Хосе Мария Мерино
Реката на рая (38)

38.

Ти се превърна в един вид отшелник, тъй като задълженията ти на сутрешен санитар и времето, което отделяше за Тере следобед и вечер в този странен дом, чийто най-характерен елемент и основно ядро съставяше пълната й парализа, изпълни пространството на живота ти, отдалечен от всеки шум и глъчка, от всяко друго активно присъствие освен това на Силвио.

Вече бе организирал деня си така, че да можеш да се грижиш за Тере по най-добрия начин. Правеше й включително регламентираната промяна на положението на тялото в четири часа сутринта, шест часа след тази, която беше направил, за да я приготвиш за сън. После пак си лягаше и почти не заспиваше, спомняйки си как лекарят те бе предупредил за това колко мъчително може да се окаже заболяването за най-близките членове на семейството.

И така ти започваше терапията много рано, преди да отидеш на работа и разтриваше внимателно крайниците й, мускулите й, торса й, раздвижваше ги според указанията, адекватни на лечението, припомняше си с тъга времето, когато това инертно сега тяло и твоето пламтяха в огъня на любовната страст, която тогава ти се струваше неугасима.

Двамата Даниеловци, изглежда, се бяха скрили дълбоко в теб, а един друг Даниел, скръбен стоик, бе заел местата им. В работата колегите ти те гледаха състрадателно, а ти престана да ходиш да обядваш с тях и да участваш в служебните празненства.

Самата Жизела, която вече имаше сериозна постоянна връзка — търговец, за когото се готвеше да се омъжи, един ден ти каза, че всички са напълно ясно с нещастието ти, че лично нея можеш да я помолиш за всякаква помощ, от която имаш нужда.

В края на краищата рутинният домашен живот навлезе в своя ритъм. Обикновено се прибираше едновременно със Силвио и му помагаше да си пише домашните, преговаряше с него уроците, оставяше го да учи сам, докато отиваше да поздравиш Тере седяща в инвалидния стол след като медицинската сестра си бе вече отишла, сядаше до нея и понякога включваше телевизора на някоя програма, която би я заинтересувала или пък й пускаше музика, или пък разговаряхте, ти я питаше как се чувства, как е прекарала деня, опитваше се да предизвикаш интереса й, прочитайки й някоя новина от вестника. После тримата вечеряхте с това, което Адела бе сготвила и оставила, или пък ти самият приготвяше някое простичко ястие, даваше й да си изпие лекарствата, накрая я връщаше в стаята й и в леглото й, защото вече идваше редът на Силвио, който й правеше компания в продължение на час и й разказваше историите си, а на теб ти бе много добре известно, че за нея това е най-чудесният момент през деня.

Силвио скоро се научи да вдига и да сваля частта на леглото откъм главата и след изтичане на предвиденото време, ако Тере все още не бе изявила желание да спи, ти го уведомяваше, той целуваше майка си, загасваше светлината в стаята и идваше да се сбогува с теб, преди да си легне. Тогава ти обръщаше Тере с лице към възглавниците, нагласяваше я в положение за сън.

Отшелник, който от работа се връщаше вкъщи и от вкъщи отиваше на работа, който излизаше само събота и неделя и то, в случай че има кой да се грижи за Тере, за да се разходиш със Силвио или да го заведеш някъде, където би му било интересно. Отшелник, изоставил четенето на биографии, за да се задълбочи в изучаването на страданието на съпругата си, сякаш опознавайки го по-добре, състоянието на Тере би се подобрило. Книги за уврежданията на костния мозък и ръководства за специализирани грижи. Изчете ги с интерес, докато не започна да не откриваш нищо ново. От изучаването на контузиите на Тере премина към това на вродените проблеми на Силвио и толкова много информация в края на краищата те накара мислено да влезеш в положението му и да започнеш да го разбираш все повече и повече.

Едно бе сигурно — времето минаваше, минава, а Тере не показваше никакво подобрение. Ти многократно попита медицинската сестра кога ще възвърне подвижността на крайниците си, но по уклончивите отговори, които получаваше, разбра, че няма нито един положителен знак.

Когато дойде пролетта, ти все още не беше получил разрешение за построяване на рампите и за необходимите промени на вратите на асансьора. Продължаваше да тънеш в мътните води на административните формалности и пресметна, че преди лятото реформите няма да могат да бъдат осъществени. И все пак понякога в събота я извеждаше на улицата, като първо пренасяше инвалидния стол и после я сваляше нея с асансьора. На късите разстояния я носеше на ръце. Истината е, че прословутите реформи никога не станаха реалност.

В началото на месец юни, с навършването на една година от инцидента с Тере, една топла привечер, когато влезе да я видиш и да я преместиш от леглото на инвалидния стол, което наричаше трансференция, останал спомен от думите на специалистите в болницата в Толедо, тя те помоли да я изслушаш и ти каза, че й е дошло до гуша от добри думи, че иска да разбере истината за състоянието си и дали има някаква вероятност да възвърне подвижността на тялото си.

„Много пъти говорих с лекарите в болницата, медицинската сестра я питам всеки ден, както и лекаря, който идва да ме консултира“.

Ти разбра, че не е логично да продължаваш да скриваш от Тере онова, което знаеше за страданието й. Каза й, че има минимална вероятност подвижността на тялото й да бъде възстановена.

„Минимална или никаква?“.

Каза й, че лекарите не са оптимистично настроени.

Остана мълчалива дълго време.

„Бедничкият Силвио“, възкликна след това.

Каза й, че винаги ще се грижиш за Силвио със същата любов, както го е правила тя, със същото внимание, с което ще се грижиш и за нея.

„Защото ви обичам“, допълни ти.

