Хосе Мария Мерино
Реката на рая (21)

21.

Прииска ти се да отпразнувате одобряването с ново възпоменателно пътуване по онези места — горното течение на реката с изумрудено нефритените води и лагуната със съкровището. Предложи го на Тере. Тя прие с ентусиазъм. Ти започна подготовката с намерението да осъществите пътуването веднага след като тя приключи с изпитите и поправките на изпитните работи, точно когато лятото щеше да започне да сипе прелестите си, но без все още жегата да е покрила всичко с плътен слой прах, както и време на ограничен брой туристи, защото след вашето първо посещение по онези места, преди пет години, тя бяха станали доста популярни, макар и не толкова колкото днес.

Този път нямаше да се прехвърляте от автобус на автобус, нито да носите раници на гръб, а щяхте да тръгнете с твоята кола. Нямаше да спите в задната стая на селския магазин, а в някои от стаите за гости в околните населени места. Тере е опитваше да те убеди, полушеговито, че си превърнал в истински господин, но ти отвръщаше, че това ще бъде второ пътешествие на двама сгодени влюбени и че не искаш буквално да повториш онова предишното.

„Нови преживявания, нови усещания. Или пък предпочиташ пак да вървим само пеша с тежки раници на гърба под неумолимо парещото слънце?“, попита.

„Тогава всичко изглеждаше толкова естествено“, отвърна Тере с празнично — тържествен тон.

Пристигнахте в късния следобед и спахте в една провинциална странноприемница. От прозореца на стаята, отвъд гъстите клони на дърветата отсреща, можеше да различиш прохода между две скали, позлатен от светлината на залеза. Леглото не бе много голямо и ти попита Тере дали съжалява за онези надуваеми шалтета.

„Онзи подслон в Еден не може да се сравни с нищо друго“, каза.

„Радвам се, че го оценяваш.“

На сутринта на следващия ден остави колата, където я беше оставил днес, и продължихте пеша. Преходът те изпълни със сладко-кисела меланхолия, защото след толкова много сложни перипетии във връзката ви, при непрестанните стълкновения на двамата Даниеловци вътре в теб, ти вече не можеше да гледаш на нещата с предишната невинност.

Съвсем скоро обаче възхитителният околен пейзаж наложи господството си. Спряхте, погледнахте към събуждащите спомените ви гледки, към огромните, извисяващи се право към небето скали, дълбоките долове на дъното на клисурите, разлистените клонести горички, а когато стигнахте до лагуната, самотна и този път, вълнението ти се уталожи и си възвърна голяма част от спокойствието, което непрекъснато те съпровождаше предишния път.

„Забележи, виждам всичко като вече добре познато и в същото време сякаш никога не съм го зървала“, каза Тере.

И този път лагуната бе съвсем пуста, самотна, тръстиките наоколо — много по-зелени от миналия път и ти отново изпита онази странна изначална особеност пред равнодушието на цялото околно, напълно откъснато от всичко човешко, пространство, така безразлично към отминалата ви схватка и настоящото ви помирение. Отново минахте по брега на лагуната, търсейки следи, като тази от малкото краче, накарало ви да мислите за вълшебните обитатели на мястото и се натъкнахте на една забравена от неизвестно кой гумена топка, неправдоподобно изглеждаща сред калта покрай брега, в която също можеха да се видят следи от живеещите наоколо патици.

Отново се спуснахте надолу до мястото, на което бяхте стъкмили първия си бивак. То продължаваше да си е все така самотно и тихо, сякаш нито вие, нито пък някой друг бе стъпвал тук. И отново можахте да се съблечете голи и да се потопите в тези напомнящи на малък морски залив води и които все още бяха доста хладни, „тонизиращи“, както ги определи Тере, изпитвайки удоволствие от разликата в температурата, а след това отново се любихте върху пясъка на миниатюрния плаж.

Беше планирал да обядвате сред природата и докато се наслаждавахте на приятното преживяване, си спомнихте онези щастливи дни, които точно тук бяхте изживели преди пет години, както и нощите с обсипания с безброй звезди небосклон, дните с палещо слънце, с преходите през стръмните скали между дъбовете и боровете, с проядения от буболечки колан на граф дон Хулиан, със скелета на коня, с беззащитното бамби и онова, което оставаше у теб като смътна горчивина съвсем се разсея.

След обяда направихте друга дълга разходка по пътеките, водещи към кръглата като воденичен камък огромна скала, но този път не срещнахте никакво животно, само различни видове птици, които почти докосваха с криле върховете на дърветата или пък се стрелкаха високо над короните им. Когато се върнахте, отново се изкъпахте в реката, а наоколо продължаваше да е все така пусто както първия път, когато бяхте тук.

Прибрахте се в селото, за да преспите в малката стая с груби мебели, оставяйки през отворения прозорец безпрепятствено да влиза ярката лунна светлина, отпечатваща на самия хоризонт като огромни сребристи бенки скалните късове.

На следващия ден, събота, по любимите тихи места се появи шумна група хора, която се разпръсна около лагуната и по всички околни места, по които обичахте да ходите и за да откриете самотно място за банята ви, трябваше да се изкачите нагоре по реката с многобройните й малки водопади и да потърсите свободни от бързеи място. Спомняхте си за едно, но доста отдалечено, сред доста сложно преплетени скални елементи. Същият този ден едва не си тръгнахте, прекъсвайки екскурзията си, но ти откри на старата карта, отдалечено само на няколко километра от тези ваши любими места, едно обширно пространство на юг от реката, където имаше отбелязани единствено няколко горски пътеки сред така наречените горски масиви на Мормехар. Посочи го на Тере, предложи й да отидете до там и идеята й се стори привлекателна.

