Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- El Rio Del Eden, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Румен Руменов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Хосе Мария Мерино
Заглавие: Реката на рая
Преводач: Румен Руменов
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: испански
Издание: първо
Издател: ИК „Персей“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: испанска
Излязла от печат: 08.04.2016
Редактор: Пламен Тотев
Художник: Стефан Тотев
Коректор: Елена Добрева
ISBN: 978-619-161-081-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4688
История
- — Добавяне
5.
За първи път Тере и ти предприемахте пътуване двамата и сами и въпреки неудобствата, дрънченето, многобройните спирки на възможно най-прашните места покрай пътя, набързо погълнатите сандвичи, пиейки вода направо от манерката, влизащият на вълни през отворените прозорци на автобусите горещ въздух, изживявахте деня като доставящо най-голяма радост приключение.
Третият автобус ви беше вече оставил в селото, когато започна да се смрачава. Горещината изобщо не беше намаляла и заливаше всичко наоколо с лепкавата си наситеност. Улиците на селото бяха като че ли отегчени от самотата, която изглеждаше окончателна. Накрая, след като обиколихте няколко безлюдни улици, можахте да сравните показаното на картата с информацията, която ви даде жена, седнала на сянка зад една къща с опънати напред разкрачени крака, боса и с толкова изтощен вид, че дори внезапното ви появяване не успя да я стресне.
Обясненията й бяха многословни и неясни, но все пак ви се стори, че съвпадат с посоченото на картата. Поехте с претъпканите раници на гърба по пътя към лагуната отвъд последните постройки, отправяйки се под жаркото слънце към близкия хоризонт, където безредно се скупчваха планинските масиви.
Този днешен преход от същото това село, първо с кола, после пеша, те връща към много, останали непокътнати в съзнанието ти, картини: стягането до пътя и първия контакт с тясната и с много завои клисура, служеща за корито на реката, последователните резки промени в посоката, позволяващи да се види зеленикавия блясък на водата в дъното на клисурата; високите жълтеникави скали, изпъкващи с различните си по големина размери като останки от огромни, усетили допира на времето, отбранителни кули, над които бавно прелитат големи птици; пъстрата растителност от най-различни видове дървета и храсталаци, докосни от първите признаци на есента.
Ромонът на реката, която тогава също припяваше в различни тоналности според заобикалящия я релеф на терена, правеше още по-смълчана околността и единствено стъпките ви рязко отекваха в тишината, точно както се случва и днес, тишина, необичайна за вашите възприятия, но която не е някаква празнота, а вдлъбнатина, в която всеки шум, всяка стъпка, всеки лек смях и пукот на настъпена суха клечка, звучат като музикален резонанс.
Този ден, час и половина след като излязохте от селото и след като преминахте по същите тези тесни лъкатушещи пътеки, които предизвикаха у теб, спомняйки си Тере от онези моменти, неизбежно чувство на безутешност, стигнахте накрая до последната част от пътя и до разклонението, при което онзи колега от факултета ви бе посъветвал да поемете по пътеката, която леко се изкачва нагоре по хълма и която ще ви позволи да видите лагуната отвисоко.
Бяхте се възползвали от много малко и съвсем кратки моменти за почивка, защото бяхте млади и издръжливи и нямахте търпение да извървите последната част от прехода с очакването да откриете нещо съвсем необичайно. И скоро това ваше очакване се сбъдна. Ето я там, появила се изведнъж, искрящата под слънчевите лъчи водна повърхност. Спряхте на място, за да й се полюбувате на воля, изпълнени с възхита от дълбоката планинска долина, която я пази в своята кухина.
„Изглежда като огромно око, фокусирано в небето — каза Тере, — сякаш Земята се е загледала във вселената през него“.
Стилната фигура със земното око криеше в себе си една своеобразна странност, която и самият ти почувства сред главозамайващата тишина, която цареше тук и която като че ли бе изградена от материя, абсолютно непозната за вашите възприятия.
„Еднооката Земя!“, възкликна ти, за да поразклатиш с шега безпокойството, което внезапно те бе обзело.
После продължихте да вървите, спускайки се по склона, за да стигнете до брега на лагуната, където седнахте за малко на свободно от тръстики място, заслепени от сияещата светлина.
