Хосе Мария Мерино
Реката на рая (27)

27.

Някой беше слязъл по пътеката покрай сухия канал и се приближава към вас. Оказва се фигура на жена, която Силвио разпознава преди теб.

— Това е леля Карла! — казва, изправяйки се със скок на крака и втурвайки се към нея с широки крачки.

Прегръщат се, Карла целува радостно няколко пъти Силвио и после двамата идват при теб.

— Тате, това е леля Карла! — възкликва весело Силвио, сякаш се чувства длъжен да поясни самоличността на новодошлата, чието присъствие ти е крайно неприятно.

— Ще кажеш ли какво по дяволите си дошла да търсиш тук? — питаш я ти с официален тон, стараейки се да не повишаваш прекалено глас.

— Здравей, скъпи — отвръща тя, без да престава да се усмихва, — и представа нямах, че появата ми толкова ще те зарадва.

— Много добре ти е известно, че изобщо не искам да знам каквото и да е за теб, нито пък искам да те виждам.

Стана на крака, метна раницата на гърба си, помогна на Силвио, останал безмълвен през цялото това време, да нарами своята и тръгваш с решителна крачка по пътеката покрай отводнителния канал, сякаш така по-скоро щеше да се отървеш от Карла.

— Нямам ли правото да присъствам на погребението на сестра ми или на както и да се нарича това, което ще направиш с останките й? За толкова ли важен се смяташ, че да ме изключиш ей така от нещо, което пряко ме засяга? Я ми кажи ти за какъв се мислиш?

— Ядосан ли си татко? Защо си ядосан? — пита Силвио.

Долавяш, че гласът му звучи доста тъжно. Очевидно гневното ти избухване му е направило силно впечатление.

— Това, което ще правя с праха на Тере, е моя работа и само моя — крясваш на Карла, без да можеш да се сдържиш, — и ти би трябвало да имаш достатъчно здрав разум, за да не се месиш където не ти е работа.

— Вчера ходих в специализирания център, за да видя Силвио, за да поговоря с пленника си, сина на сестра ми и какво се случва? Аурора ми съобщава, че Силвио го няма, защото си го взел със себе си да се скитате по тези места, за да разпръснете праха на Тере над лагуната. Да подложиш Силвио на подобно тежко изпитание това ли наричаш ти здрав разум?

— Много добре знаеш вината си в развоя на тази тъжна история и най-малкото, което би могла да направиш, е да се махнеш един път завинаги оттук.

Бяхте почти преполовили тесния път покрай отводнителния канал и ти се спря. Раздразнението ти става все по-силно и ти й крясваш да се маха, да те остави на мира.

Силвио те дръпва за ръкава. Готов е да заплаче.

— Би ли ми обяснил какво ти е сега, Силвио? — питаш го ти не особено мило.

— Забравих си бастуна там долу, където ядохме. Мога ли да отида да си го взема?

— Отиди — отвръщаш му ти. — Вече знаеш, че трябва да вървиш само по тази пътека, без да се отклоняваш от нея. Аз ще те чакам тук. И остави раницата, момче.

Силвио се отдалечава надолу по брега, без повече да ти обръща внимание, и ти като че ли се усещаш по-спокоен след тръгването му, защото, без да се притесняваш, ще можеш да втвърдиш обидния тон по адрес на натрапницата.

— Идваш да оскверниш един от най-тъжните и интимни моменти в живота ми. Ти изобщо не зачиташ паметта на сестра ти.

Клара, без капка смущение, ти отвръща с характерния за нея саркастичен тон:

— Изопачаваш всичко. Много е лесно да набедиш някого за изкупителна жертва все едно ти нямаш никаква вина за случилото се. Как е възможно все още да не си осъзнал прегрешенията си?

Отговорът на Карла те разгневява до такава степен, че си готов да я удариш с бастуна, но тя те гледа, без да отстъпва назад, без да мигне, провокирайки те сякаш да го направиш. Опитваш се овладееш гнева си, усещаш есента, която ви заобикаля, самотата, която единствено вие нарушавате, тази самота, която преди време бе като рай за теб и която сега е невъзмутим свидетел на ада, изпълнил душата ти, отпускаш бастуна и сядаш да изчакаш връщането на Силвио.

— Няма да го водя до края, ще го оставя някъде наблизо — казваш. — Когато стигнем горе, моля те, отиди си, мисля, че шумът от двигател, който чух, е от твоята кола, виж как разпръсвам праха във водата и си тръгвай, за да не се караме.