Потеглихте от селото рано сутринта в неделя и потърсихте един от онези планински пътища, който отначало ви отведе близо до малки разпръснати постройки. Може би защото в околностите нямаше друга река освен онази, течаща далеч от тук през скалите, цялата тази зона бе пуста, нямаше нито хора, нито други коли. Навлязохте навътре в планината и при едно разклонение на пътя ти избра онова, което водеше през най-гъстата гора. Дълго карахте сред вековни дъбове, докато накрая пътят свърши, и продължихте по откритата местност, където автомобилът все още можеше да се движи.

Изведнъж стана много стръмно и ти спря колата близо до развалините на някаква постройка, която преди много време вероятно е била селскостопанска сграда. Явно бяхте горе на високото, защото долу в краката ви вълнообразно се губеше в далечината стръмен склон, а на далечния хоризонт можеха да се различат отвесните варовикови скатове на така познатото ви речно ждрело.

На утринната светлина планината блестеше в прозрачния въздух, притихнала, напълно неподвижна. Тръгнахте пеша следвайки падината, навлизайки все по-навътре в гъстата гора, където се редуваха вековни дървета и огромни скали. Вървяхте мълчаливо и изведнъж се натъкнахте на малобройна група елени, която бързо се разпръсна при приближаването ви. Бяхте стигнали до зона, от която белезникавата нишка на реката вече не се виждаше, но останахте като омагьосани от тези толкова разнообразни и различни по височина планински възвишения, една безкрайна вълниста повърхност, където върховете и падините се следваха в едно безкрайно спускане.

„Това е друг вид Едем“, отбеляза Тере.

„Наистина, наистина ти казвам, че ако разчиташ на мен, винаги ще те отведа в някой рай“, отвърна ти.

Бяхте седнали да починете, защото бе дошло време да се подкрепите с някоя и друга вкусна хапка, но въпреки това като че ли несъзнателно и спонтанно продължихте пътя си. Междувременно открихте, че сте оставили храната в колата, затова веднага тръгнахте с ускорена крачка обратно, шегувайки се по повод несъобразителността си.

Постепенно стигнахте до заключението, че сте се заблудили, че нямате представа как да се доберете до мястото, където бяхте остави колата, защото възможните отправни точки като скални отломки и характерни особености на терена много си приличаха едни с други и следвайки ги, сякаш непрекъснато се въртяхте в кръг.

„Хайде да помислим и да решим какво ще правим, защото за втори път минаваме покрай тази, приличаща на маймунска глава, скала“, предложи Тере.

„Имаш право, да се доверим на слънцето, а не на фалшивите пътеки.“

От този момент нататък се оставихте на помощта на слънцето, което, надявахте се, нямаше да ви остави напълно да изгубите ориентация. Минаха обаче цели два часа, ожадняхте, уморихте се, но все не можехте да откриете мястото, откъдето бяхте тръгнали навътре в планината. После щяхте подробно да споделяте впечатленията си, опасенията, че жаждата ще започне да ви мъчи все повече, че ще настъпи нощта, че няма да може да излезете от гъстата гора, но тогава, в онези моменти, вървяхте мълчаливо, нетърпеливи да откриете пътека, отправна точка.

Накрая теренът започна леко да се изкачва нагоре и се озовахте на високото, което ви се стори като хълма, от който тръгнахте и от който можехте да съзрете далечните извивки на реката.

„Може би ще трябва да се разделим, за да намерим руините, до които оставихме колата“, предложи ти.

„Идеята не ми се струва много добра, Даниел — отвърна Тере, — така ще се изгубим много по-лесно.“

„От време не време ще се викаме по име, за да знаем кой къде се намира.“

„Предпочитам да продължим заедно. Сега дните са дълги и имаме на разположение почти целия следобед, за да търсим проклетата кола“.

Един час по-късно, беше вече шест часа привечер, седнахте, доста обезкуражени, да починете на сянка под няколко дървета. След това приключение Тере ти призна увереността си, че сте щели завинаги да се загубите сред тези планини, че сред тях сте щели да умрете от глад и от жажда. Бяхте обаче само на няколко метра от онези криви стени и го разбрахте, когато светъл слънчев лъч се отрази в една от ламарините на колата. Няколкото трудно различими камъка приеха вида на разнебитена кирпичена стена и най-накрая вие разбрахте, че сте открили колата и че сте вън от опасност.

Когато се връщахте към странноприемницата, след като доволно утолихте жаждата и глада си, минахте покрай лагуната и спряхте да й се понаслаждавате на светлината на залеза. Тере се сети за безпокойствието си от преди малко, когато си бе помислила, че ще умрете изгубени в безлюдната гора:

„Спомних си за тази лагуна, само за лагуната и колко щастливи бяхме край нея. И знаеш ли какво си помислих? Че ако умра преди теб, искам тялото ми да бъде кремирано и да разпръснеш праха ми точно тук.“

През смях й отговори, че изпълнената с толкова рискове екскурзия, я е докарала до неоправдано мрачни мисли.

„Ако умра преди теб, кремираш тялото ми и разпръсваш праха ми тук. Обещай ми го.“

„Обещавам — отговори ти. — Да сменим все пак темата, ако обичаш, и да се опитаме да се насърчим“.

Тогава нямаше как да си представиш, че щеше да ти се наложи да изпълниш обещанието си, придружен освен това от първородния ви син.