Хосе Мария Мерино
Реката на рая (4)

4.

Когато настояваш да научиш повече за натрапчивите му мисли, Силвио обяснява всичко с внезапната близост на извънземните, които започнал да забелязва още от сутринта:

— Топлина, която е студена и която отблизо усещаш така, сякаш доближаваш горяща клечка кибрит до лицето си, но щом те докосне, е като кубче лед.

— Добре, Силвио, внимавай с кибритените клечки, гледай някой ден да не подпалиш къщата ни, но което е топло — е топло, което е студено — е студено, не се заблуждавай и не заблуждавай и мен — заключаваш ти, опитвайки се да се покажеш весел пред сериозната убеденост, с която ти съобщава за халюцинацията си.

— Тези буболечки са толкова редки — отговаря Силвио съвсем сигурен. — Паула казва, че сигурно се разхождат тук наблизо, но не можеш да ги видиш. Вярваш, че са студени, че са топли или вярваш, че ще замръзнеш, ако ги докоснеш, но в края на краищата се изгаряш.

— Странни неща! — възкликваш.

Паула, най-предпочитаната му съученичка, задушевната му приятелката, вече го била предупредила и отново повтаря, че още щом се събудил днес, усетил това присъствие като муцуна на куче близо до лицето си, готово да го лизне, преди да почувства студеното докосване като убождане с карфица.

Часът е единайсет и нещо, седнали сте близо до едни големи скали, за да си починете, и Силвио го съобщава на урната, повтаря още един път онова за топлия студ, който понякога го докосва по лицето, а после, рязко сменяйки темата, й разкрива:

— Нося те закачена на гърба ми, но изобщо не тежиш, удоволствие е да те нося, ако не трябваше да те оставим на онова място, където искаш да отидеш, щях да остана с теб, така бихме могли да си говорим всеки ден, веднага щом ни хрумне, но татко ми каза, че трябва да се върнем вкъщи.

Гледа те.

— И няма да я видим никога повече?

— Вече ти казах, че ще идваме понякога, Силвио — отговаряш търпеливо.

— Ще идваме да те виждаме много често, много — добавя той, обръщайки се още един път към урната.

За момент остава безмълвен, сякаш дълбоко замислен, после продължава да разказва за преживяното:

— Не го бях забелязал преди, тази сутрин беше за първи път, може би заради това съкровище, попитах татко ще го търсим ли и той казва, че не, но все едно, те мислят, че искаме да го вземем с нас и затова ни следват, и затова толкова се приближават до нас, въпреки че до татко не, той не ги е забелязал, не знае какво е горещият студ.

По-търпеливият Даниел, бащински настроеният, прави опит да проведе диалог със сина си:

— Да видим, Силвио, кажи защо мислиш, че извънземните ще се разтревожат, ако поискаме да вземем съкровището?

Поглежда те с широко отворени очи, изпълнени с увереност:

— Може би те са пазителите на съкровището, на Мрачната планета има пазители на пещерата на Блин, тези правят същото, внимават никой да не го вземе, защото чуй внимателно какво е това съкровище.

— Разкажи ми.

— Ами това съкровище, от, как се казват, перли, едри перли и онези малки камъчета, които блестят.

— Диаманти?

— Точно, диаманти, злато също, истинско злато, много злато.

В интерес на истината преди време те беше попитал дали ще търсите това съкровище с треперещия глас на децата, които се съмняват, че ще се изпълни съкровено желание и на Даниел, бащински настроения, му става мъчно, че трябва да прекърши тази надежда, но все пак му каза, че целта на това пътуване е съвсем друга:

„Знаеш какво носиш в тази раница. Ще оставим мама в лагуната, където тя пожела да бъде, затова дойдохме, но ако искаш, може да се върнем друг ден да потърсим съкровището, но внимавай, ще се наложи да се гмуркаме, лагуната е много дълбока, а след толкова векове кой знае дали вече не е дошъл някой и да го е взел.“

„Аз почти не мога да се гмуркам“, каза с отчаян вид.

