Хосе Мария Мерино
Реката на рая (9)

9.

Силвио спря на място. Сигурно беше много изморен и измъчен от начина, по който носеше раницата, но не поиска да ти даде на теб урната да я носиш.

— Много съм жаден — казва.

Изваждаш бутилка вода и той пие жадно, почти задавяйки се.

— Внимавай, Силвио, пий по-бавно.

Връща ти бутилката.

— Докато пиех, си спомних за извънземните. Ти знаеше ли, че тези извънземни те всмукват? — пита.

— Как те всмукват?

— Ами така — казва, поемайки дълбоко въздух през уста, а големият му език започва да вибрира. — Всмукват те и те отнасят на корабите си и там правят с теб онези неща — и изрича дума, която прозвуча като „експе’менти“.

— Искаш да кажеш, че те отвличат — уточняваш ти. — И се произнася „експерименти“. Повтори.

— Ами тази дума е много трудна, „експерименти“, но е все същото, всмукват те или както там ти го казваш.

И ти заставаш неподвижно на едно място и го поглеждаш, подпрян на туристическия си бастун:

— Кой ти разказа всичко това?

— Паула го знае много добре, защото това за експериментите й го е казал дядо й, както и това, че понякога си спомняш, понякога не.

Хваща бастуна с две ръце и накланя тялото си към теб:

— Мислиш ли, че мен са ме всмуквали или както ти го казваш, някой път? И какво е това експеримент?

Неизбежната Паула, за кой ли път вече. Разбираш, че не знаеш всичко, което би трябвало за живота на сина ти в колежа или в специализирания център, въпреки че ти за него си основният душеприказчик вече повече от година. Когато имаш възможност, отиваш да го вземеш, виждаш децата да говорят помежду си, но никога не ти беше минавало през ум, че общуването им би могло да включва подобни сложни въпроси, като представата за невидимите и вещаещи заплаха извънземни същества например.

— Ела да поразтрия гърба ти, защото се чудя как издържаш да носиш раницата по този начин.

Помагаш му да я свали, разтъркваш леко раменете, които сигурно доста го болят, допирът с дребното му тяло ти напомня за това на Тере, когато й помагаше да прави упражненията, както ти бяха показали в болницата, съобщаваш му, че за да стигнете до лагуната, остава още толкова път, колкото сте изминали досега и отново го молиш да те остави ти да носиш урната.

— Тате, искам мама да върви с мен — отговаря съвсем сериозно, гледайки те с вид, преминаващ границата на молбата.

— Както желаеш — отстъпваш ти.

Силвио отново те пита какво е това експеримент.

— Виж, Силвио, експеримент означава да изпробваш дали едно нещо може да се случи или не, дали едно стъклено топче може да се разтвори, тоест да се разруши във вода, например. Дали материалът, от който е направено, е разтворим или не.

— Захарта се разтваря, да, но стъкленото топче — не, вече съм опитвал — бърза да обясни видимо много доволен Силвио. — Това експеримент ли е било?

— Примерно — изразяваш съгласие ти.

— Ами аз не съм и подозирал, че съм правил експерименти — продължава горд от себе си той. — Дъвката също се раз… както ти казваш, във водата.

— Разтваря се — повтаряш.

Замълчава за момент:

— Но какъв експеримент могат да направят с някого извънземните, когато го всмукнат? Какъв експеримент са направили с мен, ако някога са ме всмукнали или отли… както ти казваш? — държи да разбере.

Говори Даниел търпеливият:

— Виж, Силвио, аз не вярвам някога извънземните да са те отвличали. Защо да го правят? Каква причина биха могли да имат?

Сега Силвио те поглежда втренчено:

— Нима искаш да кажеш, че не знаеш, че не съм нормално момче като другите?

Въпросът му беше толкова директен и очите му впити в тебе по такъв начин, че не успяваш да реагираш веднага, обзема те силно вълнение по същия начин, както когато се обяви за момче със синдром на Даун. Потърсихте удобни за сядане места върху едни обли камъни, което ти даде време да се подготвиш.

— Какви са тези приказки за това, че не си нормално момче? — питаш, след като седнахте.

Той също се настани удобно върху камъка и те погледна снизходително, сякаш поемайки върху себе си вината, че ти не си в течение на много важни неща от живота.

— Когато постъпих в новия колеж, някои ме наричаха умствено недоразвит и гном, никога не ме оставяха да поиграя футбол, винаги във всичко ме побеждаваха, присмиваха ми се на говора и на походката. Ето защо попитах гос’жа Аурора и тя ми каза да не обръщам внимание, че аз съм само малко по-различен, като Бустильо и останалите, даваш ли си сметка? Момче със синдром на Даун.

Не знаеш какво да отговориш и Силвио продължава да приказва.

