Хосе Мария Мерино
Реката на рая (31)

31.

Задряма за момент и вероятно ти се присъни нещо лошо, защото се събуди стреснат и потиснат. Бяха изминали едва два часа, все още е много рано, имаше няколко часа до разсъмване и мракът все още ви покриваше с плътната си мантия. Вътре в колата се чува далечния лай на куче, който те кара да подскочиш. Усещаш как Карла рязко се обръща, долавяш някакъв шепот и ти се струва, че става.

— Събуди ли се? — питаш я ти.

— Сънувах много хубав сън, намираме Силвио и Теле идва към нас, лято е, времето е прекрасно, топло и слънчево — отвръща тя с прегракнал глас и все още под влияние на съня.

Съновиденията са прекрасни миражи, в които понякога можеш да се почувстваш чудесно, но такива не ти идват наум, а тези от преди малко са много обезпокоителни.

— Аз дълго не можах да заспя и когато накрая задрямах, сънувах кошмари, от които макар и да не си спомням нищо, се събудих с тревожно чувство.

Мислиш си, а може би и тя, че няма как да забравиш за клетия Силвио, скитащ се заблуден в нощта някъде из гъстите гори, напразното ви търсене наоколо. Замълчахте за известно време.

— Куче ли излая?

— Ами да, и изглежда, не беше далече.

— Какво би правило куче по тези места?

Трудно ти е повярваш, макар че именно тези незначителни несъответствия внасят нотка на особеност в очевидния ред на обикновените неща, като например този отдалечен от градовете и селата хълм, където не би трябвало да има лаещи кучета или вие двамата, прекарващи нощта в един паркиран до самотна лагуна автомобил.

— Сигурно е някое изгубило се куче — казваш накрая. — Или пък изоставено, скитащо наоколо да си търси храна.

Замисляш се, припомняйки си безсмислените драсканици, които току–що паметта ти бе нахвърлила:

— Знаеш ли, че докато стоях буден, мислех за нас двамата?

Карла не отговаря и ти продължаваш:

— Мислех за нас двамата, защото не мога да си обясня защо ме потърси, защо настояваше да се оженя?

— Настоявала съм да се ожениш?

Представяш си в тъмното саркастичната й усмивка.

— Всичко започна когато се запознахме, когато аз вече бях успял да се сдобря с Тере. Ти непрекъснато ме предизвикваше и това на пръв поглед изглеждаше като логично противопоставяне, но явно е имало и нещо друго заради начина, по който ме гледаше, а и понякога в къщата на баба ти ходеше полугола, сякаш това е най-нормалното нещо на света.

— За мен това беше без никакво значение, в края на краищата къщата беше и моя.

— Докосваше ме уж случайно, влизаше неочаквано и без предупреждение в стаята ми точно когато се преобличам.

— При съжителството в една и съща къща такива неща се случват.

— И не мога да забравя нещо, за което никога не сме говорили. Неочакваната ти целувка на улицата.

— Толкова ли те изненада?

— От тогава не исках повече да те виждам, ти направо ме плашеше.

— Плашех ли те?

— Опасявах се, че в края на краищата ще се обвържем и ще съсипя връзката си с Тере, след като положих толкова усилия да я възстановя отново.

— Та нали ти беше луд по нея?

— Да, луд по нея, но ти си много привлекателно момиче, човек трудно би могъл да те пренебрегне, а не исках да изменя на Тере.

— Ще изляза за момент — казва Карла. — Надявам се онова куче, макар и да е някъде наблизо, да не е агресивно.

— Вземи бастуна и фенера.

Връща се съвсем скоро:

— Пишкаше ми се. Мисля, че това ме събуди. А вън е ужасно студено. Клетият Силвио.

Усещаш движенията й, докато отново се увива с одеялото.

— По Интернет за днес бяха обявили максимални двадесет и четири градуса и дванайсет минимални — информираш я ти. — Поносимо е като минимална температура, а имаме и горни дрехи. Казвах ти, че по онова време непрестанно ме изкушаваше, не беше ли така?

От посоката, от която дойде гласът й, ти предположи, че отново е легнала на импровизираното от седалката на колата легло:

— По времето, когато се одобрявахте, както ти казваш, аз бях много млада и дружах с хора чужди на всякакво великодушие, а пък в края на краищата вие бяхте по-големи от мен, не много, но достатъчно, за да има известни различия между поколенията, и любимият на сестра ми привличаше вниманието ми най-вече след лудата любов помежду ви и след като ти я заряза без никакви обяснения, не можеш да си представиш колко отчаяна бе тя, а после изведнъж започна всеки ден да я търсиш по телефона, личеше си, че искаш отново да бъдеш с нея, колко много настояваше, аз понякога ти се подигравах по телефона, обиждах те, но ти не се отказваше, последваха букетите цветя, подаръците.

