Хосе Мария Мерино
Реката на рая (19)

19.

Както Жизела ти препоръча, още същия ден, преди да се прибереш вкъщи, ти се отби в една цветарница и поръча букет рози. Сред богатите и разнообразни познания на Тере, важно място заемаше и това за символичното значение на цветята и ти попита младата продавачка какво послание носят червените рози.

Тя те погледна с уморените си очи, като човек, който поглежда лунатик.

„Питам какво символизират, какво казваш, поднасяйки букет червени рози“, поясни ти.

Нещо ти подсказваше, че имат нещо общо с израза на силни любовни чувства и искаше да получиш потвърждение, но продавачката с нежелание ти отвърна, че нищо не разбира от това и че отскоро е в магазина. Беше слабо момиче с уморен и отсъстващ вид и ти разбра, че от нея не може да се иска, според това, което щяха да й платят, да има толкова много знания.

Почти сигурен, че няма да сбъркаш, поръча единайсет червени рози за Тере, по една за всеки от единайсетте дни на екскурзията ви покрай реката. Тогава си спомни за Жизела, нейните приятелски съвети, приветливостта й и обхванат от един от онези внезапни пориви, които понякога те спохождаха, поръча и за нея дузина рози с плътен, тъмен цвят, предпочитаният й. По-късно щеше да разбереш, че розите с тази багра символизират приятелството.

Прикачи към букета за Жизел картичка с надпис: Благодаря, сърдечна моя приятелко, а към букета за Тере — картичка, на която написа: Прости ми и ми позволи да те обичам. Единадесет спомена от Едем.

На следващия ден потърси Тере по телефона, но един звучащ по младежки женски глас, по-късно щеше да разбереш, че е на сестра й Карла, те уведоми, че я няма вкъщи.

„Още не се е върнала от факултета, днес май имат някакво събрание.“

Когато й каза името си, по нищо не пролича, че то й говори каквото и да било, но те увери, че когато се прибере, ще й предаде за обаждането ти.

Следвайки съветите на Жизела, ти изчака да минат ден–два, за да й позвъниш отново и този път в слушалката прозвуча гласът на самата Тере. Попита я дали е получила букета рози.

„Да, много са красиви, Даниел — отвърна леко въздържано. — Благодаря ти“.

„Би ли било възможно да се видим, да пием по едно кафе?“

„Сега имам изключително много работа, не мога да отделям време за нищо друго“, ти отвърна тя.

„Не казвам да е сега на момента, а утре, другиден, може би някой друг път, когато ще имаш възможност“, намекна ти.

„Може би“, отговори.

„Мога ли да ти се обадя след няколко дни?“

„Обади ми се“, прие тя.

Остана доволен, че не ти бе отказала категорично и следващата седмица остави в портиерната на дома й кутия бонбони с друга картичка, Обичам те… да бъде сладък животът ти, написа на нея, а след два дни й звънна по телефона. Отново ти отговори лицето с младия женски глас.

„Даниел ли е?“, те попита.

След като отговори утвърдително, ти каза, че сестра й не е вкъщи, да се обадиш пак, но ти не го направи, а няколко дни след това изпрати друг букет с единайсет рози с друга картичка единствено с: Обичам те.

Звънна по телефона в четвъртък следобед, почти на свечеряване, отговори ти самата Тере.

„Даниел, трябва да престанеш да ми изпращаш подаръци, не искам да харчиш толкова пари, а освен това е и абсурдно.“

Току-що бе минала премиерата на едно от класическите произведенията на Сигло де Оро^[1], които толкова много й харесваха, и ти я помоли в събота да дойде с теб на театър.

„Не искам да ти се пречкам, Тере, но приеми да бъдем поне за малко заедно тази вечер.“

За известно време настъпи тишина и ти дори помисли, че прекъснала връзката.

„Тере, там ли си?“

„За кое представление става дума?“

Каза й го, изпълнен с надежда.

„Съгласна, ще дойда с теб“, отвърна.

Тази събота бе много важна за помиряването ви, поне що се отнася до приятелските отношения. Сюжетът на произведението, разказващ историята на една млада вдовица, чиито братя безуспешно се стараят да държат изолирана в дома й, защото тя се разхожда по улиците предрешена и с променена външност и минавайки през скрита зад шкафа в стаята за гости врата, поддържа почти призрачна връзка с един индивид, намиращ се в помещението, много се понрави на Тере и даде повод да подхванете един от онези непринудени разговори, така характерни за щастливите ви дни.