— Каза гос’жа Аурора, че да си различен, не е нито хубаво, нито лошо, че не трябва да обръщам внимание на онези деца, че те са глупави и зли, точно така каза, така ги нарече тя. И че ще си дадат сметка, и попитах мама, а тя ми каза същото като гос’жата, че аз съм различен, но да не им обръщам внимание и когато се върнах в колежа, през междучасието, отидох при онези момчета и ги попитах не са ли си дали сметка, че съм различен, но те не ми отговориха нищо, не се и изсмяха дори, отдалечиха се и никога повече не се нахвърлиха върху мен, защото освен всичко друго Паула сега ми е приятелка и ме защищава.

Замълча за известно време, сякаш за да преосмисли онова, което току–що ти бе казал, преди да продължи:

— Ами щом съм различен, дори извънземните искат да знаят защо, за да такова, да направят един експеримент, както го правят по филмите и сега, когато зная какво е, най-добре ще е да ме разрежат, докато все още спя, да ме отворят и да проверят какво има вътре, дали случайно нямам някакви редки буболечки и заради това не съм нормално момче, дали вътре нямам други малки като джуджета извънземни.

Избухваш в смях, за да смекчиш, доколкото е възможно, важността на случващото се, но не спираш да обмисляш факта, че знаеш малко за реалния живот на сина ти в света му на ученик. Иска ти се да го предизвикаш, но, разбира се, не го правиш с достатъчна вещина, не следваш подходящата логика за намиране на истинските проблеми, а той не споменава за други неща, освен за тези с приказна насоченост, като за извънземните. Във всеки случай решението му да се изправи лице с лице срещу нахалните си съученици, което вероятно не е било плод на недостатъците му.

— Не се притеснявай — отговаряш. — Ако извънземните проявяват интерес към нещо, не вярвам това да са твоите различия в сравнение с другите деца, ти физически си дете като всички останали, тялото ти е оформено също като техните тела, мога да кажа, че без съмнение едни може да притежаваме повече памет от други или някои да вършат с по-голяма лекота различни неща, или пък по-бързо да разсъждават и да говорят съвсем разбираемо.

— Как можаха да кажат, че съм гном! Глупаци! Ако бях гном, щях да съм вълшебник, бих могъл да се скрия в гората и да си общувам с феите, да обикалям кралствата, намиращи се под дърветата и да плувам по моретата в недрата на Земята! Ако бях гном, щях да бъда приятел с магьосници и чародеи и щях да знам къде има злато и диаманти! Не си ли спомняш, какво се случва в Магьосника от Оз^[1]? Какви глупаци! Да ме нарекат гном!

Не си убеден, че Силвио обръща внимание на това, което му обясняваш. Спомняш си за разговорите му с Тере, които в продължение на толкова години ядосваха с простотата си Даниел нетолерантния, тъй като в тях ежедневно и непрекъснато намираше доказателството за тази толкова унизителна за начина ти на мислене тогава умствена малоценност. Сега ти се струва достойно за адмирации търпението, с което тя отговаряше на безкрайния низ от въпроси, които детето мимоходом свързваше с всевъзможни неща или точно обратното, постоянството й да кара Силвио да говори веднага щом изпадне в някой от честите си мрачни периоди на необяснимо мълчание.

Ако Силвио ти зададеше някакъв въпрос, ти го препращаше към Тере:

„Това ще ти го обясни по-добре твоята мама, нали затова е професорка“, казваше му ти, винаги подтикван от отмъстителните намерения на по-лошия от Даниеловците, живеещи вътре в теб.

Не можеше да забравиш какво се крие зад появата на този нездрав син в живота ти, а и нямаше сили да посрещнеш безкрайната последователност от въпроси, задължителна за всяко едно ваше общуване и въпреки че Тере често присъстваше и виждаше непреклонното ти желание да се отървеш от досадното задължение, никога не ти каза нищо и най-вече след онова, което се случи между вас, когато ти разбра за причините, предхождащи заболяването на Силвио. Но сега Тере вече я няма и цялото негодувание на онзи тогава винаги вземащ връх лош Даниел дойде да изостри още повече угризенията на Даниел милостивия. Възприе търпението на Тере по отношение на Силвио като задължение, като основна част от завещаното и твърдо се стараеш да не усещаш неудобство, когато се опитваш непринудено да разговаряш с него.

— Не ме разбра, Силвио — отбелязваш търпеливо.

Замълчава за момент, смутен е.

— Ами бях се замислил за гномите, ъъъ, искам да кажа за онези извънземни, които искат да отвл… — опитва се безуспешно да изрече цялата дума.

— Да те отвлекат — прекъсваш го ти. — Кажи го ти, да–ме–от–вле–кат.

— Да–ме–от–вле–кат — повтаря видимо затруднен. — Много е сложно, татко.

— Искаш ли да се научиш как се произнася?

Потвърждава с енергично кимане на глава.

— Щом искаш, повтаряй си го много пъти, докато не го запомниш, защото онова, дето казваш, че искат да те всмукнат е много грозно.

— Ами мислех за всичко това и главата ми като че ли беше на друго място.

