Хосе Мария Мерино
Реката на рая (39)

39.

Времето продължава да тече с бавен ритъм и с като че ли нарочната си провлаченост, когато нетърпеливо очакваме да се случи нещо, а твоето безпокойство нараства все повече.

— Нали са казали, че ще дойдат рано сутринта?

— Едва минава осем, Даниел, дори да са тръгнали на разсъмване, невъзможно е вече да са дошли чак дотук, да ги изчакаме спокойно, дай им най-малко поне час и половина. Ако дотогава не дойдат, ще ги потърсим по телефона.

— Час и половина? Не бих могъл да издържа час и половина!

— И какво ще правим?

— Ще започнем отново да го търсим.

— И да преживеем вчерашното разочарование? Изчакай да дойдат с кучетата и ще видиш колко бързо ще го намерят, човече! Можем да обиколим околните скали, с надеждата да открием следа от него.

Върнахте седалките на колата в обичайното им положение и седнахте в предната част на колата, Карла на мястото на шофьора. Измихте се по възможно най-добрия начин, напръскахте лицата си със студената вода от лагуната, млякото ти дойде добре, но чувстваш тялото си странно, вцепенено поради неудобната поза през нощта.

Карла извади от чантата си несесер с принадлежности за гримиране и се разкрасява, гледайки се в огледалото за обратно виждане.

— Карла наконтената, както казва Силвио.

— Наконтена? Толкова рошава? Истината е, че не се чувствам добре, ако не гримирам леко очите си.

Патиците бяха престанали да грачат и сега наблизо до колата се чуват песните на птиците. Карла приключва с гримирането, затваря внимателно несесера си с гримове, прибира го в чантата си и отново започва да говори. И тя също сигурно усеща тялото си странно и може би това кара мислите й да бъдат по-дръзки от подобаващото, защото изведнъж ти каза, гледайки те по начин, изразяващ колкото желание за изповед, толкова и стремеж за доказване на превъзходство като най-близък член на семейството:

— Знаеш ли, че Тере ме помоли да й помогна да умре?

Ти също я поглеждаш с вид, който тя трудно би могла да определи.

— Кога те помоли?

— В началото на миналия месец, точно когато се върнах от ваканцията и отидох да я видя. Никога няма да го забравя, нямаш представа колко мъчно ми стана, колко много плаках този ден.

— И какво си помисли?

— Истината е, че не знаех какво да правя, желанието й ми се стори ужасно и едновременно с това го разбирах, защото бе обсебена от измъчващо я чувство, че се е превърнала в център на внимание в къщата, което пък е в ущърб на Силвио, но не можах да се реша да направя каквото и да е, което би могло да й помогне да изпълня молбата й. На теб никога не ти ли е отправяла такава молба?

Вдигаш неопределено рамене с желанието да отбегнеш темата и не й обясняваш, че няколко дни преди това, онази неделя, в която посетихте със Силвио аквариума в зоологическата градина, тя те помоли за същото и че ти също не се реши да й помогнеш, защото бе достатъчно объркан и защото всичко стана толкова бързо, че не ти даде време да помислиш спокойно и хладнокръвно. Но новината, която Карла току-що ти съобщи, за кой ли път те увери колко отчаяно е било решението на Тере и добавя още по-голяма мъка в душата ти.

Отново замълчахте, заслушани в писукането на птиците, все по-весело с бързо настъпващото разсъмване.

— В края на краищата клетата Тере има щастието да умре без чужда намеса — казва Карла.

Ти не отговаряш, защото Карла не знае истината и предпочиташ нещата да си останат така.

Тере почина рано сутринта в неделя, 12 септември, преди малко повече от месец. Сутринта в събота се разходихте със Силвио в парка Ретиро, показа му как да гребе в една от лодките в езерото, докато медицинската сестра беше вкъщи с Тере. Вечерта премина както всяка друга събота. След като Тере, Силвио и ти вечеряхте заедно, ти я отведе в стаята й, тя ти благодари за грижите с няколко думи, в които не ти се стори да долавяш специална нотка на възбуденост, Силвио, както обикновено остана за малко с нея насаме.