„Ще се научиш, имаш достатъчно време“.

„Освен това, никога не успях да разбера това за вековете — допълни с наивна искреност. — Понякога споменават за това в клас, но не мога да си представя какво е.“

„Знаеш ли какво е една година?“, попита го ти.

Той потвърди убедено:

„Да, знам, това е онова, което е между Тримата влъхви^[1] и други“.

„Ами ето, един век е сто пъти една година“, обясни му ти, но той вдигна ръце и се хвана за главата:

„Направо ми се завива свят само като си го помисля, наистина, не се побират толкова много години в главата ми.“

Тогава го видя така притеснен, че смени посоката на разговора, каза му да не се безпокои, че времето е това, което минава, докато говорим, докато вървим и ние го смятаме в секунди, минути, месеци, години, векове. Уверяваш го, че ще го разбере когато порасне, спомняйки си, че когато беше на пет годинки, ти също не разбираше стойността на парите, например. Но Силвио не е на пет години, вече не е дете. Слагаш едната си ръка на коляното му и го питаш:

— И защо извънземните ще искат това съкровище?

Поглежда те така, сякаш наивността ти го изненадва:

— Хайде, татко, ами как за какво ще го искат, едно съкровище е най-голямото нещо, което може да съществува, най-голямото.

За известно време запазва мълчание сякаш изгубен във видението за подобно богатство и ти си мислиш, че става въпрос за едно от неговите отсъствия, от които понякога му е доста трудно да се върне, остава като онемял и тъжен, но после отново осъзнава къде и в кой момент се намира и продължава да говори, без да губи нишката на мисълта си:

— Може би с перлите и златото, и с всичко останало правят корабите си, с които летят. Нали виждаш колко са блестящи, сякаш направени от злато и перли?

— Това никак не е малко — казваш. — И за какво друго би могло да им послужи?

Толкова много насилва въображението си, че лицето му губи обикновената си форма под въздействието на последователните пресилени гримаси.

— Може би за храна.

— За храна ли?

— Да, за храна, защото тези извънземни гущери или онези със заострените лица, все едно, вместо да ядат това, което ние ядем, ядат перли, сякаш са пици, и все едно смучат златото като някой, който смуче близалка.

— Добре — отговаряш. — Всичко, което казваш, може да има своята логика.

Силвио дълбоко се замисля, задълбочава темата:

— Защото извънземните са много странни, както казва Паула, а тя знае изключително много за тях, не можеш да си представиш колко много знае. Нали е истина, че Паула знае много неща, мамо? — пита той урната.

Обръща се към нея със същия леко шепнещ тон, с който се обръщаше към Тере, когато я заговорваше в бившата съпружеска спалня, където ти беше сложил регулируемото легло, след като я докараха от болницата.

„Не мога да движа дори пръстите си“, едва чуто повтаряше Тере с поглед, изпълнен с тъга, когато отиваше да я видиш, а пък Силвио, крайно доволен, повдигаше с помощта на електрическо устройство горната част на леглото с възглавниците, докато тялото й не заемеше почти седнало положение, точно както му беше показала санитарката.

„Не мога да движа нито една част от тялото си и въпреки това навсякъде усещам бодежи, навсякъде ме боли.“

Гласът на Тере бе много променен след инцидента, при който бяха засегнати повечето лицеви мускули, звучеше като мъчителен стон.

„Вече съм напълно безполезна“, повтаряше тя.

„Не говори така, Тере — отговаряше Даниел чувствителният, разкаяният, — ще те лекуваме, обичаме те“.

