Хосе Мария Мерино
Реката на рая (3)

3.

От селото, в което бяхте преспали миналата нощ, до лагуната сигурно има около осем километра. Изминахте почти половината път с кола, която оставихте паркирана в едно разширение на пътя между боровете, за да извървите пеша останалата, най-живописна част, от маршрута.

„Сега ни се пада да повървим — му каза ти на Силвио, когато започнахте прехода. — Прибери пуловера в раницата си“.

„Аз искам да нося мама“, отговори ти той тогава.

„Няма ли да ти бъде много неудобно?“ — попита го ти, когато видя стойката, която заема с раницата на гърба и със сложената вече в нея ярко блестяща бронзова урна.

„Искам да нося мама“, повтори.

„Виж, когато стигнем до края, ще ти дам урната, но сега ще я нося аз, за да ти е по-леко да вървиш. А пътят е дълъг.“

„Искам аз да нося мама“, повтори за пореден път с нетърпяща възражение решимост, а погледът му последователно и бързо ту се вторачваше в теб, ту подскачаше встрани.

„Добре, в такъв случай аз ще нося храната и пуловерите. Когато ти се допие вода, поискай ми.“

Макар пътека да е доста широка и тук-там има дори асфалтирани участъци, ти предпочете да тръгнете по нея пеша, за да си припомниш по-добре онези дни от младостта. Знаеше, че преходът може да се окаже дълъг и труден за Силвио, но тъй като не бързаш, беше предвидил да почивате винаги когато се наложи, за да може той да си поеме дъх, а и нямаше значение дали ще се забавите два или три часа.

Първата екскурзия, по време на която Тере и ти опознахте тези места, се осъществи, след като един познат, родом от този край, неин колега от университета, ви разказа с видимо въодушевление за цвета на водата, за тесните ждрела, за огромните борове със стрелкащи се в клоните им катерици, за вековните дъбове, за тополовите гори, за гъсталаците от казашка хвойна, за гигантските скални масиви, за елените, пресичащи внезапно пътя.

„Онова там е истинската красота, природа в пълния смисъл на думата, непокътната, просто не можете да си представите!“, разправяше момчето, което имаше като характерна черта широк и сплескан нос, подобен на еленския.

За първи път дойдехте по тези места през едно много горещо лято, което ставаше още по-трудно поносимо вътре в автобусите, които последователно трябваше да ви превозят. По онова време нямаше крайпътни мотели като този, в който миналата нощ Силвио и ти намерихте подслон, но дори и да ги беше имало, вие не бихте могли да си платите престоя в нито един от тях. Бяхте все още студенти и макар че Тере припечелваше някакви пари от гледане на деца вечер и понякога в събота и в навечерието на празници, а ти даваше някой и друг частен урок, спечеленото, прибавено към скромната семейна помощ, едва ти стигаше да платиш частта си от наема за порутения апартамент, който споделяхте с други колеги, обяда в студентския стол или в някой евтин ресторант, вечерята във вид на сандвичи, направени със съдържанието на бурканите, които изпращаха от вкъщи.

Представяш си колко много би ви впечатлил тогава Тере и теб скромният, но със своеобразно разпределение апартамент на първия етаж, в който спахте ти и Силвио, с баня и тоалетна, малка кухня и тясна дневна с желязна печка, с прилежащо към него таванско спално помещение с две легла, до което се стигаше по стълба като тази на корабите и която очарова сина ти, защото му напомни за някои плавателни съдове от древността, запомнени от картинки в приказките или от филмите за пирати.

По времето на вашата първа екскурзия като семейна двойка Тере и ти спахте в онази туристическа палатка, която ви бяха заели заедно с раницата, спалните чували и шалтетата. Спомняш си старателното вълнение, с което подреждахте необходимите за установяване на бивака неща, подбирахте хранителните продукти и напитките, събирахте на едно място географските карти на Географския институт и компаса, с който успяхте да се сдобиете, с една дума всичко, което счетохте за необходимо за четирите или петте дни, които щеше да трае екскурзията ви по онези места, описани ви като толкова диви и самотни, че начинанието започна да ви се струва като възбуждаща сетивата експедиция в безкрайно далечни територии.

