Хосе Мария Мерино
Реката на рая (14)

14.

Камъче бе влязло в обувката на Силвио и вие спряхте, за да го извадите. Ръцете му също са също толкова непохватни, колкото и другите му крайници, но ти не му помагаш, спазвайки педагогическите препоръки на Тере и Аурора, които според тях от само себе си намират решение за дребните пречки. Когато изважда едва забележимото камъче, той го оглежда с подчертан интерес и после ти го подава:

— Прилича на някоя от онези жълти скали, но съвсем смалена. За мравката подобно камъче ще да е нещо много голямо, много голямо.

Възторжено съзерцава малкото обло камъче, преди да попита:

— Мислиш ли, че мравките могат да видят тези планини, които виждаме ние?

Изненадан от въпроса му, характерен много повече за мастит учен, отколкото за дете с ограничени умствени възможности, забавяш известно време отговора си:

— Със сигурност не могат — казваш накрая, докато отново поемате по пътя си.

Тази мравка, която не може да оцени обема на огромните скали, които се издигат в далечината, те кара да си помислиш, че всичко е въпрос на перспектива. Бяха изминали седем месеца от заминаването на Тере и аргументите й за възникналите пречки за връщането й, разубеждаващият отговор на твоето предложение да отидеш ти, вестта за продължаването на стипендията, съобщена ти без каквито и да е заобикалки, те накараха да мислиш, че има причина, която не иска да ти обясни. Престана да отговаряш на писмата й в продължение на месец и тя не спираше да изразява учудването си във всяко следващо, въпреки че онова, което най-много объркваше двамата живеещи в теб Даниеловци беше, че тя никога не пропускаше да те увери в любовта, която изпитва към теб, да подчертае колко много й липсваш.

Накрая й отговори с хладно писмо, с което я уведоми, че ти също имаш намерение да заминеш за известно време за германския град, в който се намира централата на лабораторията ти, тъй като оттам ти бяха предложили възможността да пребиваваш известно време там и да практикуваш по специалността си, така че най-вероятно, когато си дойдеш за Коледа, няма да може да се видим, беше добавил ти, но в отговора си тя не само не съжаляваше, че сега на твой ред ти се е наложило да отложиш срещата ви, а напротив, дори изразяваше радостта си, че така добре си оценен и че бъдещето ви ще се гради от две страни едновременно.

В онова писмо ти изпрати онова, което щеше да ти причини силна тревога: снимка на група от няколко момчета и момичета. Притиснати плътно един към друг, някои хванати за ръце, а в първата редица, седнала по средата на една пейка, се виждаше Тере, заобиколена от колеги. До нея седеше младеж, прегърнал я с ръка през рамо.

Мравката, поради дребните си пропорции, не може да прецени големината нито формата на далечните планински образования, скриващи хоризонта, но теб тази панорама те развълнува и прибягна до едната от големите лупи от монтажната лаборатория, за да определиш колко близо един до друг са онова момче и Тере на снимката, която изпепели душата ти.

Младежът беше рус с характерен англосаксонски вид, доволно усмихнат. Държеше свойски отпусната лявата си ръка зад гърба на Тере, без да обхваща раменете й. Дали миг преди това същата тази ръка не е прегръщала рамото? Или пък всеки момент щеше да го сграбчи? Тере също благосклонно се усмихваше, бе положила едната си ръка на коляното на момчето, а другата подпъхнала под ръката на момичето, седящо от другата й страна, едра, също усмихната девойка, която вече бе виждал на снимките от Коледа.

На гърба на снимката, в текст, написан на ръка, можеше да се прочете, че това са колегите й кандидати за магистърска степен, а до нея са най-добрите й приятели, Лари, който е един истински чаровник, и Катлийн — елегантна и женствена.

Въпросната снимка на така наречения Лари, прегърнал с едната си ръка Тере през раменете, предизвика у теб бурна вълна от ревност, чувство, което никога преди това не бе усещал и което превърна в убеденост онова, което не се бе осмелил да подозираш.

Всичко е въпрос на перспектива: ако снимката беше направена по време на някоя от екскурзиите, които Тере и ти правехте с колеги и приятели, би могъл да си помислиш, че момчето я е прегърнало през раменете като спонтанен израз на другарско приятелство, а ръката на Тере се намира на коляното му по чиста случайност, следствие на несъзнателен жест. Обаче изображението, което събираше в себе си всички тези жестове, пристигна при теб след много месеци на морално мъчение заради огромното, разделящо ви, разстояние, след отказа й да се възползва от билета, който й беше осигурил и предложил, за да прекара няколко дни до теб, след като аргументирано отхвърли предложението пътуването да осъществиш ти, възможност, постигната след много усилия и дълги часове на досадна монотонна работа, след като получи вестта за продължаването на стипендията й, но най-вече след неизброимите намеци по адрес на въпросния поет Лари, вещия готвач, себеотрицателен другар, очарователен приятел, истинско бижу, ясно слънчице. По-малко склонният към толерантност Даниел възприемаше снимката от друга гледна точка, като крайна фаза на послание, предадено чрез различни сигнали.

Така ти стигна до заключението, че макар и не по съвсем ясен начин Тере иска да ти покаже незаинтересоваността си за момента от среща помежду ви и че този така наречен Лари има много общо с тази й нагласа.

В началото си помисли да й напишеш спешно писмо, в което да споделиш подозренията си и да я помолиш за обяснение, но после отложи написването му, защото теорията ти за нелоялността й, която твърдо беше изградил в съзнанието си, като че ли ти подсказа колко повърхностно и дори смешно ще е всяко настояване за внасяне на каквато и да е яснота в положението от нейна страна. Стигна и до заключението, че най-подходящата форма да я накараш да разбере твоята представа за нещата, е именно мълчанието ти.

