Хосе Мария Мерино
Реката на рая (1)

1.

Часът е десет и половина сутринта и Силвио върви до теб с несигурни крачки, които подчертават обичайната непохватност в движенията на това дребно тяло, което завършва с малка глава върху широкия врат. Понякога се препъва, но никога не губи напълно равновесие. При този начин на ходене стават още по-очевидни различията, с които природата е решила да го удостои, както и неговата неадекватност при вършене на всичко, с което се залови. Ти крачиш бавно, за да не го насилваш, защото имате да извървите още много път, да направите още безброй крачки, той със своите леко криви крака, които известно време се двоумят, преди да ги направят. Питаш се с досада дали това изпитание е по силите на клетото момче, дали в решението ти да го вземеш със себе си не е взело превес съществуването на двамата Даниеловци, които ти, невъздържаният, безчувственият, егоистът, си подслонил вътре в теб. Но въпреки ограниченията, наложени му от обстоятелствата, Силвио продължава равномерно да върви и не изглежда уморен.

Решително настоя той да носи урната с праха на Тере и сега я мъкне на гръб в малката си раница.

Тъй като той прие тази работа за особено важна, един вид мисия, пренасяне на светиня, в положението на раменете му като че ли личи нарочна принуда, вероятно за да предпази урната от прекалено пристягане или притискане. Добре че все пак един планинарски бастун, подобен на твоя, му служи за помощник, от който той умело се възползва. Ти го помоли да запази нормалното положение на тялото си, да се отпусне, да остави раменете си в естественото им положение, повтаряйки му многократно предупреждението, че урната няма чувства, че не изпитва нищо, че е само един твърд предмет с голяма трайност, а не живо същество.

— Това е само едно нещо, Силвио, едно нещо, не можеш по никакъв начин да му причиниш вреда — повтаряш пак.

Но той не променя вдървената си поза и слушайки съветите, ти извръща поглед, сякаш прави опит да се престори, че не разбира думите ти. Добре е все пак, че урната не тежи много.

— Когато се умориш, дай я на мен, ще я сложа в моята раница и бъди спокоен, има достатъчно място и освен това ще можеш да продължиш да си говориш с нея, въпреки че я нося аз — му каза ти накрая, сигурен, че той не би могъл да издържи целия път в тази скована поза.

Но Силвио изглежда неуморим и по време на пътя често говори с урната, сякаш го прави с Тере, описва местата, през които минавате, насочвайки вниманието си към най-изненадващите и неочаквани за теб изгледи, към формата на клоните, към някоя скала, към непохватното кръжене на някоя закъсняла голяма муха, към приликата между няколкото ананасови дървета встрани от пътя.

Все още не можеш да си дадеш сметка дали Силвио е разбрал какво точно представлява издутата цилиндрична кутия, която носи, но знае, че тя съдържа не каквото и да е и че става дума за опаковката на самата мама, която понякога нарича Урна сякаш е име на човек, въпреки че когато се обръща към Тере и добавя случайно мама, Урнамама, това явно объркване на идентичностите още повече разстройва разума му, но това за него е нещо съвсем естествено.

Когато онази неделна утрин се събуди и отиде да целунеш майка му, не му позволи да влезе в стаята й и му каза, че мама спи и че не трябва да бъде обезпокоявана.

„Заспала е завинаги“, допълни ти съвсем сериозно.

Прие казаното без учудване, въпреки че по-късно ще си обясниш мотивите за безразличието му.

„Като Снежанка ли?“, попита.

„Още по-дълбоко“, отговори ти.