— Какво му е странното на това?

— Приятелите ми бяха съвсем различни, изобщо не постъпваха така, на мен пък ми се струваше като отживелица, като стар филм и ми стана любопитно да се запозная с пламенния влюбен, да подложа на изпитание любовта ти, винаги ми е харесвало да изпробвам нови усещания.

— Но това би било измяна по отношение на сестра ти.

— Този, който би изменил на сестра ми, би бил ти, ако влезеш в играта, и аз останах безкрайно учудена, когато след онази целувка ти избяга.

Въпреки че тя е съвсем близо до теб, гласът й в тъмнината сякаш идва от края света, същият е като от онова далечно минало, когато цял ден не престана да те обвинява.

— После замина с онзи луд по насекомите оператор и се върна внезапно седем години след това, появи се като видение и отново започнахме да съжителстваме вкъщи, ти отново започна излизаш от стаята си само по прашки и сутиен, намирайки това за съвсем нормално.

— Не беше за да те провокирам, винаги съм си била безочлива.

— Разбира се, защото точно тогава не успя да ме съблазниш.

— И само това ли ти се върти в главата? — пита саркастично.

— Не. Спомних си времето, когато кризата между Тере и мен се задълбочи и когато от твоята уста чух историята за болния братовчед и за важните медицински изследвания, които никога не са били направени.

— Намерението ми бе не да досаждам, уверявам те, нито пък си бях помислила, че не го знаеш, но ти не се отнесе добре с мен, нарочно изтръгна от мен тайната.

— Тогава бях готов да се разделя с Тере, но не го направих, въпреки че връзката ни вече не беше същата.

— И толкова се промени, че ти реши всяка година да прекарваш дълго време далече от вкъщи.

— Служебни задължения. Много хора го правят, без да имат проблеми с жените си, но най-вече си спомних вечерта, когато се срещнахме в бара в парка Ретиро.

Беше ти дала номера на телефона си и ти не го забрави. На следващия ден й се обади и тя настоя, че трябва да говори нещо с тебе за Тере. Каза й да дойде в апартамента ти следобед, защото след като наемателят го напусна, ти го ползваше почти непрекъснато. В него от време на време се срещаше с Жизела, събираше се с приятели, проверяваше електронната си поща. Карла никога не бе идвала в него и не пропусна внимателно да огледа всяко ъгълче.

„Добро гнезденце си си подредил“, каза с обичайната си дързост.

„Живеех тук, преди да се оженя. Сега идвам от време на време“, отвърна й ти.

Беше сварил кафе. Сипа го в чашите.

„Кажи ми какво е толкова спешно“.

„Тъй като все по-рядко поглеждаш сестра ми, не знам дали си забелязал, че никак не е добре“.

„Тере не е добре ли? И какво й е?“

„Струва ми се много неспокойна, а тя винаги е била умерена, уравновесена, весела. Сега често си изпуска нервите. Преди няколко дни, например, отидох у вас, ти не беше там, както обикновено, поиграх си малко със Силвио, беше много добре, показа доста сръчности, Тере отиде да свърши нещо и тъй като се забави, отидох да я потърся, намерих я в спалнята ви да плаче. През живота си не я бях виждала да плаче. Попитах я какво й е, но тя не ми даде никакво обяснение.“

Ти нищо не отговори. Тя продължи с известна язвителност:

„Изглежда връзката ви я потиска. Ти почти винаги си някъде далече, рядко поглеждаш Силвио, от дъжд на вятър й обръщаш внимание на нея.“

„Наясно съм, че преживяваме лоши моменти, но направих достатъчно, като не ги напуснах.“

„Толкова много ли те дразни синът ти?“.

„Теб това не те засяга.“

„Беше важно да я види специалист.“

„Толкова сериозни ли са нещата?“.

„Сестра ми се чувства много самотна. Призна ми, че почти не спи, че личният й лекар й е предписал няколко вида хапчета и не пропуска да ги взима, но аз мисля, че проблемът е много по-дълбок, освен това изцяло върху нея пада грижата за Силвио, който вече не е малко дете.“

„Добре, но и аз помагам от време на време.“

„Стига, човече, почти престана да им обръщаш всякакво внимание след като ти казах това за изследванията.“

Ти тогава настоя на своето, казвайки, че не си се разделил с Тере, че не си напуснал семейния дом, мислейки именно за Силвио:

„С него прекарвам много повече време, отколкото си мислиш, той е много привързан към мен, в мое лице има един любящ баща и въпреки че работата ми не ми позволява да го придружавам всеки ден, от време на време го водя на кино, на футболни мачове, разговаряме.“

Една полуистина, която ти се стори нелепа, след като я изрече, и която тя прие с безочлива усмивка.

