Хосе Мария Мерино
Реката на рая (35)

35.

Ти все пак неочаквано заспа за малко повече от два часа и ти се присъниха неща, от които спомен не остана. Остана обаче следа от тъга, заразена без съмнение от обхваналата те скръб, защото това печално време, завладяло пространството на паметта ти, създава суров климат и поразява със смътна светлина цялото ти съзнание.

След злополуката крайниците на Тере, както лекарите предполагаха, останаха парализирани. Измина дълго време, докато тя започне да диша почти без затруднения и още толкова, докато дойде в пълно съзнание. С хеликоптер я преместиха в болницата в Толедо, където успешно лекуваха случаи като нейния.

Болницата е в близост до реката, има изглед към града, покривите на високите му сгради се издигат наравно с върховете на хълмовете на хоризонта. В деня на преместването й ти отиде до там с колата. Около болницата имаше изкопана пръст и явни белези, че скоро тук ще бъдат издигнати нови сгради. Паркира колата и докато пресичаше едно засадено с дървета пространство, където бяха излезли на въздух много пациенти със своите инвалидни столове на колела и където няколко мързеливи котки придаваха на мястото атмосфера близка до домашната, си мислеше, че градът, който се вижда зад клоните на дъбовете, е същият, в който кралят дон Родриго е търсил съкровищата на Херкулес и е съблазнил дъщерята на граф дон Хулиан, а реката, която растителността скриваше от погледа — същата край която ти и Тере се почувствахте като сред чудния Едем през онези щастливи времена в началото на любовта ви.

Беше привечер и градът показваше смътните силуети на сградите си, в които са се зародили с течение на неизчерпаемото време толкова много истински истории и толкова легенди. По-късно, за да се отдалечиш от болницата, ще минеш по един булевард, носещ името на жената, станала причина за митичното разрушение на Испания преди много векове.

Струваше ти се, струва ти се, че в преместването на претърпялата тежка катастрофа Тере в този град и в място съвсем близо до реката на едно изгубено щастие, роля са изиграли също онези непроницаеми знаци на необикновените съдби, макар и в най-злополучния им аспект. Примерът на изгубения Едем.

От тогава ежедневието ти претърпя сериозна промяна. Преустанови пътуванията си до Германия, съгласува останалите си задължения така, че да ти остава повече време да се грижиш за Силвио. Не можеше да стовариш всичко на плещите на старата Адела. Потърси някой, който да го води от колежа до специализирания център и от центъра да го довежда вкъщи, да се грижи за него, когато работата ти налагаше вечер да се прибереш по-късно. Намери една млада еквадорка на име Изаура, Иза, която Силвио прие без никакви възражения.

Синът ти не спираше да пита за майка си, по няколко пъти на ден си спомняше за нея, искаше да разбере кога ще дойде на себе си, кога ще може да разговаря с нея. Ти му обясни, че са я откарали в болница, където много добре ще се грижат за нея, в друг град недалеч оттук.

„Защото имам много неща да й разказвам, но мога да ги забравя — казваше Силвио. — По цял ден правя усилия да не ми излязат от главата, но това много ме уморява, много и току-виж, без да искам, мога да спра да правя тези усилия и ще ги забравя“.

„Нали вече ти казах, че ти ще бъдеш първият, който ще говори с нея.“

„Това са неща, случили се в колежа и в центъра, както и много хубави приказки от страната на Иза.“

Съботите ти отиваше до Толедо, докато Иза отвеждаше Силвио в парка и му даваше да яде. А след посещението при Тере, изпаднала в странен сън като омагьосаните в приказките, заобиколена от странни машини, придаващи на сценария атмосфера на научнофантастичен разказ и с тънката респираторна тръба в трахеята й, лекарите те информираха за настъпилите подобрения в състоянието й.

Понякога, след посещението при нея, включително и през най-горещите летни дни, ти се изкачваше до града, за да се разходиш по лабиринта от тесни улички, съвпадащи с извивките на душевното ти състояние, колеблива обиколка без ясна цел, с надеждата да чуеш добрата новина, че Тере е излязла от комата, проговорила е, но и съзнавайки възможността да остане напълно парализирана.

Изпрати Силвио на онзи летен лагер, където прекара петнадесет дни. Когато се върна и слезе от автобуса, с който пристигна, той те прегърна силно както обикновено и попита за майка си.

„Не мога ли да я видя?“.

Не можа да прецениш дали гледката на Тере в положението на кома няма да бъде доста травмираща за Силвио и предпочете да изчакаш.

„Вече ти казах, че когато започне да говори, ти ще бъдеш първият, който ще бъде с нея.“

„Но защо не може да говори?“

„Разказвал съм ти го много пъти. Не че не може, а е в безсъзнание, като дълбоко заспала, след удара с колата. Освен това лекарите предпочитат да е в това състояние, докато се възстанови.“

Поиска да разбереш как е прекарал на лагера.

„И добре, и зле. Добре, когато си играех с другите, тогава си прекарвах чудесно, освен това спечелих медал на състезание по плуване и зле, когато си спомнях за злочестата мама“.

