Хосе Мария Мерино
Реката на рая (23)

23.

Най-после изкачихте последния хълм и лагуната се появява пред вас долу в дъното на купообразната долина между планинските склонове. След дългия преход покрай различните по височина жълтеникави стръмни скали на ждрелото, покрай огромните каменни блокове, редуващи се с гъсти гори от вековни дървета, свободното от растителност пространство с блестящата равна водна повърхност остави у теб впечатлението за странна голота, на която първата есенна тревичка, поникнала след дъждовете, като че ли придава лек зеленикав оттенък.

— Ето я — казваш на Силвио, — това е лагуната.

— Лагуната със съкровището?

— Лагуната със съкровището и мястото, където мама ще остане.

— Харесва ли ти, мамо? — пита Силвио раницата си и ти долавяш в гласа му нотка на объркване.

— Разбира се, че й харесва, харесва й много — потвърждаваш категорично ти. — Именно затова преди много години, още преди ти да се родиш, ме помоли да дойде да почива тук. А на теб не ти ли харесва?

— Не знам дали ми харесва — отвръща Силвио.

— Защо? — питаш, опитвайки се да го предизвикаш да поясни недотам твърдото си убеждение.

— Като че ли малко ме плаши.

— Защо пък да те плаши? Това е само едно езеро — обясняваш му ти, — едно малко езеро, една лагуна, майка ти казваше, че прилича на око, око, с което Земята гледа Небето.

— Око ли? — на свой ред пита Силвио с недоумение. — Ами аз не го виждам, няма мигли, вежди, черната точица.

— Зеницата — уточняваш ти.

— Да, липсва му всичко това, виждам го много самотно, много тъжно.

Днес окото сивее с белезникав вид, като сляпо е, докато отразява празния простор. Разбираш, че странното на мястото сега се дължи на симетрията, на привидността на структурираното от архитектурна гледна точка пространство. Освен райските красоти, които то ви предложи по време на първото ви посещение, особеността му без съмнение е в геометричната хармония, с която самият геоложки процес го е тласкал през хилядолетията. Може би именно този вид на организирано във висша степен място е привлякъл вниманието на Тере, поклонничката на симетрията и на перфектното разпределение на нещата.

Един ден тя завърши дисертацията си и дойде моментът на защитата. Ти присъстваше на събитието. Твърдото й, спокойно държане, с които посрещна въпросите на комисията, ти се стори надменно. Стоеше там, сигурна в себе си, невъзмутима, сякаш всяка от минутите, които бе посветила на тази своя цел, беше изкристализирала в енергия, която никоя беда не би могла да срине. След като тя прочете дисертацията си, отидохте на обяд с членовете на комисията и ти откри у Тере очевидна способност да разговаря и да се шегува като с равни с прочутите университетски професори.

„Няма съмнение, че твоят свят е университетският живот — щеше да й кажеш по-късно. — По нищо не отстъпваше на именитите светила на науката“.

„Това подигравка ли е или е проява на състрадание?“, попита те тя, смеейки се.

„Израз на висша похвала е. Много се гордея с теб“, отвърна ти, прегръщайки я.

Това беше време на много местения, защото малко след като Тере бе удостоена с титлата доктор, бабата се разболя за последно и след дълги месеци в болница почина. След това Карла замина за Централна Америка, за да осъществи кариерата си в областта на кинематографията, започна снимките на документален филм за доколумбовата епоха, придружена от един фотограф, американец, с когото подхвана любовна връзка.

Тере и Карла наследиха тази огромна къща и Тере се накани да я пригоди за съвместния ви живот, защото не можеше да си представи да живеете на друго място. Накара да я боядисат, да грундират подовете, поднови баните, смени пердетата, сложи нови рафтове в килера, закърпи складовите помещения, модернизира кухнята и когато приключи с всичко, премести там всички твои вещи. Стаята, която до скоро обитаваше бабата, с огромното легло, на което само трябваше да се смени матракът, отсега нататък щеше да е ваша, както и една друга съседна стая, доста обширна, подходяща за кабинет и за двама ви.

Имаше още много стаи.

„Това е къща за многобройна фамилия — пошегува се ти, — някой ден ще се изгубя в нея“.

Една от стаите, същата, която дотогава използваше, остана временно за Клара, защото Тере имаше намерението да изплати на сестра си полагаемата й се част от стойността на къщата, за да стана единствената й собственица, а ти си постави задачата да продадеш апартамента си, за да платиш ипотеката и да си осигуриш достатъчно пари, макар и да нямаше кой знае каква нужда. Старата Адела продължи да ви бъде вярна помощница, поддържаше къщата цялата сутрин и си тръгваше привечер, след като приготвеше вечерята ви.

