Хосе Мария Мерино
Реката на рая (22)

22.

Това беше първият път, когато Тере ти спомена за смъртта си и за желанието си тялото й да бъде кремирано, а прахта й разпръсната над лагуната, към която сега се бяхте упътили. Може би представата за онзи рай, в който заедно изпитахте толкова силни преживявания и изживяхте толкова очарователни моменти, както и химеричната идея, която ти й беше втълпил за първото ви пътуване, все още тлееше някъде под рационалните й самозащитни аргументи за градската среда.

В дъното на пътеката внезапно се появиха два неясни вързопа, които скоро идентифицирахте като двама конника върху конете си, пристъпващи един до друг.

— Яздят коне! — възкликва Силвио, очарован от срещата.

За момент остава изумен, сякаш търсейки да намери сходно определение за двете фигури и накрая допълва:

— Като Дон Кихот и Санчо Панса!

— Санчо Панса е яздил магаре, момчето ми.

— Наистина.

Потвърди се откритието ти, че този пейзаж, който бе абсолютно девствен, когато го видя за първи път, сега се е превърнал в притегателно място за всякакъв вид туристи: планинари, вървящи пеша, любители на преходите с велосипеди, с коли, с коне, а трудно можеше да си представиш стълпотворението, което настъпва тук в разгара на сезона.

Когато двамата конника се приближават, забелязваш, че това са мъж и младеж на годините на Силвио. Минават покрай вас, без да ви погледнат, с разсеян вид. При вида на това момче, което очевидно не изпитва неговите затруднения и за което е съвсем естествено да язди кон, смущението на Силвио е толкова явно, че ти бързаш да го хванеш за ръка и да го увериш със сериозен тон:

— Следващото лято ще отидем на един плаж, където ще можеш да яздиш.

— Наистина ли? — пита те той възбуден, бързо преминавайки от тъжно учудване към внезапна радост.

Потвърждаваш го с тържествена интонация.

— Обещавам ти. Ще видиш, като настъпи ваканцията.

Силвио незабавно го споделя с урната, описва най-подробно коня на младия ездач, сякаш именно това е яздитното животно, което си му обещал, когато отидете на плажа.

Тере обаче дълго се забави с припомнянето на молбата си да бъде кремирана. Междувременно времето минаваше, изтекоха две години, през които се възпроизведе любовта ви от студентските години, прекъсната от пребиваването й в Съединените щати, вече при значително по-добри икономически условия. Връзката ви продължаваше без сътресения, съобразена с приятните навици, които толкова й се нравеха и с непрекъснатите й задължения в университета, с посещенията на изложби, концерти, филми и театрални постановки, със случайни пътувалия до някои чуждестранни градове като Ратисбона^[1], Лион, Университет Бат във Великобритания, които Тере подбираше вместо най-прочутите европейски столици.

Тя продължаваше да работи с ентусиазъм върху дисертацията си, ти получи повишение в лабораторията, пое нови отговорности, които предполагаха чести пътувания до Германия. По време на първото от тези ти командировки ти се притесни от срещата си с Лени, защото беше готов да прекъснеш тази спорадична плътска връзка, съпътствала пътуванията ти, когато Тере беше отвъд океана. Учуди се, че тя не те потърси още в първия момент. Изглежда, се беше преместила в друг офис в същия този град, но вместо да се успокоиш, тъй като това обстоятелство улесняваше намеренията да преустановите отношенията си, ти потърси контакт с нея и я покани да се видите, за да й съобщиш решението си и да й кажеш, че имаш постоянна приятелка, която обичаш и не искаш да мамиш. Сега това ти намерение като че ли ти се струна доста перверзно, защото освен това да я уведомиш за сериозната си сантиментална връзка и за края на еротичните ви срещи, сякаш искаше да изпробваш верността си към Тере и междувременно да станеш свидетел на разочарованието, което очакваше да изпита Лени, една по-скоро срамежлива и мълчалива жена.

Когато се срещнахте в същото онова кафене в парка, което бяхте посещавали често пъти преди това, Лени се държа още по-резервирано от обикновено и това те изненада. Оживи се, щом стана дума за платноходки, спомена за един последен модел, който видяла в пристанището на града, идеален за винаги немирните, внезапно променящи посоката си заради близостта на високите градски сгради, ветрове над малкото езеро.

Използвайки една пауза, ти се опита да промениш темата на разговора по посока на истинския мотив за срещата.

„Лени — каза ти със сериозен тон, — искам да поговорим за нас двамата, за връзката ни“.