Ти гледаше някакво предаване по телевизията и Силвио влезе да ти каже, че отива да си ляга.

„Мама иска да спи, загасих й светлината“, каза ти той.

Когато ти отиде да й помогнеш да се настани в позата за сън, я намери дълбоко заспала и изпита голямо удовлетворение. Изглежда, тази нощ щеше да си почине пълноценно.

В четири часа сутринта, както обикновено, ти стана, за да й направиш първата промяна на позата на тялото, но като влезе в спалнята й и запали лампата, те обхвана усещането за някакъв по-дълбок покой от обичайния.

Обикновено Тере се събуждаше много рано, лежеше с отворени тъжни очи, наблюдаваща сякаш някаква много тъжна сцена, но този път очите й бяха затворени, спи, помисли си ти, макар че по лицето й бе изписана странна тъмна сянка и само когато се приближи още повече и докосна бузите й, намирайки ги твърди и студени, потърсвайки пулса й, без да го намериш, разбра, че тази нейна неподвижност бе окончателна.

Запали лампата на нощната масичка: лицето й бе синкаво, устните й — бледи, а по ръцете й също започваше да се появява своеобразното потъмняване както на лицето. Остана дълго време седнал до леглото, загледан втрещен в това неподвижно тяло, в това посиняло лице.

Около шест часа ти повика лекаря и му каза, че влизайки да й промениш положението на тялото, си я заварил мъртва.

„Това беше в четири часа и изчаках известно време, за да ви се обадя.“

Когато той дойде, потвърди това, което ти вече знаеше.

„Получило се е спиране на сърдечно дихателната дейност“, отбеляза той, напълно сигурен.

Тъй като всичко съвпадаше с клиничната картина на Тере, той без проблеми подписа смъртния акт.

Не каза на никого друг, освен на Карла, за да вземе Силвио и нагласи трупа така, сякаш Тере продължаваше да е в състоянието на пълна парализа, в което беше прекарала толкова месеци подред.

Оттогава Карла пое грижите за Силвио и след всички ритуали, свойствени за случая, събирането в ритуалната зала за прощаване с покойниците заедно с приятелите и някои роднини, риданията на майка ти, на която ти се стори много отпаднал, съчувствените прегръдки с Жизела, Аурора, Адела, с най-близките приятели на Тере, след присъствието на кремацията, ти се прибра вкъщи с урната, която вчера Силвио носеше в раницата на гърба си, сякаш пренася най-скъпоценния дар.

Силвио се почувства доста объркан и започна малко да страни от теб. Една привечер ти отиде в стаята му и го намери да пише писмо на майка си, също както много други, които започна да й пише оттогава, за да ги прочете, когато се събуди, „защото сигурно някога ще се събуди“, казваше с надежда.

Ти откри между натрупаните в единия край на малкото му бюро книги и играчки нещо, което привлече вниманието ти — две кутии с антидепресивни и психоседативни лекарства с наименования, принадлежащи като че ли на неразбираемия език на тайнствена страна и вътре в тях блистери, от които всички хапчета бяха извадени.

„Какво е това?“, попита ти Силвио.

Погледна те сконфузен.

„Забравих да ги хвърля в кофата за боклук, но не мога да ти го кажа, тате, тайна е.“

„Как така тайна?“

„Тайна между мама и мен, обещах й, че няма да го казвам на никого.“

Ти се почувства толкова развълнуван, че седна на леглото му, гледайки сина си, без да кажеш дума. След малко каза със сериозен тон:

„Виж, Силвио, аз уважавам дадената дума да се пази тайна, тайната е нещо свещено, но за тази трябва да ми разкажеш, няма друг начин, а аз ти обещавам, че няма да я споделя с никого и така ще продължи да си бъде тайна“.

Погледна те с недоумение.