В тази къща придобихте новите навици за съвместния живот. Отначало той се оказа много удобен за теб, защото Тере, без да пренебрегва преките си задължения в университета, не пропускаше нищо, свързано с домашните удобства, с чистотата на къщата и с перфектния ред, с прането и гладенето и най-вече с пазаруването, стараейки се в килера и в хладилника да не липсва необходимото за едно вкусно препитание, включително и за капризи като следобедната ти бира и любимото вино за обяд или вечеря.

Времето, прекарано под високия покрив на тази къща, познала с течение на годините детството и младостта на Тере и на още три поколения преди нейното, се оказа за теб толкова приятно, че си го спомняш като част от живота ти без каквато и да е заплаха за възможно нещастие. Тогава възникна и идеята да се ожените, за да придадете тържественост на един съюз с предзнаменование за перманентно щастие: една вечер бяхте гледали по телевизията една стара кинокомедия в черно и бяло, която не завърши със задължителната целувка между главните герои, а с картината на сватбеното тържество. Спогледахте се, защото подобна идея ви бе минала и на вас през главите. Защо да не се ожените, след като изпитвахте толкова силна взаимна любов и се чувствахте така здраво стъпили на земята?

На церемонията присъства Карла, която след пътуването си до Централна Америка бе заздравила връзката си с Джон, фотографа, с който живееше, присъстваха също родителите ти, брат ти с годеницата си, останалите от семейството на Тере, които живееха в Барселона — двама чичовци и няколко братовчеди, една леля, биоложка, която посвещаваше много от времето си за изследвания на остров Кабрера и на която Тере много се възхищаваше — няколко приятели на Тере и няколко твои, между които Жизела, която покани, защото искаше да я накараш да види с очите си чудото, което те бе накарало да се откажеш от чаровните й прелести.

След церемонията в общината отидохте на обяд в един ресторант, известен на колегите от компанията и където всички се държаха изключително приятелски. Жизела вдигна прочувствен тост за Тере и за теб:

„Чествам тази любов, вашата, която съществува за пример на скептиците“, каза тя и всички избухнаха в смях.

Най-накрая стигнахте до брега на лагуната и ти с изненада виждаш, че точно тук са издигнали една малка дървена платформа, нещо като миниатюрен кей с накацали върху него ято гарвани. Всички литват вкупом още с приближаването ви. Тръстиката, започнала да съхне, спокойната водна повърхност и свободната от растителност отсрещна страна придават на мястото тъжен вид на морга, съвпадащ до голяма степен с целта на идването ви тук. Силвио внимателно наблюдава мястото, после те поглежда колебливо:

— Значи тук ще я оставим, така ли? Тук ли ще остане да спи завинаги? — пита.

— Мястото не ти ли харесва?

Ти седна на една малка купчина пръст и постави ръце на раменете му.

— Няма ли да бъде много сама?

— Чуй, Силвио, ние ще идваме често да я навестяваме.

Малко мрачния вид на пейзажа и неспокойството на Силвио те карат да отложиш намерението си веднага да пристъпите към разпръскването на праха. Ще имате време по-нататък, мислиш си, след като се наядете, например.

— Но преди да оставим мама тук, ще ти покажа едно друго място, което на нея също много й харесваше. Не си ли гладен? Там ще хапнем.

— Разбира се, че съм гладен! И отново съм много жаден!

— Сега ще се наядеш и ще се напиеш до насита. Хайде.

Спуснахте се надолу покрай сухия отводнителен канал, стигнахте до брега на реката и навлязохте в гъсталака. Есента започваше да слага отпечатъците си по листата на тополите, а по земята потрепваха първите паднали листа. Реката обаче си е все същата с миниатюрния плаж и синьото вирче, което вече толкова години ти напомня за малък морски залив. Пристъпи към мястото, на което тогава опъвахте палатката:

— Тук живеехме мама и аз и тук много, много се обичахме — казваш, показвайки му мястото.

— Аз също продължавам много да те обичам, мамо — продължава Силвио, извръщайки глава към раницата. — Макар и да си заспала завинаги, продължавам да те обичам както преди.

Помагаш му да се освободи от нея, сваляш и своята. После изваждаш покривката, постилаш я на земята, подреждаш отгоре пакетите със сандвичите, които ви приготвиха в странноприемницата, бутилката с вода, едно малко шише вино, което бе взел за тебе, пластмасовите чаши, пакета с бадеми и другия с лешници, торбата с плодове, направи го с усещането за тържественост и със същото чувство за ред, с което Тере правеше абсолютно всичко.

— Хайде, сядай — казваш на Силвио, след като ти вече бе седнал.

Отваряш бутилките и му даваш сандвич, който захапва с апетит.