Това земно око, почти непрозрачно, едва на една ръка разстояние, излъчваше някаква още по-силно изразена самота и ти за първи път усети осезаемия образ на необитаемия, достатъчен на самия себе си, свят, в който Тере и ти се явявахте натрапници. Един свят, който винаги е бил тук, който ще бъде тук, когато вас вече няма да ви има, свят, в който преобладават тишината, отдалечеността, непроницаемостта, докато ти играеш на карти с приятелите си в порутения мадридски апартамент или се разхождаш привечер с Тере по улиците на града, а междувременно майката на съседката умира от старост в леглото си или боклукчийските камиони трещят в двигателите си в нощта, докато си вземаш бележки за някой урок или се редиш на опашка в метрото, за да си купиш билет.
Задъхани от бързото ходене, седяхте неподвижни, все още обгърнати от топлината, която сянката едва смогваше леко да омекоти.
Онзи колега, който отлично познава околността, ви беше препоръчал да се установите на едно място малко по-надолу от лагуната, на един хвърлей разстояние, както каза той, ограждащо по края един малък отводнителен канал. След като си починахте известно време в сенчестия участък на брега на лагуната, решихте да отидете да потърсите споменатото подходящо място, за да свалите най-после раниците от гърбовете си, които вече бяха започнали да ви стават доста неудобни.
В отводнителния канал нямаше и капка вода и за кратко продължихте по указания път, докато съвсем скоро открихте брега на реката и малко по-нататък един храсталак, заспал сред няколко дървета, и стигнахте до това място, което ви се стори съвсем подходящо за установяване на къмпинг. Няколко патици политнаха от отсрещния бряг, извисявайки се над тръстиките. Слънцето все още бе доста високо, но тополите и ракитите хвърляха лека сянка, насред която жужаха насекоми и се процеждаха тънки лъчи дневна светлина.
Опънахте палатката, не без известни усилия, на една малка полянка сред храсталака, където реката течеше с тих шепот. Леката прозрачност на водата, бавно плъзгаща над песъчливото дъно и зеленикаво–синкавия й цвят представляваха странна картина, по-скоро морска, отколкото речна. След като приключихте с опъването на палатката, Тере предложи да се изкачите пак до лагуната, тъй като искаше още един път да се докосне до онзи мистериозно ведър пейзаж, който ви бе очаровал, докато седяхте край брега, заслепени от ярката водна повърхност. Изкачихте се отново по пътеката, лъкатушеща покрай тясното корито на реката.
Заобиколена от обширни пространства с тръстика, над почти кръглата повърхност на лагуната, като гъста субстанция върху нея се утаяваше крещящата светлина, обковала своя блясък в огромния пръстен на планинските хребети. Очертанието бе оголено от липсата на дървета и само няколко избуяли храсти протягаха клони по околните склонове. Въпреки горещината продължихте да вървите и с бавни крачи направихте една пълна обиколка. Склоновете на хълмовете, които виждахте да стигат съвсем близо до брега, неподвижни под ярката светлина, будеха представата за безразлично изтощение, за величествена следобедна дрямка, толкова нечовешка, колкото и онова огромно земно око.
Преди екскурзията ти също бе прегледал някои документи и бе прочел една статия, в която се изтъкваше, че около лагуната има наскоро образували се скали, съвсем нови, и го каза на Тере с известна нотка на смешно превзета ерудираност. Но следването ти нямаше нищо общо с геологията и когато тя те попита кои точно са тези скали, ти не бе в състояние да ги различиш измежду всички останали.
„Хвана ме на тясно, не знам. На мен всички ми изглеждат еднакви. Всички нови“, отговори ти.
„Чудесен гид си, нямо що“, възкликна Тере и двамата избухнахте в смях.
Патиците ви стряскаха с внезапните си полети от края на брега, обрасъл с тръстика, бодили и разцъфнали храсти. Покрай влажната почва до водата можеше да се видят следите от плавателните ципи на тези пернати, заешки изпражнения и дълбоки отпечатъци от копита на глиган. Тере се питаше защо народното въображение бе избрало точно това място, за да го превърне в легендарно със скритото в него съкровище на граф дон Хулиан, предателят по антономазия[1].
„Защото е място, което рядко може да се види, пейзажът навява спокойствие и в същото време е доста първичен. Възможно е и цветът на водата да е привлякъл вниманието на хората, които от дълбока древност имат афинитет към магическото — предположи ти. — Ако не е бил граф дон Хулиан, би могло всеки друг легендарен персонаж да бъде свързан с това място“.
Въпреки зеленикавия оттенък, който я оцветяваше, водата позволяваше съвсем спокойно да се види дъното, достъпно, без никаква тайнственост.
„Не изглежда много дълбоко“, отбеляза Тере.