„Сигурно ли е, че ще продължи да си бъде тайна?“

„Естествено, тайна между мама, теб и мен, а не само тайна между мама и теб.“

Силвио сбърчи вежди с вид на дълбок размисъл и после ти поръча винаги да я пазиш:

„Трябва да ми обещаеш, че няма да я разказваш на никого, както мама ме накара да й обещая аз на нея.“

„Обещавам ти. Няма да я кажа на никого.“

Тогава Силвио, с цялата възможна непринуденост ти обясни, че веднъж мама му казала, че не може да спи, че вече е време да заспи съвсем спокойно и че е нужно Силвио да й помогне.

„Как да ти помогна, я попитах, а тя ме помоли да потърся в чекмеджето на шкафчето й две кутии лекарства. Имаше много такива кутии и аз й ги показвах една след друга, докато не ми показа тези, които иска, а другите ми поръча да прибера обратно.“

Тогава ти си спомни за медикаментите, към които Тере бе толкова привикнала още преди инцидента, които пазеше в нощното си шкафче и които сигурно бяха останали там след промените в мебелировката в останалата част на стаята.

„И какво друго ти каза?“

„Ами че трябва да й помогна да изпие тези хапчета, че ако мога, трябва да ги извадя едно по едно, като натисна с пръст и скъсам фолиото и хапчетата сами ще излязат, пробвах с едно и го направих добре.“

Отново се наведе над листа с писмото, което пишеше. Трудно е да поддържаш продължителен разговор със Силвио, защото често забравя да следи нишката.

„И какво направи след това?“.

„С кое?“.

„С хапчетата.“

„А! Ами мама ми каза да й повдигна леглото, знаеш колко е лесно да се направи, натискаш с пръст жълтия бутон, да й сипя пълна чаша с вода, да й ги давам едно след друго, едно хапче, една глътка, друго хапче и друга глътка, и така, докато ги изпи всичките, трябваше да й дам още една чаша вода, защото бяха много.“

„И какво още?“

„После ми каза да сваля горната част на леглото, да сложа блистерите в кутиите за лекарствата и да ги хвърля в кофата за боклук, но аз забравих да ги хвърля в боклука и ги оставих на бюрото ми, без да си дам сметка. Може ли да ги хвърлим сега?“

„Веднага ще го направим. После какво стана?“

„Каза ми да я целуна силно, много силно, да приближа лицето си, за да може и тя да ме целуне, че много ме обича и че ще заспи.“

Излиза, че в края на краищата Силвио е бил невинният изпълнител на помощта, за която толкова настоятелно Тере ви бе молила тебе с Карла, и си представяш колко болезнено е било за нея да прибегне до сина ви, за да постигне целта си.

— Мисля, че за Тере и било цяло щастие да напусне този свят без ничия помощ, защото въпреки че много пъти ми бе казвала как предпочита да умре, вместо да е в такова състояние, представяш ли си какво е било за нея да вземе решение да се раздели завинаги със Силвио? Представяш ли си колко много това я е натъжило?

Но ти знаеш, че Тере реши да умре не само за да се спаси от едно отчайващо състояние, а и заради това Силвио да получава всичките грижи, от които има нужда, и нейната очебийна инвалидност да не отнема от вниманието, дължимо на момчето.

— Истината е, че когато я чух да говори, аз също си помислих, че ако съм в нейното положение, бих предпочела да умра — допълва Карла съвсем неуместно.

Кучето започва да лае и ти си мислиш, че някой се приближава. Отваряш вратата на колата и излизаш навън, но няма нищо, което да смущава самотата освен чуруликането на птичките. Разочарован си, беше си въобразил, че ще чуеш шум от двигател на кола, може би от автомобила на жандармерията, приближаващ се до лагуната.

Карла също излиза от колата, разресвайки косата си.

— Идва ли някой?

— Доколкото виждам, не. Не се чува и шум от кола.

— А защо лаеше кучето?

— Откъде да знам. Ако бях куче, така, както съм ядосан сега, нямаше да престана да лая, кълна ти се.