Хосе Мария Мерино
Реката на рая (10)

10.

В един от онези дни Тере ти предложи да потърсите пътя на граф дон Хулиан, пътя на предателя, да го направите във вид на игра, в която да се опитате да установите неясните местности, споменати в легендата, пътищата, водещи от един гигантски скален зъбер до лагуната, една много важна отсечка, защото вероятно по нея е пренесено баснословното съкровище до окончателното му скривалище.

Тъй като по онова време живееше с невинността на Едем, предателството беше за теб само една непозната проява на слабост и не можеше да си представиш, че в един момент то би могло да те бележи с ужасяващия си знак.

По време на вашия преход, който започнахте през първите часове на деня, си говорехте съвсем непринудено за графа, сякаш беше човек от най-близкото ви обкръжение и историята му е плод на непосредствената ви памет.

Неговото предателство се дължи на една друга измяна, аргументираше се ти: нелоялността на крал дон Родриго, на когото граф дон Хулиан поверил дъщеря си, прочутата красавица Флоринда, за да бъде възпитана в двора на Толедо, далеч от Сеута^[1], където бил изпратен за губернатор. Кралят обаче коварно съблазнил девойката.

Темата поставяше проблемни въпроси, които разисквахте по време на вашия ход. Ти беше на мнение, че предателството на графа по отношение на краля компенсира обидата, която кралят му е нанесъл.

„Дон Родриго е бил нелоялен към графа и той му връща оскърблението, разчиства сметките си“, твърдеше ти.

Тере смяташе, че това не може да е съвсем вярно, защото предателството на графа е приело непропорционални размери, улеснявайки нашествието на арабите, което нанесло вреди не само на краля, но и на всички испанци от онова време:

„Ако единственият пострадал е бил само дон Родриго, оскърблението би било равностойно и обидата компенсирана, но кралството на дон Родриго е било обитавано от най-различни хора и дон Хулиан с действията си е предал всички тях, причинил е нещастие, несравнимо с това, което му се е случило на него.“

„И все пак всичко е въпрос на нюанси — смекчаваш спора ти, — след като графът е счел прелъстяването на дъщеря си от краля за също толкова огромно и непоправимо нещастие“.

Картата на Географския институт ясно показваше мястото и ти отново пое ролята на водач, следвайки трудно забележимата пътека между дъбовите дървета и скалите, на места покрита със свод от гъстите клони на казашката хвойна, докато не започнахте да различавате в далечината жълтеникавата маса на подобната на воденичен камък скала, която с напредването ви по пътеката, ставаше все по-огромна.

Днес, когато вече знаеш добре какво е това предателство, не можеш да не си спомниш с болка онзи наивен разговор. Онова, което най-много привличаше вниманието на Тере, не беше легендата за това как дон Хулиан, подтикван от злобата, от омразата, от ненавистта, си отмъстил на краля, улеснявайки завладяването на тогавашна Испания от маврите, а по-късната легенда, онази за разкаяния се за действията си дон Хулиан, който след като напуснал Сеута, събира въоръжените си бойци и богатствата си и се опитва да намери място на полуострова, където да застане лице в лице срещу завоевателя, чиято инвазия нарочно бил улеснил.

„Може би тази легенда да е измислена от онези, които не желаят да се отнасят толерантно към един благородник, макар и потомък на готите и самият той да е такъв в една древна Испания, но останал в народната памет като причинител на онази историческа катастрофа — мислеше си ти. — Така тази нова легенда най-вероятно е плод на класическа манипулация на колективното въображение, предназначена за властимащите и едновременно с това реабилитираща паметта на един примат“.