Тере, поради профила на учебните дисциплини, които изучаваше, бе натоварена със задачата да потърси исторически документи за този район, както и различни данни за населени места, благороднически имения заедно с някои по-малко значими подробности. Успя да научи, че според легендата граф дон Хулиан, митичен виновник за унищожаването на кралство Испания през VIII век, защото позволил инвазията на арабите, хвърлил цялото си богатство в тогавашната лагуна, която днес е основната цел на вашия преход, за да не позволи да попадне в ръцете на маврите, непреклонните негови преследвачи след нашествието.

Разказа на Силвио за съкровището, което, според легендата, се намира на дъното на лагуната, макар и да не си сигурен, че ще разбере какво е лагуна, дори и да му я опишеш като „мъничко море“, позовавайки се на картите и панорамите от Интернет. Думата „съкровище“ обаче накара в детското му въображение да проблесне мощна светкавица, смесваща се с идеята за заобикалящите го невидими извънземни, предизвикващи живописни предположения и която през предхождащите този момент дни го бе карала да мечтае за баснословни богатства.

Така че легендарното имане, за което говореше Тере, се видоизмени във фантастично съкровище, стимулиращо ума на Силвио, мислиш си ти, докато ясно си спомняш момента, в който се запозна с нея, защото легендата за това съкровище върна в съзнанието ти образа на Тере, докато разказваше за друга легенда и друго съкровище.

Това се случи на една фиеста за края на курса в нейния факултет. В университета се носеше духът на настъпващото лято. Ти нямаше навика да посещаваш подобни празненства, но единият от съквартирантите ти в апартамента, който учи в същия този факултет, те убеди да го придружиш и ето те в центъра на шумната младежка сбирка. Почти всички държаха в ръце пластмасови чаши, в които кока-колата бе съвсем малка част от преобладаващите в тях най-различни видове алкохол, а навсякъде наоколо се стелеше димът от цигарите и пурите и оглушително гърмяха високоговорителите. Случайно се беше приближил към една група, която сред всеобщата врява поддържаше разговор за съкровището, което наистина съществувало на улицата в Мадрид с това име. На същата улица се намирал и домът на една от присъстващите на събитието девойки. Казват, че едно човешко същество се бави най-много осем секунди, за да се влюби, и докато гледаше и слушаше девойката, която говореше с блеснали очи и изразителни жестове, очевидно чужда на оглушителната суматоха на фиестата, на пълните с кюлчета злато делви, които в XVII век ще да са се намирали в мазетата на едно определено място, където малко по-напред започвала улицата на Съкровището, съседна на друга улица, наречена на Рибата, защото на нея имало няколко локви, в едната от които плувала риба, която много се харесвала на една девойка, ти почувства към нея особена симпатия, неустоим копнеж за близост, с които се облича любовта, когато се ражда.

„Значи си специалист по съкровищата и рибите“, й каза ти по-късно, когато останахте насаме и ти успя да танцуваш с нея.

„Имам доста редки умения, какво си мислиш, легендите много ме интересуват, също както приказките на бабите. На теб баба ти не ти ли е разказвала приказки?“

„Разбира се, че ми е разказвала, но си спомням само тази за Червената шапчица. Теб не те ли е страх от свирепия вълк?“.

Симпатията се оказа взаимна, защото през останалата част от фиестата бяхте неотлъчно заедно, танцувахте, пихте, разменяхте си информация за това кой откъде е, кой какво следва, кой какви предпочитания има, говорихте си за кино, за музика, за книги. Този първи контакт, който много прилича на този при мравките, които докосват антените си, за да се разпознаят, за да измерят степента на близостта си, това, което хората наричат химия, без да знаят, че има своя реален пример в света на комуникацията между живи същества и усещането, което всеки изпита към другия, бе толкова навременно, че от този момент нататък започнахте да се срещате почти всяка седмица, за да се разхождате и да пиете разхладителни напитки на някое от малките площадчета в центъра или в хотел Аргуелес, близо до който тя живееше, да обходите парка Ретиро^[1] или Куеста де Мояно^[2], разлиствайки книги, които почти винаги бяха недостъпни за вашите скромни икономически възможности.

Тя беше една весела девойка, на която й доставяше удоволствие да говори, да проявява любопитство към най-неподозирани неща. Притежаваше редки умения, както бе разбрал при запознанството ви, изпитваше особен афинитет към този легендарен свят, толкова подценяван от преподавателите и колегите й. Всичко привличаше вниманието й, пожела включително да разбере подробности за обучение ти, а когато я питаше на шега защо не се запише в твоето учебно заведение, тя ти отговори със сериозно изражение и съвсем убедено, че всичко, което обогатява знанията, е ценност и богатство, и че за нея това е много важно, защото има намерение да остане свързана с висшето образование.