В продължение на няколко дни ти не усещаше нищо друго освен болезнената рана, с която тази твоя хипотеза бе наранила чувствата ти, едва успяваше да се съсредоточиш в работата си. Самата Жизела го забеляза:

„Имаш някакъв проблем ли, Даниел?“.

Разбира се, че имаше проблем, но не можеше да й го обясниш на нея, на тях, колегите ти.

„Виждаш ми се разсеян, а пък иначе винаги си много старателен“, допълни.

Помоли я да те извини, увери я, че апатията ти ще отмине, че имаш личен проблем, който те тревожи, но ще се постараеш това да не влияе на работата ти.

„През тези месеци съвсем съвестно изпълняваше задачите си в лабораторията и нищо чудно ако си малко стресиран. Сигурно няма да ти дойде зле да се разведриш малко“.

Няколко дена след това ти съобщи, че ще посети за седмица централата в Германия и те покани да я придружиш:

„Ти си един от нашите най-обещаващи стипендианти — сподели ти искрено — и едноседмичен предстой в централата със сигурност ще ти е от полза“.

Задаваше се хубаво време и ти прие предложението като освобождение от болезненото самовглъбяване, причинено ти от ревността и което не ти позволяваше дори да отваряш писмата на Тере, на която не писа повече, след като твоя Даниел отстъпчивия се спотаи уплашен, а другият не престана да се възмущава. Дните, прекарани в този стар университетски германски град, в близост до който се издига сградата на централата, ти помогнаха да се отпуснеш и ако не да забравиш, то поне споменът да стане по-малко агресивен, защото целият този град, който за първи път виждаш, е като убежище за въображението и събуждайки интереса ти към новия човешки и архитектурен простор, те накара да пренебрегнеш онези пространства, които обикновено служат за постоянен подслон. Освен това някои случайно стекли се обстоятелства ти донесоха облекчение.

Трудностите с езика, който продължаваше с желание да изучаваш, превърна Жизела в основния ти събеседник, но едновременно с това ефикасно се включи в екипната работа. Времето бе чудесно и градът, чийто център, запазил облика си още от древността с продълговатото езеро по средата, привличаше голяма част от жителите му. Седнал една привечер заедно с Жизела на една тераса до езерото, ти й сподели някои от притесненията си заради раздялата ти с любимата, която сега е много далече и то за дълго време, заради така наречения Лари, който изглежда сериозно замесен.

„Непрекъснато говорим за любов, за вечната любов, по цял ден живеем заради любовта, но много е трудно да я задържим — рече Жизела, вдигайки чашата си и поглеждайки те право в очите — въпреки че сексът може да ни помогне да я понесем като тежко заболяване или мъка, която иначе трудно бихме могли да овладеем“.

Намекът ти се стори толкова ясен, че само след няколко секунди на стъписване, ти вече бе способен да намериш отговора.

„В този град анабаптистите^[1] изглежда са намерили решение в полигамията“, отвърна ти накрая.

„Решение за мъжете, Даниел, не за жените — отвърна Жизела, смеейки се. — Освен това най-накрая са ги екзекутирали в онези килии в кулата на катедралата“.

Разговорът ви продължи по сходни исторически пътеки, но заклинанието бе вече сторено и на връщане тази нощ в студентското общежитие, където бяхте настанени, Жизела те отведе в стаята си и ти отново се потопи в нежните премеждия, съпътстващи пътуването по женското тяло, в сладостта на целувките и любовните ласки след толкова месеци, през които единствената ти утеха бяха последователните мастурбации поради отсъствието на Тере.

„Прекрасна си — й каза, целувайки големите й гърди, преди да се оттеглиш в стаята си и допълвайки повече от любезност, отколкото воден от истински чувства — мисля, че ще се влюбя в теб“.

„Внимавай с влюбванията или ще свършиш затворен в клетка и закачен на някоя кула“, отвърна тя.

Изживя друга сладка афера преди да се върнеш в Испания, но Жизела изобщо не беше обсебваща, не прояви намерение да превърне току-що зародилата се връзка в обвързаност, която да се противопостави на други неща и накрая те убеди да се подготвиш да прекараш по-дълго време в този толкова понравил ти се немски град, завършвайки в централата практиката си и усъвършенствайки езика. Лятото чука на вратата и в централата добре ще им дойде някой, който да помага, когато част от служителите излязат в отпуск. Ти прие предложението и се върна в стария град, усещайки с цялото си тяло вкуса на зрелите и изобилни прелести на Жизела.

Често в паметта ти изникваше образа на Тере, но ти бързо го прогонваше, махвайки мислено с ръка, старателно опитвайки се да продължиш обучението по окончателната й забрава. Не й писа повече, не спомена и никакви подробности на семейството си, уведомявайки само близките си, че ще им изпратиш поздрави, когато стигнеш до крайната цел.

През свободните си часове дълго се разхождаше в този германски град и неизбежно си мислеше, както и сега, за Тере и за всичко онова, което ви бе разделило. Ето ти там една панорама на нелоялност и предателство, казваше ти по-малко склонният на компромиси Даниел. И на това предателство ти отговори както подобава, първо с мълчанието си, защото болката не ти позволяваше да намериш подходящите думи, с които да изразиш основателните си упреци, и второ, с прегръдките, пухкавото тяло и похотливите умения на Жизела.