Остана безмълвен, а по-късно леля му Карла се зае да го изведе от вкъщи, за да се залъже с нещо по-весело и да бъде по-далеч от починалата, която все пак му позволи да целуне късно следобед, за да бъде свидетел на окончателния й сън. После нещата започнаха да се усложняват и заради объркването, характерно за деня, ти не можа да попречиш на Силвио да присъства на шумната шетня на служителите от погребалното бюро при прехвърлянето на тялото от леглото в ковчега, да стане очевидец на полагането на тялото на Тере вътре в дървения сандък и на пренасянето му по коридора. Тогава Силвио показа очевидни признаци на тревога:

„Защо я взимат със себе си? — попита няколко пъти доста развълнуван. — Защо не я оставят вкъщи, в леглото й, за да продължи да бъде с нас, макар и заспала?“

Ти му обясни, че тези, които заспиват завинаги, трябва да бъдат взети от вкъщи и занесени в спално помещение, предназначено само за тях, където да останат да лежат в компанията на много други, на които се е случило същото. Остана безмълвен дълго време и не каза нищо. Въпреки всичко Силвио започна всеки ден да се надява Тере да се събуди и да се върне вкъщи. Макар че все още не му бе показал урната, в която се пазеше прахът й, ти реши да ходиш да го взимаш лично всеки ден от специализирания център. Виждайки те, той се затичваше към теб, прегръщаше те и винаги те питаше мама събудила ли се е вече. Ти казваше, че не, забелязвайки как разочарованието се изписва на невзрачното му лице.

Продължаваше да пита за съня на мама, а на четвъртия или петия ден му каза, че мама няма да си дойде, че този път сънят й е последен, че повече никога няма да се събуди. Той те гледаше с много сериозен поглед, сякаш наистина разбираше какво означава това понятие, макар и никога да не успя да го схване.

Въпреки всичко, своеобразните му умозаключения съвсем скоро го доведоха до интерпретацията на този непробуден сън като друго измерение на реалността, като някаква достъпна за комуникация точка и то най-вече след като видя в един от филмите от фантастичния жанр, които така силно привличаха вниманието му, че някои астронавти, неподвижни в своите специални открити саркофази, могат да получават и да съхраняват за по-късен етап съобщения, изпратени от централната станция на експедицията им.

„Къде остави мама да спи?“, попита те той.

„Защо искаш да знаеш?“.

„Ако беше тук, бих могъл да й разказвам неща, както го прави капитан Естуар със заспалите на Гуайтестесион астронавти“.

Настоя на своето.

„Можеш ли да ме заведеш там, където мама спи завинаги, татко?“, попита отново.

„Защо искаш да отидеш?“.

„Искам да й разкажа за нещата, които се случиха след като тя заспа, Фермия си има котенце, дядото на Паула прави така, че гълъб да изчезне, летейки в една шапка“.

Преди две седмици реши да споделиш с него част от тайната на урната. Заведе го в твоята стая — бившата семейна спалня, освободена вече от болничното легло и със стария креват на негово място, с нощна масичка от всяка страна, отвори шкафа и му я показа:

„Виж, Силвио, мама е тук вътре“.

Погледна урната с удивление и протегна ръце.

„Тук вътре?“.

„Не бива да я докосваш — каза ти с категоричен тон. — Но тя е там вътре, уверявам те“.

„Заспала завинаги?“

„Заспала завинаги.“

„А какво е това отвън?“

„Това е урната. Една погребална урна“, допълни ти с тържествен глас.

За известно време запази мълчание и после прошепна през зъби: „Мама много се е смалила.“

Удиви те последователността на разсъжденията му, които със своеобразната логика на оскъдния му разум, сигурно го караха да мисли, че това, което е вътре в урната, е миниатюрна форма на Тере. И тъй, Силвио не смята за невъзможно майка му да е вътре и говори с урната така, сякаш тя в действителност е Тере и го прави по начина, по който го и правеше, срещайки я всеки ден по коридорите или из къщата, щом се върнеше от специализирания център, или пък докато вечеряхте, тя все още седяща в инвалидния стол на колелца, а след това в онези дълги моменти, Тере вече легнала, през които двамата разговаряха шепнешком със съзаклятнически вид.