Беше готов да се извиниш, да защитиш решението си с история от времето, когато още не сте се познавали, но тя изтълкува погрешно смисъла на първоначалните ти думи, погледна те втренчено в очите и ти каза на своя испански, подчертавайки по особен начин „р“-ътата:

„Даниел, много съжалявам, но нашето приключи и вече не може да продължаваме както преди.“

Остана толкова изненадан, че не можа да отговориш. Възприемайки мълчанието ти като признак за страдание, Лени добави:

„Сега имам официален приятел, Даниел, и трябва да съм му вярна.“

Случаят не можеше да бъде по-подходящ за намеренията ти и освен това ти спестяваше обясненията относно мотива, накарал те да организираш тази среща.

„Кой е той?“

Отговори ти, че не го познаваш:

„Едно момче от Източен Берлин, с което се запознах на един симпозиум по време на падането на Стената. И на него много му харесва да плава, затова следващото лято двамата заедно ще минем по атлантическото крайбрежие чак до Гибралтар.“

Сега вече знаеш, че признанието на Лени тогава засегна мъжкото ти достойнство до такава степен, че беше на косъм да се опиташ да си я спечелиш обратно, но те възпря споменът за Тере с обещанията ти за вярност, докато в парка пред кафенето, в което седяхте, есенните листа се откъсваха от клоните и описвайки жълтеникави и червеникави спирали във въздуха, бавно лягаха с меланхоличен вид на земята, с който сякаш искаха да отбележат края на цял един период.

С Жизела също преживя момент на уреждане на отношенията и това се случи през първата Коледа след одобряването ти с Тере. Беше една привечер, когато в лабораторията бяха организирали традиционното предпразнично черпене с чаша вино и сред смехове и шеги колегите се отпускаха след натрупаното през годината напрежение. След като изпи чашата си, ти се отби в канцеларията си, за да си вземеш палтото, и без да забележиш, Жизела влезе след тебе. Усети присъствието й след като чу щракването на дръжката на бравата. Обърна се и я видя застанала съвсем близо до теб, с блеснал поглед, предизвикателна усмивка и с вид на пила доста повече от нормалното.

„От доста време не сме били на четири очи“, каза, докато разкопчаваше блузата си и после с рязко движение смъкна сутиена, за да ти покаже едрите си гърди. „Не искаш ли коледен подарък?“, попита, погалвайки те с тях, ласка, която много обичаше да получаваш по време на срещите ви.

За момент беше готов да се предадеш и колебанието ти й даде достатъчно време, за да протегне ръка и да сграбчи предната част на панталона ти, но в края на краищата победи намерението ти да бъдеш верен:

„Хайде, Жизела — рече шеговито ти, докато избягваше набега й, — забрави ли, че вече не съм част от харема ти?“

Погледна те леко смутена с опрени до масата хълбоци и скръстени на гърди ръце.

„Сериозно ли говориш? — попита. — Възможно ли е да не те привличам?“.

„Как да не ме привличаш? — отвърна ти радостен, но чувствайки дълбоко в себе си известна болезнена неудовлетвореност. — Но нали знаеш, че имам годеница и съм си обещал да не се замесвам в усложнения, които биха могли да навредят на връзката ми с нея“.

Жизела скри гърдите си, които сега толкова те объркваха и които толкова много ти харесваха в миналото, а ти отново усети ухапването на загубата и характерния меланхоличен привкус, както и след заключителния ти разговор с Лени.

— Един път леля Карла разпореди да ме качат на кон — казва сега Силвио, който бе застанал неподвижен, гледайки как двамата конника си отдалечават надолу по пътя.

— На истински кон ли? — питаш, за да не прекъсваш нишката на разговора и продължавате напред.

— Ами да, по време на надбягванията, тя познаваше спечелилия състезанието жокей, отидохме да го поздравим и тя го помоли да ме качи на коня, за да разбера какво и това.

— И как ти се тори?

— Не знам, трябваше широко да се разкрача, но изглеждаше вълнуващо.

— А конят раздвижи ли се, походи ли, какво направи?

— Стоеше спокойно.

— Това не означава да яздиш, ще видиш. Ще ти дадат кон, на който ще можеш да се настаниш удобно, ще ми дадат кон и на мен и ще отидем да яздим покрай морето, през едни чудно красиви места. Много ще ти хареса.

Обещанието ти толкова му се понрави, че като че ли реши да те възнагради с нещо и ти споделя нещо, което крайно те учудва:

— Искам Паула да ми стане годеница, но тя не е съгласна, казва, че приятели можем да бъдем, но годеници — не. Иска, когато се кача на коня, да го яздя наистина, а не като онзи път с леля Карла.