„Искаш ли да отидеш на друг лагер в края на този месец?“

„Това, което искам, е да говоря с мама.“

„Но след като не можеш, искаш ли да отидеш на друг лагер? Този път на морето.“

„Не, искам да си остана с теб, тате, и да видя мама, когато мога.“

Въздишаш дълбоко и чуваш наблизо гласа на Карла:

— Заспа най-накрая.

— За малко. Не знам кое е по-добре, събудих се със силно чувство на покруса.

— Аз не можах повече да заспя, размислих се за антипатията ти към мен, опитах се проумея защо изведнъж ти станах толкова неприятна.

Чувстваш се много изморен, за да дадеш каквито и да е обяснения на Карла, но пък и не искаш тя да се почувства още един път наранена.

— Не говори така — казваш.

— Побърках се, докато разбера в коя болница е сестра ми, защото ти изобщо не ми проговори след инцидента и след това самата тя трябваше да те помоли да ми позволиш да виждам племенника си, защото ти не ми даваше да влизам в къщата на баба ми.

Не отговаряш нищо, тъй като сега разбираш, че прекъсването на отношенията ти с Карла е било логично, но и не добре обмислено. Както тя каза тази вечер, ти намери в нея една изкупителна жертва, но когато преди години я виждаше да се разхожда из къщата по прашки и сутиен, просто я изяждаше с поглед и през месеците на тази ваша връзка, приключила с кавгата, която Тере предизвика в хола, нейните еротични капризи ти доставяха толкова удоволствие, колкото и те дразнеха. Понечи да й кажеш, че си лицемер, че не си поел отговорността си както подобава, но предпочиташ да го премълчиш.

— Бях много разстроен от случилото се с Тере, трябва да го разбереш.

— Освен всичко друго ти ме намрази, гледаше ме, сякаш си готов да повърнеш.

Нищо не отговаряш.

— Достатъчно е само да си спомниш как ме посрещна този следобед.

— Хайде, Карла — измърморваш ти миролюбиво.

— А нямаш право да го правиш, най-вече пред детето, което обичам, което ме обича и как да знам дали посрещането, което ми направи с тези викове и този тормоз, не е начин да го объркаш.

Отново усещаш ухапването на угризението, защото има много неща, за които трябва да се разкайваш. Склонният към приспособяване добронамерен Даниел, мислеше за това винаги, когато отиваше в Толедо, изреждаше през паметта си лошо извършените неща, особено когато си даваше сметка, че по негова вина са били пропуснати особено важни възможности. Ти, който вече беше надхвърлил четиридесетте, но като че ли все още беше в процес на съзряване, си го помисли и сега, точно в този момент сред спусналата се над лагуната нощ, помисли си го отново и си каза, че може би съдбата на много хора не е нищо друго от едно съзряване чак до смъртта, че тези хора почти непрекъснато изстрадват просветления за загубите, които са понесли, опитват се да си обяснят разочарованията, които са ги сполетели и които сами са предизвикали, чуждите измени, които си измислят, за да оправдаят собствените си грешки. Всичко онова, което знаеш за себе си, е за сметка на загубата на частици от онова, което един ден вкуси с удоволствие. Твоя е обаче вината за всичко случило се и е абсурдно да обвиняваш за това Тере или Карла.

— Имаш право, истината е, че не се държах добре, но пък и се стараех да бъда на нивото ти, макар и действията ти да ми се струваха нередни. Оттогава като че ли те намразих, защото не можех да мразя самия себе си, както би било редно.

— Вярно е, че направих всичко възможно, за да легна с тебе в леглото на баба ми, ти накрая отстъпи на настояванията ми, а в него не започна да четеш молитви, а напротив. Да спим в него ми се стори, че от твоя страна това беше начин да ми кажеш как сменяш Тере с мен. Включително си помислих, че изгаряш от желание да ни завари заедно.

— Нищо подобно, Карла. Разбрах, че сериозно съм сгрешил с Тере и че никога няма да ми го прости, а това ме отчая, защото въпреки всичко не исках да скъсваме, в действителност продължавах да бъда влюбен в нея, макар и да ти се струва невероятно.

Усещаш, че трябва да отстъпиш пред Карла, пред Тере, пред онзи добронамерен Даниел, който толкова много си потъпквал, и един път завинаги да кажеш истината за онова, което постепенно си откривал за самия себе си:

— Винаги съм се отнасял много зле нея, знам го, още преди да се оженим. Сега единственото, което ще изпълни картината и окончателното ще ме унищожи, е да загубя това момче.

— Не се упреквай толкова много — казва Карла. — Животът е така странен, а ние сме толкова глупави: аз открих колко важен за мен е Джон, когато той ме напусна, след като му изневерих с един артист, който се оказа един самодоволен глупак и когато се опитах да възстановя връзката ни, той ми каза, че отношенията между нас са непоправими. С други думи, не вярвай на това, което ти казах, че мен никой никога не ме е изоставял.

Ти продължи да мълчиш и признанието на Карла те кара да я погледнеш с други очи, като колега от специалността по самосъсипване.

— Нека да поспим малко, защото само след два часа слънцето ще изгрее.