Тя също сяда, без да каже нищо, и остава известно време мълчалива, достатъчно, за да започнеш да се чудиш защо Силвио се бави толкова дълго да се върне от горичката където бе отишъл да търси забравения си там туристически бастун. Ставаш и поглеждаш надолу, натам, където Силвио би трябвало да се намира, изкачвайки се покрай брега, но не виждаш нищо.

— Силвио! — извикваш силно, правейки фуния с дланите си. — Силвио, не се бави!

Отговор обаче не последва.

Изведнъж ти хрумва, че може би е било неблагоразумие да го пускаш да слезе сам, но раздразнението ти спрямо Карла ти бе попречило да мислиш разумно. Притеснението ти бързо нараства. Втурваш се почти тичешком надолу по пътеката. Когато виждаш горичката, там не забелязваш никаква човешка фигура. Щом стигнахте до нея, тъй като Карла те бе последвала, не намерихте момчето, нямаше го нито тук, нито наоколо.

Притеснението се превръща в отчаяние и те обзема силна нервност. Отново няколко пъти го извикваш силно по име и гласът ти кънти между дърветата и скалите с ехо, което не среща отговор.

Няма го и бастунът, който Силвио се бе върнал да търси, и ти си мислиш, че момчето може би се е загубило на връщане, че може би е тръгнало по грешен път. Тръгваш надолу по брега на реката, по местата на първата ви екскурзия, след като ядохте, но не откриваш никаква следа от него. Крайбрежният гъсталак не е отъпкан, което донякъде те успокоява, че момчето не е паднало във водата.

Връщаш се до горичката, за да обиколиш местата от втората екскурзия, като не преставаш да крещиш името му. Като стигаш до разклонението, водещо към нивото на лагуната, в дъното на което се вижда пенливият малък водопад, ти хрумва предположението, че това е пътят, който Силвио е следвал, но преди да тръгнеш да се изкачваш нагоре, се приближаваш до водопада, шумът от който кънти навсякъде наоколо. И отново не откриваш и най-малката следа от него. Връщаш се до мястото, откъдето започва пътеката.

— Трябва да се е покатерил точно оттук, няма как да мине от друго място и сигурно се лута някъде около лагуната — казваш убедено, но тонът ти по-скоро изразява надежда.

Тръгвате да изкачвате с бърза крачка тесния стръмен път между дърветата. Ти не преставаш да викаш името на сина си, името на Силвио, което сега звучи от устата ти с болезнено треперещ глас.

Пътеката е чиста от треви и ниски храсти, което потвърждава, че през сезона на многолюдните излети е много използвана и ти вървиш по нея, опитвайки се да разсееш тревогата си с мисълта, че това е пътят, по който е минал Силвио, защото си спомняш, че когато се приближихте до водопада, той го погледна с голямо любопитство и ти му обясни откъде идва.

При връщането си от горичката, след като е намерил туристическия си бастун, сигурно без да обърне внимание, се е отклонил от тесния проход покрай отводнителния канал, за да продължи по лесната за разпознаване пътека, която без съмнение прилича на алея между дърветата, една от алеите, които Силвио толкова обича да съзерцава на илюстрациите в книгите с приказки, опитвайки се да си представи накъде водят.

— Като е стигнал горе, сигурно малко се е объркал, но бързо ще го намерим — уверяваш убедено поради обзелото те чувство на силна надежда и успокоен след гневното пререкание с Карла.

Тя не отговаря и продължавате да се изкачвате по стръмнината, която накрая свършва в края на огромната падина, в която се събират водите на лагуната само на няколко метра от брега й. Но и тук не се вижда никой. Отново извикваш името на сина си и отново не получаваш отговор. Разменяш тревожен поглед с Карла.

— Ако се е изкачил насам, мисля, че сигурно щеше да чуе виковете ти още когато го повика за първи път — отбелязва кротко Карла, изричайки онова, което ти не бе посмял да си помислиш, докато изкачвахте последната част от пътеката.

— Може да се е заблудил още долу, близо до горичката, да не е тръгнал в тази посока, а да е поел напосоки през падината и после да се е изгубил по хълмовете — размишляваш ти, опитвайки се да запазиш спокойствие.

Отклоняваш идеята, че е паднал във водата, макар че Силвио е добър плувец, колкото и раницата да се явява като пречка. Освен това в реката има само едно или две по-дълбоки места и той не би имал проблем да се измъкне от което и да е друго място. Отсъствието му обаче започва да придобива драматичен аспект, защото вече става късно, а не е лято и към осем ще бъде тъмно. Чудиш се какво да правиш.