Това беше първото ви виждане, но последваха други срещи и претекстът от страна на Карла винаги беше да поговорите за душевната потиснатост на сестра й. Очевидно отношенията ви с Тере бяха доста охладнели и когато тя все пак ти казваше по някоя дума, бе, за да те уведоми за някоя нова крачка в развитието на Силвио, влизането му в колеж, напредъкът му в тичането и плуването. Ти, както винаги напоследък, я намираше за много сериозна, скучна, скъпа на думи. Празнуването на Рождество Христово не бе никак весело, въпреки че Карла, наскоро разделила се с новия си приятел, се предреши на Дядо Коледа и се опита да внесе малко добро настроение. Ти се опитваше да се преструваш на весел най-вече заради Силвио, който искрено се радваше на подаръците, някои от които ти самият бе избрал.

„Познавам една добра психоложка — каза Карла — С удоволствие ще я приеме. Предложих го на Тере, но тя се разсърди, въпреки че не е на себе си и за втори път в разстояние само на няколко дни я виждам да чупи кухненски съд“.

„Никой не ходи на психоаналитик за това“, отвърна ти.

Напоследък наистина се бяха получили три акта за превишена скорост на името на Тере по пътя от университета до вкъщи, което показваше, че нещо в държането й, обикновено толкова внимателно, се бе променило.

— Случи се така, че ти внезапно и настойчиво нахлу в живота ми — промълвяваш ти.

— Не ти ли беше хубаво?

— Хубаво ми беше. Тогава ми се стори изумително — отвръщаш унило.

— Освен това този път ти беше този, който прояви инициативата — казва с шеговит тон Карла в тъмнината.

Понякога излизахте заедно: един път ти я придружи на закритата прожекция на един от документалните филми, за осъществяването на които тя бе сътрудничила, друг път отидохте да гледате една комедия, трети път — концерта на една много нашумяла музикална група. Този ден минахте през твоя апартамент, за да изпиете по чаша, и ти беше този, който този път я целуна. Тя прие с удоволствие целувката и всичко, което последва. Така станахте любовници и започнахте често да се срещате в апартамента.

— Случи се така, че в края на краищата ме оплете в мрежите си — допълваш.

— Един странен подтик, едно особено парливо младежко любопитство трупано с годините, което успях да задоволя.

— Струваше ли си усилията? — питаш, но тя не задоволява интереса ти.

— Можах да разбера как прегръща този тип, който така настойчиво ухажва сестра ми.

— Питам те заслужаваше ли си усилията — настояваш ти.

— Не трябва да си мислиш, че тогава всичко вървеше гладко. Гледах как Тере унива все повече от ден на ден и заради дългите ти отсъствия, между другото, докато през това време ти й изневеряваше с мен. Дори за човек без никакви предразсъдъци, какъвто съм аз, това беше доста отвратително. Да кажем, че беше нещо сладко-горчиво, което бихме могли да си спестим.

— Сега разбирам, че поведението ти е било неискрено.

— Напротив, дори да не ти се вярва, идвах в дома ви да ви видя, играех си с клетия Силвио, ти се появяваше понякога, поздравяваше ме като чужда, аз се чувствах като измамница, мислех си, че при толкова много мъже наоколо ми е дошло на ум да се обвържа точно с теб, но това беше нещо като болестно състояние, защото се чувствах неудобно пред тях, но пък и в същото време мисълта за тази тайна ме възбуждаше. Ние, човешките същества, сме много странни.

Отново се чува кучешкият лай, този път съвсем близо до колата. Запалваш фенера, за да се опиташ да видиш нещо в тъмнината, но отражението в прозореца на автомобила ни ти позволява. Сваляш го и насочваш фенерчето навън.

В свободната от дървета зона между колата и лагуната има едно не много голямо черно куче, което стои неподвижно с обърната към теб глава. Светлината от фенера кара очите му да блестят и ти се струва, че в тях виждаш известна тъга. Изгасваш фенерчето и му викваш:

— Махай се от тук, мъник, махай се!

То разбира какво му казваш и се отдалечава с тъжен вид и с подвита между краката опашка.