„Според подобна теория те би трябвало също така да манипулират и огромната амбиция на дон Родриго, който е първоизточникът на всички беди, да опитат да намерят съкровището на Херкулес, достъпа до което предшестващите го крале са направили изключителен труден поради многото ключалки.“

Не намери какво да отговориш и Тере продължи да излага хипотезата си:

„Мисля, че в легендата за разкаяния граф дон Хулиан има известна поетична справедливост, за да може образът на предателя да се наслади на отплатата за това, което самият той е изстрадал заради поругаването на дъщеря му, защото в историите за митичния свят, както и в легендарните истории, има тенденция към морално и сантиментално равновесие и именно за това на граф дон Хулиан му се предлага възможността за изкупление, за да може предателството, на което самият той става жертва — прелъстяването на нежната му невръстна дъщеря от могъщия монарх — да получи известна компенсация.“

Колко безотговорно може да говори човек, когато не се съобразява с невежеството си, за неща, които са предизвикали интереса ни, а всъщност са съвсем безвкусни, мислиш си сега, след като ти самият стана жертва на предателства, които събитията в живота бяха направили непоправими, но тогава все още живееше в доставящата радост несъстоятелност на Едем.

Малко преди обяд стигнахте до огромните скални блокове и потърсихте удобно за къпане и за обяд място. Граф дон Хулиан, естествено, не бе оставил никаква следа по тези места, но понеже не го беше направило и никое друго човешко същество, околността запазваше дивия си облик, своята самотна и смълчана красота. Точно в подножието на огромните, замайващи с височината си скали, гъстият храсталак беше почти непроходим. Позволихте си кратка следобедна дрямка на малката, леко влажна от близостта на бликащия извор ливада и после дебнешком тръгнахте покрай основата на огромния воденичен камък.

Докато обикаляхте през това място, в което полегатия наклон, от който идвахте, изведнъж се превърна в недостъпна стена, забелязахте нещо подобно на износен кожен колан с железни, разядени от ръжда нитове. Беше почти изцяло скрит от голям камък и Тере бе тази, която откри ръждясалата тока, която леко стърчеше на повърхността като странен корен.

Погледна с подигравателен и самодоволен вид:

„Виждаш ли, че имах право? Това е един автентичен колан на някой от свитата на граф дон Хулиан или пък може би на самия граф!“, заяви тя.

Ти попита шеговито какво ли е правил графът, за да изгуби колана си, но предметът изглеждаше толкова архаичен и присъствието му в тази съвсем пуста гориста местност толкова странно, че би могъл да бъде възприет откъм легендарната му страна, макар от предполагаемото бягство на граф дон Хулиан да са изминали повече от тринайсет века.

„Следата от стъпалото на воден дух или на нимфа на брега на лагуната, а сега и този стар колан, който може и да е на някое страшилище. Няма съмнение, че сме заобиколени от чудати същества“, отговори ти.

Тогава не можеше да си представиш, че след години ще имаш син, който с кожата си усеща дори дъха на такива необикновени същества.

Но денят щеше да донесе и други странни открития: недалеч от мястото, на което бяхте намерили колана, се натъкнахте на голям изсъхнал гол скелет, очевидно много стар, вероятно на кон. Нямаше никаква следа от възможни принадлежности за впрягане, но този мистериозен скелет, между костите на който бяха избуяли горските треви също така спонтанно, както и навсякъде наоколо, се допълваше по много странен начин с вехтия колан, подсказвайки за един приказен и злополучен конник, който като че ли увеличаваше митологичното излъчване на мястото и даде повод за любопитни умозрителни заключения от ваша страна.

Открихте последната находка за деня, докато се връщахте към бивака край една от пътеките, където долината се разширяваше и отсрещните склонове ставаха по-полегати преди отново почти отвесно да се спуснат към пътя през гората. Едно животно се спусна надолу по склона, пресече бързо пътя ви и със същата скорост се изкачи по отсрещната стръмнина преди да продължи да тича по билото на хълма. По големината приличаше на лопатар без рога, вероятно женска, защото почти веднага с изненада забелязахте малкото, което я следваше, едно дребосъче, което неловко се спусна по склона, опита се безуспешно да се изкачи по стръмния наклон. Представляваше патетична картина, докато размахваше тънките си слаби крачета, опитвайки се да се изкачи по височината.

Тере се затича към малкото, стигна го и го взе в ръцете си.

„Това е едно бамби^[2]! — възкликна очарована, — едно прекрасно бамби!“.