Свидетел на тази силна връзка, ти почти се разкая, че беше крайно ясен, когато му разказа, че мама е сложена вътре в урната, която нарече погребална урна. Силвио със сигурност не го разбра; но мистериозното значение на думата вероятно е отворило за него пространство, изпълнено с очарование, в което Тере остава достижима и му е дало солиден претекст да поднови ежедневното общуване с нея, което смъртта й бе така внезапно прекъснала. От този момент нататък започна да се обръща към урната с дълги несвързани поверителни признания и с нежно отношение, сякаш тя беше изпълнен с живот предмет, сякаш вътре в нея наистина се намира топлото и осигуряващо защита тяло на майка му, спазвайки обичая още от времето, когато придоби известна способност да се изразява и да разказва на Тере ежедневните събития от живота си в училище, случилото се в колежа, който посещава сутрин с други най-обикновени деца, да обяснява как е протекъл денят му в специализирания център, където през следобедите се събира с младежи на неговата възраст и с подобни на неговите проблеми, за да се възползва от различни методи на терапия.

По начина си на изразяване, по начина, по който споделяше и продължава да споделя, Силвио се показва едновременно като упорито дете и като едва започващо да расте момченце, а Тере му разказваше една от многото приказки, които знаеше или някоя легенда, повтаряйки всичко разказано от момента, в който Силвио прояви способност да разбира нещо. Тя се опитваше да поддържа буден във въображението му един свят, в който смътно се множат, пряко свързани с реалността, съществата от класическата митология на няколко култури — феи, дракони, страшилища, малки герои, спасители на кралски дъщери, принцеси, джуджета и някои супергерои, плод на съвременното въображение.

„Трябва да го стимулираме не само във физическо, но и в умствено отношение. Вярвам, че всичко, което изисква въображение, е фундаментално, каквото и друго да казват“, твърдеше Тере, съвсем сигурна.

Сега, заради това, което го чуваш да говори в утринната тишина, нарушавана единствено от стържещите ви по земята стъпки, усещаш за пореден път вълнението да разбереш не само ранимостта на разума му, но и блясъка на странните просветления, които понякога се будят в него.

Силвио е реалното и необятно наследство на Тере, всичко, което Тере ти завеща, завет, който ти, докато тя беше жива, не поиска да приемеш. Във връзката ти с него сега, когато го гледаш с очите на състрадателния Даниел, който винаги е бил вътре в теб, с всеки изминал ден долавяш все по-нови доказателства за неговата странна и крехка връзка с реалността.

Преди няколко месеца, почти с идването на лятото, в колежа, в който всяка сутрин Силвио изучава основните учебни предмети, онази Паула, девойка без неговите проблеми, но на която вероятно й харесва да се държи настойнически със Силвио, който пък от своя страна я боготвори, заедно с други също нормални ученици, заговорили за извънземни същества на базата на впечатленията си от един телевизионен сериал и такова голямо значение придобил случаят сред тях, че останал дълбоко запечатан в паметта на сина ти и то до такава степен, че при едно от редовните ви упражнения по четене, словосъчетанието „въздушно пространство“ направо силно го възбуди.

„Татко, има някои неща, някои създания, наричат ги същества, едни същества, които са от пространството, знаеш ли го това, татко?“

„Извънземни същества?“, попита ти, за да кажеш нещо.

В началото не му се отдаваше да произнесе думата „извънземни“ и все още понякога казва нещо като „извънмни“, сгъстявайки срички и съгласни. Но темата сигурно е била толкова гореща, без съмнение съучениците му с по-високо ниво на способността да възприемат вероятно непрестанно са говорели по нея, че категорично познанията му по въпроса са се обогатили, което ти достави удовлетворение, защото Силвио започна да проявява очевиден стремеж да бъде разбран, когато говори за космоса и когато уверено ти обяснява кога ще предават серията или как се пуска съответният компактдиск, въпреки че екранът е тъмен, пространството продължава да е там и космическите кораби с извънземните продължават да пътуват във всички посоки.

В този случай най-големият авторитет е онази Паула:

„А Паула казва, че те непрекъснато са около нас, наблюдавайки ни, че едни са приятели, други не, че едни искат да ни помогнат, други да ни дразнят. Не можем да ги видим, ако те не са съгласни да го направим.“

Макар че не можеш напълно да го разбереш, мислиш, че Силвио, със своя детински ум, има дълбокото убеждение, родено от собствената му умствена нестабилност, че реалността е разделена на две — една част е вредна или най-малкото враждебна, мрачна, а друга — благотворна или най-малкото неагресивна, неутрална, макар и да съществуват неопределени предели, принадлежащи чисто и просто на чудодейното, което той не различава от реално ежедневното.