„Ние сме на брега — отговори ти. — На пръв поглед дълбочината изглежда е около единайсет метра, така че съкровищата на граф дон Хулиан там долу са на сигурно място“.
Гледахте почти хипнотизирани една плитчина, гъмжаща от малки безцветни рибки, стрелкащи се съвсем близо до вас.
„Бикарбонати със съдържание на калций води, произхождащи от водоносни хоризонти, образувани от дъждовете — обясни й ти на Тере. — Аз също съм си подготвил домашните упражнения, какво си мислиш, макар че май се оказах достоен за съжаление гид“, добави ти и тя отново избухна в смях.
И когато ти повтори на висок глас бикарбонати със съдържание на калций води, за да почувстваш в устата си материята на паметта, за да усетиш в звука й светлината на тази привечер и ехото от смеха на Тере, Силвио спира на място, поглежда те с любопитство, пита те какво току–що си казал и ти му отговаряш, че си споменал за състава на леко зеленикавата вода на реката, която тече малко под пътя.
— Затова е такъв цветът й — допълваш.
Изведнъж Силвио започва непохватно да си припява една песничка:
Зелена реека, реката зеленѝ,
реека от толкова цветове;
тоолкова цвеетове носи реката,
тоолкова саа моите любови.
После се умълчава и обръщайки глава към раницата си, пита:
— Защо ме научи на тази песен, мамо?
Разбира се, че Тере го бе научила, научи го на нея и на много други неща, мислиш си ти, защото без пламенната отдаденост на Тере, Силвио би си останал съвсем глупав и нямаше да започне да придобива способността на говори, да разсъждава и да използва паметта. Но песента на Силвио пресъздаде недодялано същата песен, взета от устата на Тере, която изведнъж започна да си я тананика, когато приключихте разходката си около лагуната. Ти не познаваше песента и я попита откъде я е изнамерила.
„Това е песен от детството ми, една от онези бабини песни — отвърна тя — и са се пели, когато някой е останел сам на хорото и е трябвало да издърпа някой друг, който да танцува, а той пък после, когато му дойде редът, избира нов участник в танца“.
Продължи да я пее и тъй като от време на време използваше прийомите на дойките, за да приспи по-бързо Силвио, когато беше малък, си спомняш всичките стихове:
… нека излезе дамата
със своя капитан,
нека излезе дамата,
защото искам да танцувам,
нека излезе дамата,
със своя полковник,
нека излезе дамата,
защото искам да я видя.
Беше докато слушаше тази детска песничка по време на онази екскурзия, на онова пътуване, което за първи път предприехте заедно Тере и ти, когато ти откри щастието от едно завръщане, от едно прибиране в едно място, за което в паметта ти нямаше и следа, а бе скътано само в едно тайно пространство на въображението ти, територия на желанията и неясна носталгия, територия, която ни кара да мечтаем, която интуитивно чувстваме като изгубена от нашите предци, но където може би ще стане възможно да се върнем някой ден.
Ти се спря и я прегърна, допирайки бузата си до нейната, за да можеш да й говориш на ухото:
„Казах ли ти вече, че това е нашето първо пътуване като годеници?“, попита я ти.
„Нашето пътуване като годеници? — Поиска да уточни, смеейки се отново. — Това пътуване като годеници ли го правим?“
„Да, госпожо, правим пътуване, което ти и аз си дължим от много време, най-вече след като ти заложи на любовните ограничения, за да посветиш тялото и душата си на академичните свитъци, на бележките, на целта непрекъснато да учиш, отчаяно да запаметяваш нови и нови знания.“
„Едно пътуване като годеници, не признаващо никакъв вид репресии.“
„Представям си“, каза ти.
Този път ти беше този, който избухна в смях.
„Едно пътуване като годеници до лагуната, която крие в дълбините си съкровище“, отговори Тере.
„Това за съкровището не съм го измислил аз“, предупреди ти.
„Истината е, че стягането до тук беше трудно, но си струваше усилията.“
„Не се оставяй автобусите да те заблудят, нито тези лоши пътища и прашните околности, нито ужасната горещина, която изглежда съвсем истинска, нито тази огромна раница, която тежи цял квинтал[2], нито това дебнещо око на лагуната, нито дори съкровището, което тя пази, очевидно е, че сме на Земята, в Гуадалахара[3], на наскоро създадената Земя в Градината на Едем[4], а сега кажи ми колко души познаваш, които отвеждат момичето си в същинския Рай, за да прекарат медения си месец.“