От възрастното животно, което би трябвало да бъде майка му, не остана и следа. Ти напразно се опитваше да зърнеш в далечината очертанията на тялото му, катерейки се по стръмния наклон и обикаляйки близката околност с разпръснати тук–там дъбови и борови дървета.

Когато отново слезе в ниското, Тере стоеше изправена на крака, държейки малкото еленче, сгушило се в ръцете й и го люлееше майчински.

„Това е подарък от граф дон Хулиан — рече й ти. — Понеже търсеше следите му, възкресявайки споена за него, благодарният му дух благоволи да ти позволи да погалиш това животно, макар да е възможно то да е подарък от нимфите, от страшилищата или от който и да е друг от невидимите обитатели на гората“. Животинчето гушеше глава в гърдите на Тере с беззащитен вид и плах поглед.

„Но също така е подарък и от Едем — допълни ти. — Изобщо не ми казвай, че би могла да срещнеш едно такова бамби на улица Маласаня^[3] сред всички онези евтини барове, будки за вестници и автобуси, с които толкова си свикнала“.

Бяхте седнали за момент под сянката на скалите. Тере галеше животинчето, което продължаваше да стои уплашено и неподвижно. Трябваше обаче да продължите пътя си към бивака и се наложи настоятелно да помолиш Тере да пусне малкото лопатарче. Оставихте го горе в края на стръмнината малко преди сравнително равното било, за да продължи изкачването с дългите си слаби и като че ли трудно подвижни крачета и уплашения си вид.

„Клетото животно — каза Тере и попита: — Мислиш ли, че ще намери майка си?“.

„Току–що станахме свидетели на пример за най-висше предателство — отвърна ти, — майка, която изоставя рожбата си при първата опасност“.

„Какво ти предателство, нещастното животно реагира според неумолимата логика на страха, на уплахата“, отбеляза Тере.

„Нито кучката, нито котката биха избягали, щяха да ни се противопоставят“, възрази ти.

„Кръвожадните са различни, Даниел, не бъди досаден.“ По-късно, след като се върнахте към обикновения ежедневен живот, разказвайки за преживяното на приятелите, някой ви обясни, че майката, макар на пръв поглед да е избягала, със сигурност се е била скрила съвсем наблизо и би могла да престои така много дълго време, в очакване да се появи възможността отново да приюти рожбата си. Но това изчезване, беззащитната, изоставена рожба, опитваща се безуспешно да се изкачи по стръмнината, ви предложи ярък пример за безпомощност и затова, след като подновихте прехода си, дълго време запазихте мълчание и само внезапната поява на лагуната, заобиколена от сянката на околните планински върхове, докато отразява като огледало ярката светлина на небето, възвърна красноречието и доброто ви настроение, приповдигнатия дух, предшестващ дните на дълги преходи и проучвания на околността, последвани от къпания в реката и страстни прегръдки.

Идването на няколко неканени натрапника внезапно прекъсна станалите вече рутинни наслада и забрава, които Тере и ти изживявахте. Беше дванадесетият ден и още на зазоряване ви събуди ехото от бумтенето на двигател, който все повече се приближаваше, този фамилиарен от ежедневния ви живот вой, който вече бяхте отвикнали да чувате.

Станахте крайно учудени, изкачихте стръмния склон по посока на мястото, откъдето идваше шумът и можахте да видите да се приближава един бус и накрая да спира на брега на лагуната след обичайните за паркиране маневри.

В буса имаше група шумни туристи. Виковете им многократно се повтаряха от ехото, докато се възхищаваха на искрящата водна повърхност и на околния пейзаж. Поогледаха се, забелязаха бивака ви, поздравиха ви с приветствени викове, слязоха, за да видят отблизо мястото и после отново се изкачиха по стръмнината по посока на буса, разтовариха багажа и палатките си, струпвайки го на едно друго свободно място сред гъсталака с явното намерение да устроят лагера си съвсем близо до вашия бивак.

Стана ви абсолютно ясно, че щастливите дни във вашия Едем, които като че ли нямаше да имат край, приключват.