Карла, по-малката сестра на Тере. Спомняш си, че това бе третото изкушение, победено по онова време. Мина доста време, преди да се запознаеш лично с нея, но вестите, които достигаха до теб чрез сестра й, обикновено бяха изпълнени с тревожни нюанси, които Тере подсилваше, за да покаже загрижеността си. Първият път, когато ти спомена за нейните особености, беше след като се върнахте от пътуването в Едем, по време на което бяхте толкова щастливи.

Карла не беше особено ученолюбива, прибираше се от време на време вкъщи, понякога доста пийнала, често в края на седмицата заминаваше надалеч, без да предупреди баба си, нито сестра си, и тогава някой от приятелите й се оказваше въвлечен в сенчестия бизнес или замесен в наркотрафик и представител на властта идваше вкъщи, за да говори с баба, която изживяваше единствено огорчения заради тази толкова непокорна внучка.

Най-напред се научи да разпознаваш гласа й, когато звънеше на Тере, за да се опиташ да се помирите след отдалечението, което ви бе разделило след заминаването й за Съединените щати и всичко случило се след това. Беше благозвучен, жизнерадостен, но и провокативен глас, който след толкова безполезни обаждания започна да става подигравателен и дори болезнено язвителен:

„Пак ли е същият онзи досадник? Ама ти не разбра ли, че сестра ми не иска да говори с тебе, глупако?“

Лично се запозна с нея, след като вече се бяхте одобрили с Тере. Веднъж мина през къщата на баба й, за да вземеш билетите за една театрална постановка. Беше малко по-ниска и по-слаба от Тере, но имаше хубава фигура, големи светли очи, които явно обичаше да гримира.

„Значи ти си този навлек, който непрекъснато звънеше по телефона, за да търси сестра ми?“, каза ти тя, когато Тере ви представи един на друг.

Погледна те с усмивка, която като че ли те подразни, и след това добави:

„Нали видя, че няма нищо невъзможно за човек, който знае да иска“.

По времето, когато животът ви навлезе в онази приятна рутина, започна да се случва все по-често да виждаш Клара. Тогава тя правеше опити да стане актриса, също както по-късно искаше да се отдаде рисуването, макар основният й източник за доходи от години беше работата й в едно предприятие за производство на документални филми. Характерен за нея, според думите й, бе хаотичният начин на живот, без определен смисъл и ясна цел: „Обичам да кръстосвам насам–натам без да се задържам на нещо постоянно.“

През това време, когато Тере и ти бяхте отново подновили връзката си, но все още живеехте разделени, настъпи момента, в който баба им сериозно се разболя и ти като че ли придоби навика често да се отбиваш да вечеряш в дома им, една скромно вечеря, което ви приготвяше Адела, възрастната помощница на бабата, която впоследствие щеше да стане дясна ръка на Тере, както и твоя също. Тогава Карла много по-често се застояваше вкъщи и заприлича на истинска домоседка, което крайно учуди Тере. Пред теб възникнаха много възможности да разговаряш с нея, най-вече преди вечеря по времето, когато Тере все още работеше усилено по дисертацията си, затворена в стаята си.

Клара се държеше необщително, като дошла от гората:

„Сестра ми не може да си представи да живее в безпорядък, без строги правила, а на мен това ми изглежда най-скучното нещо на света и ако бях мъж с поне малко въображение, изобщо нямаше да мога да я понасям“, ти каза тя веднъж.

Тере често ставаше обект на критиките й, твърдеше, че още от малка се е опитвала да я пригоди към калъпа на стеснените си хоризонти, към живота си на тривиални навици. Ти защищаваше Тере, отхвърляйки подобна представа, макар и дълбоко в себе си да смяташе, че в това все пак има нещо вярно, защото Тере беше неспособна да импровизира, страхуваше се да излиза от рамките на подробно начертаните, определящи живота й, схеми, изпитваше естествено удовлетворение да подрежда нещата според строго определени модели.

През всичките тези месеци ти стигна до заключението, че Клара кокетничи с тебе, макар и във вид на шеговита игра:

„Трябва да призная, че направо ме очарова любовната ти преданост, верността ти — подхвърли ти тя на няколко пъти — личеше си дори и известно пресилено старание, което като че ли в края на краищата убеди сестра ми.“

Подобни твърдения, изтълкувани като проява на независимост, освободеното й държане, липсата на каквито и да е норми на поведение, като че ли едновременно те привличаха и отблъскваха. Една вечер, когато стана време да се прибираш вкъщи, Карла реши да те придружи за малко и на сбогуване изведнъж страстно те целуна по устата. Престана да оставаш за вечеря в дома на Тере, изтъквайки като претекст различни задачи, но със съжаление си даде ясна сметка, че заради верността си към нея доброволно се отказваш от възможността да изживееш друга много приятна авантюра.