Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El Rio Del Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2019)

Издание:

Автор: Хосе Мария Мерино

Заглавие: Реката на рая

Преводач: Румен Руменов

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: ИК „Персей“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: испанска

Излязла от печат: 08.04.2016

Редактор: Пламен Тотев

Художник: Стефан Тотев

Коректор: Елена Добрева

ISBN: 978-619-161-081-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4688

История

  1. — Добавяне

11.

Реката на Едем, мястото на безвремието, откъдето никой злонамерен Йехова нямаше да успее да ви прогони, където страстта ви никога нямаше да угасне, се превърна само в една химера, защото самото време се показа безмилостно.

Тази първа взаимна изгаряща любов продължи две години и нещо, точно толкова, колкото ви трябваше да завършите висшето си образование и Тере да подготви доктората си. Любовта не угасна, но действителността започна да й се противопоставя, до известна степен да я възпрепятства.

Тере, която бе в отлични отношения с някои от професорите във факултета и не криеше намерението си един ден да стане част от него, бе удостоена със стипендия от министерството, за да завърши извън Испания предварителната подготовка на ръкописа на дисертацията си с помощта на съветите на една професорка. Кандидатствала и за друга стипендия от един северноамерикански университет и за щастие я спечелила. Каза ти го изненадващо един ден все едно беше нещо съвсем обикновено, все едно резултатът нямаше да доведе до раздялата ви за почти цяла година:

„С академичната справка, която имам, не беше трудно да получа тази тук, но американската стипендия е наистина цяло щастие. Така, освен че ще уча, ще усвоя основно английския език“, ти заяви тя съвсем спокойна, сигурна и весела.

Бяхте седнали в едно кафене на улица Аренал[1] и през прозорците ти виждаше да минават хората пред една от онези живи статуи, които впоследствие толкова се намножиха, младеж с лице и коси, боядисани в бяло, с бели крила на гърба, с широка колосана туника, също бяла, държащ в едната си боядисана в бяло ръка хвърлящ огнени пламъци златен меч, който завърташе в кръг в знак на поздрав всеки път, когато някой от минувачите пуснеше някоя монета в линийката в основата на също така бялата, симулираща мрамор дървена кутия, върху която стоеше прав и неподвижен като скулптора.

Новината те изненада много и по неприятен начин. Оказа се толкова неподготвен, че дълго време не успя да схванеш значението на казаното от Тере. Когато то достигна до съзнанието ти, първата ти реакция бе на сериозен упрек.

„Това, което ми казваш сега, е доста гадно, Тере, можеше все пак ме предупредиш, че се готвиш да го направиш“, възкликна ти обиден и ядосан.

В теб изцяло преобладаваше Даниел нетолерантният, подозрителният, неспособният да възприеме каквито и да е доводи.

В погледа на Тере не пролича объркване, а от думите й разбра, че е очаквала тази твоя реакция.

„Хайде, Даниел — отвърна тя, — много пъти сме говорили за това, винаги съм ти казвала, че след курса за доктората имам намерение да отида за известно време навън, че това е много важно за научната ми кариера“.

„Но защо не ме предупреди своевременно? — попита ти. — Не смяташ ли, че имам право да го знам?“

Не отговори на въпроса ти, а вметна проява на нежност:

„Мислиш ли, че на мен ми е приятно да се отделя от теб? Мислиш ли, че не те обичам страшно много, повече от всичко на този свят?“.

„Не знам какво трябва да мисля — възрази ти без да проявиш и нотка на успокоение. — Това, което е съвсем ясно, е, че поставяш научната си кариера над важността на връзката ни“.

Хвана поривисто ръцете ти в своите и настойчиво изреди няколко аргумента, които много пъти вече беше чувал:

„Даниел, чудесно знаеш, че сега не се възползваме от всички възможности, които имаме, ще пропуснем най-добрия момент, най-удобния случай в живота ни, за да осигурим бъдещето си“.

Като отражение на раздразнението ти, живата статуя, изоставила неподвижността си, размаха заплашително пръст на минувач с вид на турист, който току-що го беше снимал и се отдалечаваше, без да пусне монета в линийката.