„Хайде, Силвио, това е едно създадено от човешкото въображение пространство, истинското пространство е тук“, му каза като продължение на опитите ти многократно да му го обясниш.

„Въображаемо пространство? Какво е това въображаемо пространство?“, попита те той, изненадан без съмнение от думата.

„Ами пространство като в приказките, нереално, неистинско“ — отговори ти и допълни: „Защото приказките не разказват истини, те са плод единствено на въображението“.

Онази нощ имаше нещо като луна и ти му я показа през прозореца:

„Чуй ме, погледни небето, звездите, луната. Всички те са в пространството, това е пространството, истинското, реалното, ние живеем на Земята, която също се намира в пространството, но тези извънземни, за които ти говориш, живеят на място, което не е истинско, което се споменава само в приказките, един измислен свят.“

Силвио, който бе изслушал речта ти с голямо внимание, те погледна слисано с широко отворени и изразяващи съмнение очи:

„Но какво говориш, татко? Там летят самолетите, птиците, пеперудите, кометите, а не космическите кораби на извънземните! — възрази. — И там няма хора гущери — допълни — няма хора насекоми, татко! Питай Паула!“.

Гледаше те като някой открил информационна грешка, която наложително трябва да бъде поправена:

„Татко, истинското пространство е само по телевизията и във филмите, уверявам те“, допълни с нетърпящо възражения убеждение, отворил широко очи и кимайки силно утвърдително с глава. „Това тук отвън е друго нещо — продължи — това е небето. Но как няма да е истинско пространството в телевизора и във филмите, а и във видеоигрите? Не виждаш ли как се движат космическите кораби? Не виждаш ли светлинните лъчи, които изстрелват пистолетите? Не виждаш ли дрехите, които носят?“.

Работата е в това, че става въпрос за нещо, което силно го увлича, защото непрекъснато говори за това. Точно сега казва на майка си урна или Урнамама, която носи в раницата на гърба си, че от тази сутрин е забелязал нечие необичайно присъствие:

— Усещаш топлина, която е студена — казва, — топлина, която докосва лицето ти. И това са те, но не може да бъдат видени, те, чуждоземните, извънземните — и се наслаждава на неясното и синтетично произношение на тези две толкова трудни за изричане от него думи, — които са дошли от космоса и сега са редом с нас, но аз досега никога не съм ги забелязвал. Паула, тя да, много пъти, най-вече преди да заспи, както самата тя разказва. Вижда ги винаги и по телевизията и в киното, но тук понякога ги виждаш, понякога не.

Онзи ден, когато го взе от специализирания център, ти проведе разговор с Аурора, учителка логопед, която Силвио много обича. Разказа й за тази фикс идея на сина ти по отношение на извънземните и тя избухна в смях:

„Ами в своята група той успя да привлече интереса и на най-интелигентните — ти обясни тя. — Между тези деца, както и между всички останали, се разискват теми, които напоследък са станали модерни. Сега дойде ред на тази. На това не трябва да се отдава толкова голямо значение. Може да се вземе повод от нея, за да им се обясни слънчевата система, за да научат какво е Слънцето, Луната, Земята и мястото, което те заемат тук“.

Разказа й също и за намерението да отидете до лагуната, за да оставите там урната с праха на Тере и сега използваш случая да помолиш да бъдат извинени отсъствията на Силвио вчера следобед. Поиска да узнаеш мнението й за пътуването пеша, което да осъществиш заедно с него, пътуването, което именно в този момент осъществявате. Стана ясно, че Аурора познава тези околности и дори е ходила няколко пъти на екскурзии до лагуната.

„Като почивате от време на време, мисля, че няма да има никакъв проблем да издържи прехода — каза ти тя. — Смятам дори, че ще му дойде добре, защото тези деца не се натоварват достатъчно физически в колежа“.