са били целомъдрени“, възрази Тере.

„Как така целомъдрени?“

„Ами не си ли спомняш какво се казва в Библията? — продължи тя шеговито. — Познали са се след като са били изгонени от там“.

„Целомъдрени? Но що за глупост е това? Как така целомъдрени?“, попита ти.

Вкусваше спокойно взаимната ви голота с бавни ласки по кожата й, толкова светла и мека.

„Правили са секс едва след като са били изгонени — настоя Тере с дълбокомислена гримаса, — защото в Едем либидото дори не е съществувало“.

„Това е един изопачено интерпретиран от свещениците Едем“, опита се да приведеш доказателства и аргументи ти.

„Какво ти е основанието да говориш така?“.

„Ами как тогава, ако не е било така, са се възпроизвели останалите видове? Защо е имало ябълки на дървото, ако преди това не е имало опрашване?“

„Да се прилага рационалното мислене при митовете ми изглежда глупаво — каза Тере. — Сигурна съм, че аргументите ти биха очаровали Дарвин“.

„Адам и Ева са изживели много любовни моменти в Едем, за това не трябва да имаш никакво съмнение, съжителствайки в мир с всички останали видове, продължили са да им се наслаждават и след това, макар вече сред студ и недоимък, глад и лишения и това, което се е случило е, че Йехова, с лошия си характер, е пожелал да ги изгони от там, защото смятам, че щастието им го е вбесявало, а той не е очаквал да се получи така, затова накарал късметлийската змия да се промъкне въпреки съмнението, че змията е била само едно превъплъщение на влечуго“.

Сега мислиш, че също и историята за изначалния Рай е история за предателство, защото трудно може да се намери друго обяснение за този капан на Създателя, сътворен по формата на непреодолимо за човешкия разум, за Хомо сапиенс, изкушение, което на свой ред нарушава наложената абсурдна забрана, не зачитайки силата на авторитета. И най-важното се състои в това, че предателството, нелоялността, са съставна част от основната материя на много от нашите фикции, сякаш тяхното клеймо е здраво отпечатано в най-скритите дълбини на нашата природа, защото да измамиш доверието, което са вложили в нас, е може би най-възбуждащото поведение за тъмните ни радости.

Впрочем, тогава ти още не бе изменил на каквото и да е, от тази гледна точка бе напълно невинен, и завърши аргументацията си, уверявайки, че в онзи ваш Едем не съществува никаква измамна змия, защото не съществува и никакъв Йехова:

„Никой няма да ни изгони от тук, дай ми още една целувка и после да хапнем нещо, защото умирам от глад и съм готов да изям каквото и да е, дори и късметлийската ябълка от Дървото на Доброто и Злото, ако е необходимо.“

Светлината все още бе доста силна, когато започнахте с апетит да похапвате от провизиите си, после разпънахте шалтетата в палатката и легнахте да спите, а сънят ви завладя незабавно. Бяхте толкова изморени от пътуването, жегата, прегръдките, че спахте непробудно повече от дванайсет часа.

Спомняш си почти всеки момент от следващия ден. Това бе денят, в който тържествено открихте вашия Едем, внимателно влизайки в притежание на първите райски кътчета, още един ден с ярка светлина и силна топлина, през който едва се движехте из околностите на бивака.

В момента на събуждането в малкия гъсталак се чу гукането на гургулиците и вие се гмурнахте с радостни викове в реката, окъпана от слънчевите лъчи, преди да изядете закуската, която ти педантично приготви с помощта на малката газова печка, която си бе направил труда да донесеш. След това посветихте деня си в ходене покрай реката в двете посоки.

Нагоре по реката, на около триста метра, трещеше буен водопад, където си позволихте по един от най-изобилните възможни душове, преди да се изкъпете в оформилото се малко по-надолу от водната струя езерце. В тази зона, поради разликата в нивата, теренът ставаше стръмен и за да отидеш по-нататък, трябваше да се изкачиш по един почти отвесен наклон, който на най-високото предлагаше няколко вдлъбнатини, където човек лесно би могъл да се спъне и падне в тях, терен доста неподходящ за разходки. Надолу по реката водите й се плъзгаха в русло с множество вирчета, а покрай бреговете в продължение на около километър се редяха горички и малки полянки, винаги сред живописни скални образувания, преди, поради липсата на бряг, пътят да прекъсне в една точка, където продължаваше единствено скалната стена точно срещу една широка и дълбока като басейн част на реката.