„Важното е, че не вярвах ти да не ме уведомиш предварително, да не ми предложиш да преценим възможностите, че ще го направиш зад гърба ми“, възрази ти, чувствайки се унижен.

Отново и отново си припомняш, както го беше правил много пъти до момента, че именно това според бе изначалното предателство, измяната, която щеше даде началото на всички останали и въпреки че до тогава я бе пренебрегвал, откриваш, че сега образът на архангела, който прогонил от Рая митичните предци на човечеството, е съвсем реален, макар и малко панаирджийски.

Прегърнала те силно, Тере нежно те целуваше пак и пак, не скъпейки ласките си.

„Да, не го направих, защото ако го бях направила, със сигурност щеше да се опиташ да ме разубедиш. Даниел, скъпи мой, аз самото начало съм наясно и не исках да споря с теб. Не се сърди, моля те. Как можеш да повярваш, че ако отида за известно време зад граница, ще престана да те обичам?“

Искреността й правеше момента още по-болезнен, тъй като показваше преднамереността на действията й и начина, по който бе пресметнала всяка своя стъпка с цел да пресече и най-малката възможност да бъде разубедена в решението си, макар и през цялото това време доста често я бе държал в прегръдките си, бяхте се разхождали заедно, разговаряли продължително, ходили на кино и на басейн, тя с невъзмутима преструвка бе запазила мълчание по този толкова важен въпрос.

През стъклото на широкия прозорец ти се стори, че онзи гротесков архангел от Рая гледа директно само към теб и в свъсените му вежди откри жест на отхвърляне.

Почувства се в безпътица, защото не можеше да си представиш да си разделен с Тере и й го каза, не скривайки унинието си:

„Не мога и за момент да си помисля, че вече няма да сме заедно, болка ме разкъсва отвътре само при представата за подобна възможност.“

„Мислиш ли, че на мен идеята ми харесва? — отвърна тя. — Но в тези години, в които живеем, нямаме друг избор освен да се жертваме, за да успеем професионално и да изградим живота си“.

Беше онази предвидлива Тере, която умееше да организира внимателно абсолютно всичко, която не оставяше нищо на случайността щом имаше възможност да го обмисли.

„И защо се налага да заминеш в чужбина за това?“, попита ти обезкуражен.

Въпросът ти бе отправен не само към нея, а към целия обкръжаващ ви свят, светът, който поради самата си същност отричаше възможността за какъвто и да е Едем.

Тере ти отвърна подчертано благоразумно с увереността, че действията й са правилни, точни, идеални:

„Във факултета съвсем ясно ми го казаха, беше нещо като заповед, а това са хората, които ще ми помагат, сигурна съм, че ако успешно изпълня задачите си в чужбина, ако насоча дисертацията си в правилната посока, няма да имам никакви проблеми при получаване на място във факултета.“ Не спираше да те прегръща, ти усещаше нежната топлина на устните й при допира им до лицето ти.

„Чуй, Даниел, в края на краищата един курс минава бързо, хайде, не се мръщи, целуни ме, аз няма да престана да те обичам, колкото и далеч да отида.“

Ти продължаваше да се чувстваш обезкуражен, изгубен в един от криволичещите лабиринти, каквито Тере обичаше да рисува, а това изобщо не ти помагаше да погледнеш по-ясно, да си представиш по-добре пътя, по който тя щеше да поеме. Вместо това усещането ти за пълна обърканост ставаше все по-осезаемо.

„Не знам дали идеята те прави щастлива или не, но все пак на мен никога не би ми хрумнало да се отделя от теб така, като че ли завинаги, пък макар и за няколко месеца, без каквото и да е предупреждение дори“, отвърна ти.

Болеше те отворената в сърцето ти рана, защото, без да го споменаваш, се бе отказал от поканата за практически занятия в Германия на разноски на канещата страна и прие стипендия за подобен курс в една мадридска лаборатория, точно за да не разделяш с нея.