„Един професор не само трябва добре да познава дисциплината, която преподава, но и да обхване възможно най-широката перспектива на нещата от живота — заявяваше тя с тези малко помпозни думи, за да може да ги взаимосвърже и по този начин да ги разбере по-добре“.

„Един от моите пропуски е именно чистата наука — подробните признания ще оставя за по-подходящ случай, защото математиката никога не ми се е отдавала, а аз искам да знам всичко, всичко. Да бъда професор за мен е най-голямата мечта в живота ми — допълни — и ще направя каквото и да е, за да я постигна“.

Истината е, че го доказа с времето, помисли си ти, докато си припомняше силното й желание в живота й да няма празноти, които да не могат да бъдат запълнени с културна информация. В паметта ти отново изникват залите на някои от музеите, които посетихте заедно, скулптори, художествени картини, препарирани животни, грънчарски изделия ръчна изработка, праисторически съдове, грубо издялани глави за украса на нос на кораб и онова оборудване с надменни претенции за последен крясък на модата, което тогава изживяваше разцвета си, както и много други странни неща.

Понякога, уморен от толкова култура, онзи по-малко доброжелателен Даниел вътре в теб, те караше да се шегуваш безобидно с нея, но тя не обръщаше внимание на шегите ти, повтаряше ти, че знанието не заема никакво място, настояваше да посещавате места, които биха могли да ви обогатят с нещо току–що научено.

Спомняш си също първите кинопрожекции, на които отидохте и по време на които онази взаимна симпатия се превърна в естествения подтик към физическия контакт, който не след дълго се осъществи и лакомите целувки заедно с взаимните ласки намериха благодатна среда.

Един ден я отведе в апартамента и прекарахте следобеда в твоята стая, показвайки за първи път голотата на телата си и за първи път отдавайки се на напълно освободени любовни прегръдки. Тези срещи се повториха доста пъти, така че когато приключи този курс, двойката ви вече бе станала стабилна, въпреки че Тере беше изключително рационална при организацията на срещите ви и винаги успяваше така да подреди нещата, че да й остане време да научи уроците си, а на теб — да се подготвиш за изпита си на другия ден. Затова, в много от случаите, в които имаше възможност да се видите в интимна обстановка, ти се налагаше да сдържаш силното си желание и да изчакаш момента, в който тя ще бъде свободна или ще го счете за подходящ.

„Значи нямаш желание, така ли?“, питаше я, когато се видехте отново.

Шеговитият тон не успяваше да прикрие злобата на по-лошия от Даниеловците, които съжителстват вътре в теб и който желаеше винаги да я има на разположение. Тере уверяваше, че те иска също толкова, колкото и ти нея, но че през този период на живота си не трябва да изпускате момента да направите необходимото за образованието си.

„Сега трябва да учим, Даниел — казваше ти тя, ставайки много сериозна. — Трябва да използваме времето, за да научим възможно най-много и не бива, за да бъдем заедно един следобед, да подложим на риск взимането на изпит. Не се дразни, имаме цял живот пред нас, за да се целуваме и прегръщаме“.

Нямаше начин да бъде накарана да промени това си мнение и Даниел егоиста се чувстваше малко объркан и дори озлобен пред твърдостта, с която тя защищаваше убежденията си и пред решителното й поведение, с което се противопоставяше на тези срещи.

„Това е също най-хубавият период от живота ни, както казват, младостта, не би трябвало да прахосваме нито миг, без да му се насладим: carpe diem^[3], по дяволите!“, възразяваше ти.

„Не ми казвай, че ти не се наслаждаваш на онова, което предлагат всички тези електронни елементи“, опонираше ти Тере, смеейки се, защото имаше отговор за всичко.

Така че каквото и да правеше, ти непрекъснато мислеше за нея, защото макар и да не пропускахте любовна среща поне един път в седмицата, ти непрекъснато усещаше жилото на желанието, дълбоко в плътта ти за постоянно се бе загнездила една непреодолима ненаситност за ласките й, струваше ти се, че никога няма да имаш достатъчно време да се наситиш на любовта й. Затова, когато подготвяхте екскурзията до това място след завършването на курса, тя — с блестящ успех, ти — много по-скромно и едва покривайки необходимото ниво, за да запазиш стипендията си, у теб възникна чувството, че това ще бъде едно непретенциозно, но истинско пътуване на двама сгодени.