Хосе Мария Мерино
Реката на рая (17)

17.

След като изпрати писмото на Тере, ти поднови телефонните си обаждания и най-накрая успя да преодолееш упорития й отказ.

„Но как може да си толкова досаден? — попита те тя веднъж отегчено. — Нима още не си разбрал, че нямам никакво желание да говоря с теб, че обажданията ти ми дойдоха до гуша?“.

„Искам само да те помоля за среща, за да поговорим за проблема. Да поговорим и това е, после прави каквото ти е на сърце, но преди това хайде да поговорим, моля те, като цивилизовани хора, няколко минути, не повече, когато на теб ти е удобно.“

Съгласи се на среща с теб един следобед в близко до дома й кафене. Ти отиде почти половин час по-рано от уговорения час и се настани на една близка до големия прозорец маса. Много пъти през щастливите си години се бяхте срещали в това кафене, но след настъпилата промяна в отношенията ви атмосферата тук ти се стори различна, сякаш около изтърканите столове, вехтите корнизи и помътнелите огледала витаеше духът на разрухата, опровергаващ отминалите илюзии от времето на Едем.

Въпреки че предвидливо си беше взел книга, за да убиеш чакането, ти се чувстваше толкова нервен, че не преставаше да гледаш улицата и всички минаващи силуети на млади жени ти напомняха на Тере. Няколко пъти дори скачаше на крака, убеден, че тя е тази, която се приближава и бързо ще отмине покрай кафенето.

Накрая, когато я видя да се приближава по тротоара с решителна стъпка и с равномерната си походка, двамата Даниеловци разбрахте, че Тере не може да бъде объркана с никоя друга и ви стана ясно, че ако спечелите отново поне уважението й, каквото и да бъде оправданието за онова, което толкова те бе наранило, това ще се окаже истинската цел на усилията ти.

Тя влезе в кафенето и ти й направи знак, за да привлечеш вниманието й. Дойде до масичката, седна на един стол срещу тапицираната пейка, на която ти се беше настанил и без каквито и да е предисловия ти каза съвсем спокойно:

„Да видим дали най-накрая ще разбереш. Лари е много добър приятел, заедно с Катлийн той ми е най-добрият приятел, който някога съм имала, но Лари е луд по Катлийн, на нея посвещава стиховете си, за нея говори, когато не е подхванал някоя академична тема, и изобщо не му минава през ума да мисли за друго момиче, освен за нея. Катлийн обаче не му обръща никакво внимание.“

Сложи на масата копие от снимката, която ти беше изпратила:

„Прегръща ме с ръка през рамо по най-естествения начин, като израз на истинско приятелство, жест, който е съвсем в реда на нещата и в него няма нищо странно.“

В погледа й проблесна лъч на укор и пренебрежение.

„Как си могъл да стигнеш до там, че да си помислиш нещо подобно? Ако наистина е имало нещо между нас, смяташ ли, че щях да ти изпратя снимката? Дори не съм обърнала внимание на това как сме застанали за снимката, а пък и да бях обърнала, никога не бих си помислила, че ти ще я погледнеш по такъв нечистоплътен и преиначен начин.“

Почувства се в толкова смешно положение, че не се сети какво да отговориш. Прямото изложение на Тере като че ли изведнъж направи на пух и прах всички онези дълбоки размишления, които те накараха да си я представиш като лицемерка и изменница. Келнерът се беше приближил, Тери си поръча лимонада и докато мъжът се отдалечаваше, след като си записа поръчката, тя те погледна отново, в очите й проблесна очевидно удовлетворение от явното ти объркване, довело до смутеното ти мълчание, и тя продължи пестеливо да говори:

„Благодарение на проучванията, които направих там, на средствата за комуникация, на спокойствието, което имах, аз се посветих изцяло на дисертацията ми и вече я завърших, за твое сведение.“

Потропваше с пръсти по масата и това бе единственият й жест, с който показваше нетърпението си.

„Когато се върнах ми дадоха мястото на помощник, което пазеха за мен“, добави.

След кратка пауза продължи да говори със същия неутрален, леко надут тон:

„Мисля, че саможертвата си струваше, защото да се върна и да прекарам с теб една седмица, колкото и да ми изглеждаше привлекателно, щеше да наруши не само ритъма ми на работа, но и щеше да прекъсне последователността на часовете ми при един от най-добрите световни специалисти, който провеждаше курс в близкия колеж, а ако беше дошъл ти, нямаше да мога да ти обърна нужното внимание и това би ме разстроило непоправимо, а и ти бях съвсем ясно обяснила колко е сложен животът ми.“

Замълча за секунди, а когато продължи, в отчуждеността на тона й прозвуча нотка на тъга:

„Това, което не можех да си представя, това, което никога не би ми минало през главата, е, че нямаш никакво доверие в мен и най-вече, че има толкова много злонамереност от твоя страна.“

Продължаваше да стоиш безмълвен, защото не знаеше какво да кажеш. Добре, че келнерът донесе лимонадата й, а ти му поръча още едно кафе и с това си осигури време да подготвиш отговор, който в края на краищата формулира по-малко любезният Даниел, докато келнерът се отдалечаваше:

„Трябва обаче да признаеш, че привидностите не даваха повод човек да си представи всичко това, което ми обясняваш сега, все Лари и Лари, а после и онези уклончиви отговори или по-точно противопоставянето ти да се видим, въпреки че имах свежи пари, освен това удължаването на пребиваването ти там, всичко това накуп ми се стори като ясно послание, сигурен знак, че ми посочваш какво се случва, без да са нужни думи.“

Тере вече не изглеждаше толкова спокойна и отговори несдържано:

„Как ти даде сърце да ми кажеш подобно нещо? Как трябва да го разбирам? Въпреки отдалечеността ни един от друг аз ти вярвах, имах ти доверие! Нито веднъж не ми дойде на ум, че сигурно си доволен да съм толкова далеч, нито че би могло да имаш връзка с друго момиче! Затова ли бяхме толкова време заедно и на пръв поглед щастливи? Затова ли всички онези приказки за Едем и за вечната любов?“

Думите й те накараха да изпиташ срам.

„Хайде, не бъди такава — събра кураж да отвърнеш ти. — Ако всичко е било едно недоразумение, съжалявам, наистина много съжалявам“.

„Беше нещо много повече от недоразумение, ти се оказа способен да ме обвиниш в предателство. Нима си мислил, че цялата любов, която изразявах към теб в писмата си, е било празно дърдорене?“

В блясъка на очите й, във възбудата й пролича онази Тере, която толкова бе обичал, която те накара да се влюбиш в нея точно за осем секунди, съвсем според правилото. И ти почувства, че въпреки всичко никога не си преставал да я обичаш.

„Пишех писмата си до теб, крадейки част от съня си, и докато го правех, си мислех за теб с толкова чисти чувства, че очите ми се изпълваха със сълзи! Но ти очевидно не си виждал израз на никакво любовно чувство в тях, само празни приказки, безсмислено дърдорене и освен това си ги свързвал с образа на някаква си лъжкиня, изменница, лицемерка, която ти слага рога с добрия Лари!“

Изпи каквото й оставаше от лимонадата и остави празната чаша върху масата с жест, в който като че ли пролича нещо символично и сякаш остави след себе си празнота, засягаща и двама ви, празнота, която установи космическо разстояние между вас, невъзможно да бъде преодоляно.

„Даниел, заклевам ти се, че не мога да разбера защо ми причини всичко това, за мен беше огромно разочарование. Мислех, че те познавам, а се оказа, че не е така, че ти си друг, чужд, непознат, подхранващ със самодоволство подозренията си и предпочете да повярваш на привидностите, отколкото да видиш истината. По такъв ли искрен начин ме обичаше?“

Отново те погледна изпитателно, сякаш виждаше лицето за първи път:

„Но болката, която изпитах, мъката, която ми причини, отвориха очите ми да видя какъв си в действителност и колко много съм се заблуждавала относно теб.“

В този момент можеше да й кажеш, че в действителност дълбоко вътре в теб има двама Даниеловци и понякога по-лошият надделява, но успя единствено да й покажеш, че си сломен:

„Повтарям, че съжалявам, съжалявам безкрайно много, Тере, трябва да ми простиш“.

„Не става въпрос за прошка, Даниел, прощаваш и какво от това, има неща, които макар и да бъдат извинени, си остават непоправими.“

Стана.

„Тръгваш ли си вече“, попита я ти, силно огорчен.

„Имам много неща да върша днес, а и мисля, че изяснихме всичко.“

„Може ли да се уговорим да се видим някой друг ден?“

Отново те погледна напрегнато в очите:

„Наистина ли не разбираш колко силно ме засегна всичко това? Не си ли даваш сметка, че нямам никакво желание да те виждам?“

Отчаянието ти сигурно е било повече от явно, но от нейна страна не последва дори опит за сближаване или утешение. Погледна те кратко и хладно, благодари ти за лимонадата, преди да ти обърне гръб и си отиде.

— Онези двамата с раниците само повтаряха великолепно, великолепно и се смееха. Дали ще може да се намери сладолед някъде около лагуната? — пита Силвио.

— Не вярвам. Яде ти се сладолед ли?

— Пак ме мъчи силна жажда, но ако има сладолед, не бих се отказал. Ванилия и шоколад или сметана и ягода. Кой от тези ти харесва най-много на теб?

Тъй като преди малко той изпи малката бутилка, ти извади голямата от раницата си и напълваш пластмасова чаша, която той изпива на един дъх.

— Каква жажда! — възкликва. — Като тази, която са изпитвали воините на устието в Лерния, докато не добили вода, стривайки пясък. Може би като стрием тази пръст, по която сега ходим, ще потече вода, мамо, хайде да опитаме.

— Искаш ли още?

Подаваш му друга чаша. Той изпива и нея, макар и доста по-бавно.

— Напи ли се?

Потвърждава с глава и отново се отправяте на път.