Беше през април, нощта се бе отдала в нежните прегръдки на напредналата пролет и вие си направихте дълга разходка на връщане към вашия квартал. Тере те уверяваше, че в литературата на Сигло де Оро и най-вече в драматургичните произведения въпреки социалните ограничения и патриархалния ред се появяват възхитителни жени: остроумни, решителни, способни да намерят всевъзможни начини за превъзмогване на ограниченията, които епохата им налага.

„Героините на Лопе, тези на Калдерон, притежават направо смайващи способности да утвърждават личното си достойнство, идентичността си, независимо от изкуствените бариери, които се опитват да поставят пред тях“.

Ти я слушаше обзет от радост, защото в гласа й и по начина, по който се обръщаше към теб, ти долавяше очевидни нотки на помирение и се съгласяваше с всичко казано от нея, без да си позволяваш никакви забележки, още повече че не беше съвсем наясно с темата.

Когато я остави пред дома на баба й, не ти поднесе бузите си да ги целунеш, както бе направила и когато се срещнахте, но не изтъкна и никакви неудобства, когато й предложи да се срещнете след петнайсет дни, за да гледате пиесата на един руски класик, постановка на малък камерен театър и за която критиката се бе произнесла доста ласкаво.

Междувременно си купи томче от произведението, което толкова много бе въодушевило Тере, и посвети всичките си свободни часове да научиш наизуст един фрагмент, който я бе очаровал по време на представлението с намерението да й го рецитираш, когато пак се видите. Възприе запомнянето на фрагмента като истинско предизвикателство и винаги носеше томчето със себе си. Преговаряше текста и по време на работа, докато не доби увереността, че можеш да го възпроизведеш буквално и без грешка.

Текстът се запечата по такъв начин в паметта ти, а това бяха единствените стихове, които бе заучавал в живота си, че все още си ги спомняш:

Вече зная, че моята луда любов

твоето презрение не може да достигне

и на атом от надеждата;

но аз, като виждам толкова силна

суровост, трябва да те обичам

само заради това да си отмъстя.

Най-голямата благодат ще ми дадеш,

колкото повече мъки ми предлагаш,

трябва да те обичам още повече.

Ако това е повод да се оплакваш,

защото само с едно обичане

нека двамата да се озовем

между екстремното удоволствие и тъгата

научи се да обичаш

или ме научи да мразя.

Прояви цялата си строгост,

аз ще проявя вежливост;

прояви твоята грубост,

аз ще проявя нежност;

ти — презрение, а аз — любов;

ти — забрава, а аз — силна вяра:

макар че ще е по-добре, нека се

слави любовта, с Божия помощ,

ти да забравиш за двама ни

а аз и за двама ни ще обичам.

Беше позабавил крачка и се спря на място, издекламира го пак, за да усетиш вкуса на припомнянето, на лекия влажен полъх на онази нощ, на светлините на стария Мадрид в една самотна улица, а Силвио те гледа прехласнат.

— Колко е хубаво, тате!

Поглеждаш изненадан сина си:

— Разбра ли нещо?

Силвио прави наивна гримаса и отвръща, питайки на свой ред:

— Има ли нещо за разбиране? Не е ли достатъчно, че звучи чудесно?

— Имаш право, сине, това е най-ценното — отвръщаш с усмивка.

Тръгваш отново и той те следва, докато разказва на урната колко хубаво татко рецитира стихотворения.

Издекламира го на Тере на връщане към дома й през онази нощ, след като гледахте руската пиеса, която въпреки скромната трупа, която я представи, на нея й се стори много интересна.

Нощта беше също толкова мека колкото и нощите с нежния пролетен полъх от спомените ти и в един момент, в една пуста уличка съвсем близо до Паласио Реал^[2], ти се спря и издекламира стиховете преди отново да продължите. Вкопчи се в ръката ти, без да ти каже дума, но в жеста й ти откри, че рецитацията ти й се е понравила, че е разбрала посланието и този път, докато се сбогувахте пред дома й, ти каза: „Сбогом, декламаторе“, усмихна се и добави:

„Никога досега не си ми демонстрирал тези си способности“.

„Много добре знаеш, че нямам такива, уча тези стихове от онзи ден само заради теб, защото си помислих, че може и да ти харесат“.

Погледна те с весели искри в очите.

„Ами пиша ти отличен“, възкликна, преди да те целуне по бузите, и бързо да се отдалечи навътре във входа на сградата.