— Как така сте живели тук? Имало ли е къща? — пита Силвио, след като е изял половината сандвич и изпил две чаши вода.

— Носехме си палатка — отговаряш ти.

Вълнуваш се от внезапно нахлулите в паметта ти спомени.

— Къпехме се в тази част на реката. Нали виждаш малкия плаж? Ядяхме седнали на земята, както и ние с теб сега, също като примитивните хора. Спомняш ли си за онзи филм, който толкова ти хареса?

Но Силвио продължава да мисли за майка си. Изяде сандвича, захапа друг. Отново пи вода и те пита нещо, което никога досега не те бе питал:

— Защо не се събуди както всяка друга сутрин?

— Идва ден, в който на всички ни се случва това, макар и да не го искаме.

— Аз не знаех, че тя ще остане заспала завинаги — отвръща Силвио, а ти не можеш да прецениш дали осъзнава значението на думите си. Гледайки го да седи до теб с наивното си и невинно изражение, ти изпитваше едновременно вълнение и уплаха. Всички спомени, които бяха изникнали в паметта ти по време на екскурзията, изведнъж се смесват с други, които би предпочел да избегнеш.

— Клетата мама заспала завинаги — казва Силвио и нежно погалва леката издатина, където урната е опънала раницата, както се гали нещо любимо.

Разбираш, че до този момент не си разговарял сериозно със сина си по проблема и затова начинът, по който сега той се изразява и разсъждава, ти се струва съвсем естествен, тъй като никога досега не бе придавал голямо значение на комуникацията помежду ви. Този мъж с умалени размери, с умствена недостатъчност, с физически аномалии или с увреждания, според научното определение, което наричат „политически правилно“, вече го бе класифицирал в съответната графа и от дълги години го гледаше не само със състрадание, но и с известно подценяване, сякаш ставаше дума за непоправим, но маловажен дефект, появил се в живота ти.

Самата Тере, отделила му толкова много време, за да бъде плътно до него, Тере, която толкова много го обичаше, понякога, когато бяхте в добри отношения, те упрекваше за отчуждението, което съществуваше между теб и сина ти:

„Защо не разговаряш повече с него?“

„Нямам какво да си говоря с него, толкова е недодялан, понякога става направо досаден“, отговаряше й чистосърдечно ти.

„Но ти дори и не се опитваш. Ако проявиш разбиране, ще откриеш колко е остроумен. С всеки изминал ден става все по-съобразителен. Освен това е и много гальовен.“

Сега направо те плаши мисълта, че е трябвало да се случат толкова много драматични събития за да се събудят у теб, по отношение на Силвио, чувства, които никога преди това не бе изпитвал и изобщо не намираш за логично, че времето, през което се грижеше за него, след като Тере обяви пред теб решението си за развод и времето след смъртта й, е могло до такава степен да промени отношението ти. Може би ако още от самото начало бе погледнал по друг начин на него, ако се бе опитал да проявиш и най-малката благосклонност към физическите му ограничения, ако лошият Даниел не бе взел надмощие в случая, нещата сигурно щяха да се развият по друг начин и може би днес нямаше да обикаляш с него наоколо, търсейки място за погребение.

Имаш чувството, че онези бързо изминали дни на любов и спокойствие в голямата къща на Тере принадлежат на някой друг, различен от двамата живеещи в теб Даниеловци, на изпълнения с доволство мъж изтегнал се в шезлонга в големия хол с биографична книга в ръка, тогава те интересуваха биографиите, жена ти седнала срещу теб, четейки роман или томче с поезия, която толкова обичаше, че понякога ти четеше на глас, докато от тонколоните звучи любимата ви музика, може би оперна, предпочитанията си към която бе успял да придадеш и на Тере, може би онази вълнуваща ария, в която Алфпедо пее:

 

Un di, felice, eterea

Mi balenaste innante

E da quell di tremante

Vissi dignoto amor.

Di quell amor, quell amor, ch’e palpito

Dell universe, dell universe intero

Misterioso, misterioso, altero

Croce, croce e delizia, delizia al cor.^[1]

Тогавашното сега, стъпило на краката си, Силвио, те гледа очарован отворил широко уста, в която все още блести хапка пържени яйца с хляб. Когато те вижда съсредоточен, те пита защо си толкова доволен.

— Не съм доволен, Силвио, сине, тъжен съм — отговаряш, сядайки отново.

— А защо пееш?

— Защото си спомням, че на мама много й харесваше тази песен.

— За какво се пее в нея?

— За любов, Силвио, за любов, за нещо толкова загадъчно.

Изпиваш чаша вино и по небцето ти остава вкус на почти осезаемо, ароматно нещастие.