Когато дойде време за обяд, вие се върнахте в бивака и след любовта и следобедната дрямка, всеки един с книга ръка, четейки в очакване горещината да намалее, преди да мислите за друг поход из околността, ти се почувства толкова радостен, че попита Тере дали няма да е склонна да прекара цяла вечност с теб на това място:

„Да бъдем ти и аз тук сами, както сме сега, завинаги, в това лято и в тази самота — каза ти, подчертавайки всяка дума — от векове за векове, амин“.

Вярно е, че това бе едно невъзможно за осъществяване предложение, една чисто и просто идеалистична формулировка, символична, но за голяма твоя изненада последва нарушаващ дневното спокойствие отговор, който си спомняш като част от последвалия този реторичен въпрос разговор, защото Тере зае позиция, изразяваща съвсем ясно несъгласие с твоята и която очерта два противоположни възгледа за вашата връзка.

Изслушвайки предложението ти, Тере, която бе затворила книгата си и рисуваше педантично с химикалка в подпряното на книгата тефтерче един от лабиринтите, към които проявяваше специален афинитет, какъвто някои други проявяват към кръстословиците, една непрекъсната оплетена линия, оформяща във всеки случай съвсем различна рисунка, която тя наричаше моите мандали^[1], започна да се смее, разроши нежно косата ти и възкликна:

„Що за мания с вечността! Не е ли казал поетът, че вечността се събира в един миг?“

„Ако можеше да съществуваш вечно, нямаше ли да искаш да си с мен завинаги в един Едем като този?“, попита пак ти.

„Хайде, Даниел — възрази тя, — аз мисля, че това с вечността е някакъв капан, някаква измама, алиби, измислена фикция“.

„А цял живот? Целият смъртен живот ти и аз тук, сами и щастливи?“

Целуна те.

„Даниел, през живота си ще се обичаме винаги, но освен любовта има и други неща, не мога да си ни представя ти и аз сами тук, без книги, без кино, театър, музика, без хора, вършещи всевъзможни неща наоколо, без да виждаме да минават автобусите и историята, статични, без линията да тича като тази, която сега рисувам, без да отиваме никъде и да се връщаме отнякъде, без никакво криволичене, без да правим обиколки, една винаги права, равна линия, каква скучна монотонност.“

„Защо монотонност? Любов и още любов, и непринудени разговори, и разходки, и откриване непрекъснато на нови, закътани сред дивата природа кътчета, само ти и аз, ръка за ръка.“

„Да видим дали сред толкова самота, правейки все едно и също, в края на краищата няма да започнем да се ненавиждаме.“

„Каква си само!“

„Казвам го съвсем сериозно, защото смятам, че да мислим за вечността не е здравословно, кара ни да не зачитаме времето, което минава покрай нас и което е единственото съществуващо време. А тази самота, колкото и да е изпълнена с любов, ще ми тежи като присъда, като изгнание.“

Ти се позабави с отговора си, спомняш си позата, която бе заела в онзи момент, макар и да изглеждаше весела, сякаш изникнала от небрежните разговори и от чистия каприз да извърши каквато и да е злоупотреба, като малък съсирек в паметта, защото тогава ти се стори, че омаловажава любовта ви: ти искаше Тере да бъде с теб и това ти се струваше най-важното от всичко, тъй като вярваше, че близостта й трябва да радва само твоя милост, но тя подреждаше това сред други неща, които считаше за също толкова важни.

„Значи любовта ни за теб нещо сравнимо с четката за зъби, с телефона, с пералнята машина, с компресите.“

„Чуй, я не се прави на глупав“, каза, прегръщайки те устремно, и тази прегръдка те накара да паднеш по гръб на земята, докато искрено се смееше.