И в онзи момент отново не й каза нищо, а това мълчание подхранваше чувството ти за неудовлетвореност и дори на озлобление и през времето, което оставаше до тръгването й, докато тя надлежно подготвяше необходимите й документи, ти оставаше намръщен, изпълнен с негодувание до такава степен, че прегръдките ви, най-вече от твоя страна, носеха повече обикновено удоволствие, отколкото любовен възторг.

Сега разбираш, че дори и на реките в истинския Едем не им липсва време, защото Едем веднъж завинаги свърши, когато човешките му обитатели, единствените, за които бе създаден, бяха прогонени извън него с върха на огнен меч.

Ти все още изживяваше с Тере предишното очарование, но наближаващото й заминаване ти се струваше като един безвъзвратно отминал епизод от вашия живот, завършек на онзи щастлив период, започнал по същите тези места. Заминаването й ти се стори като повод за сериозно прекъсване на отношенията. Освен това тя подготвяше всичко без поне видимо да се противи на скорошната ви раздяла, показвайки, че я приема твърдо и доста често настоятелно повтаряше колко е неизбежно да доведе до край намеренията си:

„Даниел, любов моя, виждам те съвсем обезкуражен, но няма причина да си такъв, това ще бъде един съвсем кратък етап от живота ни и изобщо не мисли, аз също съжалявам колкото и ти, но ще бъдем разделени само известно време и пак ти повтарям, че наистина е необходимо да получа по-добри възможности, когато се върна, ще видиш как веднага ще ме вземат в департамента[2].“

Тъй като и на теб ти бяха отпуснали стипендия за работа в лаборатория, макар и да не се налагаше да напускаш дори Мадрид, Тере се възползваше, за да изпълни с повече съдържание аргументите си:

„Освен това ще можеш да оползотвориш това време за подготовката си и ако ме няма тук, няма да се разсейваш, няма да си пречим един на друг, ще работим с всички сили и, както казват французите, раздялата засилва любовта. Ще видиш колко щастливи ще бъдем, когато се съберем завинаги с безоблачно бъдеще пред нас. Нима не си даваш сметка?“

Денят преди заминаването й се затворихте в стаята ти, за да се сбогувате, но ти не беше в състояние да я обладаеш. Тере бе донесла бутилка вино и нещо за похапване, за да си подарите още няколко часа заедно, но едва се докоснахте до тях. Липсваше ти апетит, чувстваш се непохватен, като сомнамбул, и единственото, което се случи между вас бяха няколко нежни ласки и целувки и кратък разговор, в който тя изложи за пореден път аргументите си, сякаш имаше нужда да ги повтори, за да убеди самата себе си.

„На теб, на когото толкова много ти харесва научната фантастика, представи си, че не отивам в Съединените щати, а няколко месеца ще бъда в някоя орбитална станция. Няма ли да го приемеш като нещо съвсем нормално? Именно това ще направя, за известно време да се затворя в една орбитална станция — привеждаше още аргументи тя. — Сега е август, а пред юли, след десет месеца, отново ще ме имаш тук, а междувременно няма да преставаме да си пишем — допълваше ентусиазирано и убедено. — А не забравяй и за съществуването на бързата компютърна връзка, която, както казват, може да се осъществи от някои научни факултети. Така ще имаме възможност да си пишем всеки ден“.

Тере имаше отговор за всичко, неумолима, ефикасна диалектика, и ти не знаеше какво да отвърнеш, защото виждаше бъдещето без нея като поредица от негостоприемни, празни дни, което правеше още по-малко привлекателна перспективата за стажа в една лаборатория извън града, което означаваше също, едновременно с прекъсването на любовния ти романс, края на университетските рутинни занимания и началото на смътен и неясен като продължителност период от време.

Бележки

[1] Вероятно игра на думи: от исп arenal — подвижни пясъци; обширно пясъчно пространство. — Б.пр.

[2] От исп. Departamento — политическо и административно деление за преподавателска и изследователска дейност в университет, които обхващат една или повече области на специализирани знания по множество теми. — Б.пр.