— Чуй — казваш, хващайки го за едната ръка, както много пъти правеше Тере, когато си говореше с него. — Както ти казах, ти не си странен, между човешките същества има такива, които съобразяват по бързо от другите някои неща и по-бавно от тях някои други неща, някои тичат по-бързо от другите или имат по-точен мерник, или по-хубав глас, но отвътре не се различават по абсолютно нищо; ако би могъл да го погледнеш вътре, отличникът в класа ти е абсолютно еднакъв с последния двойкаджия, има същите органи, същите кости, същите вени.

Докато му говориш разбираш, че ако става въпрос за някаква измяна, то ти изменяш на всичко, което в течение на много години е формирало убеждението ти по тези въпроси и не му изменяш с фалш, а убеден в това, което сега казваш.

— Тогава сигурно е заради съкровището, както ти казах преди.

Отговорът му те заварва неподготвен.

— Какво имаш предвид?

Отново подхваща другата своя натрапчива идея, възникнала след като му разказа легендата за лагуната:

— Сигурно си мислят, че искаме да вземем съкровището и затова ни преследват, макар и да не ги забелязваш.

— Имаш право — отговаряш и продължаваш с категоричен тон — Както ти каза преди, могат да си мислят, че сме тръгнали за съкровището на граф дон Хулиан, но ти не се притеснявай, ето сега на момента ще ги изведа от заблуждение.

— Какво ще направиш?

Ставаш прав, правиш рог с дланите си и викваш:

— Ей, извънземни, чуйте ме! Говори ви таткото на Силвио, повтарям, говори ви таткото на Силвио! Не отиваме да търсим съкровището! Чувате ли ме? Не отиваме да търсим съкровището! Оставете ни веднага на мира!

Виковете ти изведнъж срещат звучно ехо, което се блъска в скалите на другия бряг на реката. Поглеждаш Силвио, който като че ли вече изглежда поуспокоен, макар и в съзнанието му сигурно да продължават да витаят някои очаквания, защото тихо мълви:

— Не отиваме сега, не отиваме този път, може би друг път ще отидем, нали?

За малко да избухнеш в смях, но се възпираш.

— Хайде, Силвио, не казвай нищо повече и да продължим да вървим, остава ни още малко, за да стигнем — отговаряш накрая, помагайки му да натъкми раницата на гърба си.

Разполагаш урната във възможно най-високата й част, за да не се търка много силно в гърба му, даваш му туристическия бастун, на който с удоволствие се подпира, защото му помага да ходи и си мислиш, че натрапчивата идея за извънземните е подобна на една друга, която го бе завладяла, след като започна да разбира печатните картинки, на които се опитваше да намери смисъла, разглеждайки илюстрациите в книгите, които чете или му четеш, както преди правеше Тере, в течение на дълги периоди от време. Защото на всяка картинка и най-вече на по-реалистичните, трябваше да се задържате продължително време, докато успее да разгадае всички жестове на персонажите, мимиките им, позите на телата им, причината поради която животните или човешките същества се държат по начина, по който го правят, да си представи съдбата на пътищата, които могат да се появят нарисувани, да разбере накъде отиват птичките или носещите се по морските вълни кораби, ако има море на картинката, кой живее в замъците или в големите сгради, въпреки че интересът му към виртуалния свят, към фантастичните филми за космоса и към компютърните игри, колкото ставаше по-голям на години, бе притъпило влечението му към статичните картинки, придружаващи текстовете в книгите.

Но една натрапчива идея, подобна на настоящата му за невидимите извънземни и за съкровището в лагуната, го бе обзела преди време също като следствие на един разговор в колежа във връзка с равенството между живите същества.

Тогава Тере беше все още жива и без съмнение много от дългите разговори, които двамата провеждаха, преди той да си легне, третираха тази тема като основна. Знаеш го, защото няколко пъти, в продължение на месеци, той ти обясняваше, че всички ние, хората, сме братя с останалите същества в света.

„Даваш ли си сметка, татко? Братя сме с котките, с кучетата, с конете, с жабите, с калмарите!“

„Но кой ти разказа това?“, попита го ти.

„Знаят го в колежа, всички живи същества сме братя, всички, всички сме направени от същото“, заяви с безспорна увереност.

Погледна те напрегнато, изненадан като че ли от това, което самият той бе казал:

„Какво е да си направен от същото? — попита. — В колежа не го разбрах“.

„Сигурно са ви говорили за материята“, отвърна ти.

Силвио почти не те слушаше, защото онази вечер из стаята летеше една голяма жужаща муха, ти не успя да я изгониш през отворения прозорец и Силвио дълго време се мъчеше да я улови, с риск да събори някои от мебелите.

Ти престана да четеш вестника и му нареди да се усмири.

„Ако не можеш да седиш мирно, отивай в стаята си“, каза му ти.

„Ами искам да хвана тази муха.“

„Мога ли да знам защо искаш да хванеш тази муха?“

„За да я целуна, тя ми е сестра“, отвърна убедено.