Погледна те, без да продума, сякаш не бе чула думите ти, сякаш мислите й бяха някъде другаде, а след това вдигна очи към тавана.

„Остави ме сама“, промълви накрая и ти излезе от стаята й.

Този ден, преди да си тръгне, медицинската сестра ти каза, че Тере се държи странно. Отиде да я видиш, попита я зле ли се чувства, но не ти отговори, на вечеря също беше мълчалива, на обичайната среща насаме със Силвио отново се чуваше единствено неговия глас, понякога с монотонно повторение на някои неполучили отговор въпроси. Ти си легна разтревожен, но на следващия ден Тере си бе възвърнала обикновеното настроение, което макар и тъжно, не пречеше на общуването й.

И лятото не допринесе с нищо за подобрение на състоянието й. В средата на юли я отведе в планината, в една къща, пригодена за хора в нейното състояние. Съзнаваше много добре всички ежедневни усилия, които ще изисква това преместване. През същите тези дни Силвио бе на летен лагер в едно близко място. Тере не можеше да се възползва от момента на провеждане на ежедневните си разговори с него, така че, освен че не проявяваше никакъв интерес към околната панорама и местата на които я водеше с инвалидния стол, мълчанието й ставаше все по-дълбоко.

Беше подготвил друго пътуване на Силвио през първата половина на август, този път на морския бряг и с учителката Аурора и няколко съученика, но го анулира, тъй като сметна, че отдалечеността на сина й е основна причина за увеличаващата се тъга на Тере. И така ти организира един мадридски август възможно най-забавен за Силвио, без, разбира се, да прекъсваш рутинните си занимания с Тере. Наложи се обаче да потърсиш заместничка на медицинската сестра, която досега се грижеше за нея.

Предпоследния ден на август, не го забравяш, защото беше неделя и следобед отидохте със Силвио да разгледате аквариума в зоологическата градина, а когато се върнахте вкъщи, ти изпрати медицинската сестра, а после влязохте да поздравите Тере и тя ти каза със строг поглед, че иска да ти съобщи нещо много важно. Поръча на Силвио да отиде в стаята си, седна и Тере ти заговори със спокоен тон и без да повишава глас.

Дълго мислила, включително и преди да узнае голата истина, каза, и не може да приеме да живее за неопределено време в това положение, с памперси като бебетата, напикана и наакана, без да може да движи нито ръцете, нито краката, нито тялото си, което я боли и сърби. Прекалено мъчение за нея е да бъде в това положение и да знае, че състоянието й е нелечимо, че не може да се помръдне, да се прехвърли дори от леглото на инвалидния стол и обратно или да вземе душ. Ужасява я мисълта, че ще продължим този несигурен начин на съществуване, принудени да поддържаме този абсурден начин на медицинско обслужване, което единствено може да й осигури основните жизнени функции. Това обаче е живот без никакъв стимул, напомнящ й непрекъснато за инвалидността й, за безсилието й, за необходимостта за всичко да зависи от останалите, без дори да може да го забрави дори и през нощта, защото, щом се събуди, очевидността на неподвижността й веднага я връща към огромното измерение на сполетялото я нещастие.

„Така че реших да напусна този свят, Даниел, но ми е нужно да намериш начин да ми помогнеш.“

Хвана я за едната ръка, напълно отпусната в характерното за състоянието й положение.

„Тере, любов моя, говорихме вече, че се чувстваш много потисната. Има много хора в твоето положение, които се борят за живота си. Постепенно трябва да постигаш малки победи, защото дори и да не се възстанови подвижността ти, ще има неща, които сигурно ще можеш да успееш да правиш, и не бива предварително да се отказваш от това“.

Не те слушаше.

„Сега знам, че Силвио е добре обгрижван, че го обичаш, че ще го пазиш, Даниел, защото да остане беззащитен, ме огорчава най-много, но какво бих могла да направя в състоянието, в което съм. Сега знам, че остава с теб и ще бъде като с мен, дори сигурно ще бъде по-добре, защото ще можеш да му посветиш всичкото време, което сега те карам да губиш за мен, уморена съм да бъда център на внимание в тази къща, виждам те и тебе изтощен, тъй че трябва да помислиш за начина, по който да ми помогнеш да се отърва от това положение, трябва да намериш разрешение на нещата, отчайвам се да продължавам така без никакво подобрение, дошло ми е направо до гуша, това усещане не ме напуска въпреки всичките успокоителни, хипнотични, седативни, антидепресивни медикаменти и целия онзи боклук, който ми дават, ще полудея от божа и от мъка, ако е истина, че ме обичаш, трябва да го направиш, ако наистина ме обичаш, трябва да направиш така, че да умра възможно най-скоро“.

Ти остана смаян, неспособен да отговориш и мълча, докато не влезе Силвио, готов за разговора си с Тере, която го посрещна с голяма нежност, както обикновено.

През следващите дни от главата ти не излизаше тази молба, „ако наистина ме обичаш, трябва да направиш така, че да умра възможно най-скоро“ и ти се усещаше ужасен, защото освен това, макар че Тере вече не повтори вече казаното, молбата й продължаваше да струи от очите й, да се усеща в начина й на говорене, а ти бе неспособен да овладееш чувствата си, предложението й бе предизвикало у теб объркани усещания, които не ти позволяваха да мислиш рационално. От една страна прецени, че трябва да говориш с лекаря и да го информираш за молбата на Тере, защото това бе симптом за сериозна потиснатост въпреки лекарствата, а от друга ти се стори, че това би било един вид предателство спрямо истинската й, изконна воля и форма да й измениш, тъй като ако желанието й е да се спаси от тъжното си положение и те моли за помощ, не би могъл да се опитваш резултатът непременно да бъде противоречащ.