Но тя продължаваше да говори с този чезнещ, празен глас:

„Трябва да ми обещаеш, че ще грижиш за него, нямаш представа колко ми е мъчно, че не мога да го прегърна, че не мога да го докосна дори, трябва да ми обещаеш, че няма да престанеш да полагаш грижи за него, че ще се стараеш той да става все по-умен и съобразителен и че много ще го обичаш, когато аз умра.“

„Разбира се, че ти обещавам, но сега не говори, не мисли за тези неща, почивай си.“

„И че ще отнесеш праха ми в лагуната.“

Когато оставаше насаме със Силвио, Тере полагаше усилия да говори с него и се опитваше да го прави възможно най-ясно, макар и винаги почти шепнешком и когато ти минаваше покрай тази бивша семейна спалня, преобразена сега с комплект странно контрастиращи си мебели, болничното легло, сгъваемия стол на колелца, нощната масичка от старата спалня, която бяха оставили тук с лампата върху нея и някои нейни лични вещи в кашони, тоалетка с огледало, стария холандски пейзаж, наследен от бабата, чуваше глухите им гласове, преплетени в неразбираем разговор, от който от време на време можеше да се долови някоя по-ясна дума: почивка, магичен, гимназия, птиче, писалка.

Изводът от звуковата комуникация между онези две безпомощни същества правеше по-силни угризенията на Даниел чувствителния. През месеците, през които продължи пребиваването на Тере вкъщи, Силвио стоеше с приповдигнато настроение до нея винаги когато беше свободен и дори той беше този, който след като тримата приключехте с вечерята, оставаше с Тере повече от час след като ти вече я беше сложил да си легне, чак до момента, в който към десет часа на нея й се доспиваше и тогава Силвио отиваше в леглото си, а ти за последен път през деня променяше положението на тялото на Тере, за да я оставиш в поза, подходяща за спокоен сън.

Шепотът на двата остри, говорещи през зъби гласа, остава в паметта ти като странна мелодия, която се оказа в пълен контраст с първите истински семейни контакти, които осъществи със сина по време на вечеря, при съботните и неделни разходки, при преговора на наученото в колежа, по време на все по-честите разговори.

Често чуваш това име, Паула, което Силвио почти непрекъснато повтаря и което започва да те дразни.

— Но защо говориш толкова често за тази Паула? Не спираш да я споменаваш! — възкликва Даниел невъздържаният, докато ти се изправяш готов да продължиш пътя, след като ти е дошло до гуша от позоваването на авторитета на една толкова споменавана личност.

Силвио те поглежда с вид, който би могло да бъде определен като отчаян, преди и той да стане на крака и ти разбираш, че си го наранил, защото тръгва нацупен, без да ти каже и дума.

— Извинявай, Силвио — казваш. — Не мисли, че имам нещо против Паула, исках само да ми поговориш малко за нея.

Продължава да върви известно време мълчаливо и изведнъж започва да говори точно когато ти си помисли, че мълчанието му ще продължи много повече.

— На мама наистина й допадаше, много е симпатична и не можеш да си представиш нещата, които знае за извънземните.

Казва това и отново потъва в дълбоко мълчание, което изглеждаше болезнено. Тръсва няколко пъти силно глава, за да успееш да разбереш голямото значение на твърдението му.

— Както и много други неща. Освен това ми е приятелка, макар че аз съм момче със синдрома на Даун^[2], а тя си е съвсем нормална.

— Момче със синдрома на Даун? — питаш объркан.

— Нима не знаеш, тате? Не си ли забелязал? Аз съм едно умствено изостанало момче.

Продължава да върви мълчаливо и след известно време спира и те поглежда напрегнато.

— Говорих им за извънземните на тези от центъра и Бустильо ни разказа, че веднъж видял един от тях да лети.

— Видял да лети един извънземен? — питаш, защото разбираш, че Силвио очаква от теб да проявиш любопитство, а и причудливото уточнение за летенето събужда интереса ти.

Възприемаш чрез сетивата си, че въпросът го задоволява, и той продължава:

— Бустильо стоял на терасата на дома си, а извънземният — върху покрива на къщата отсреща.

Мислиш си за този Бустильо, много приличащ на сина ти по структурата на ума, както бе имал случай да се увериш по време на родителските срещи, но не можеш да пренебрегнеш опита за едно разумно обяснение.

— И как твоят приятел Бустильо е разбрал, че е това, което е видял, е бил извънземен? Бил е човек гущер или човек с човка по средата на лицето? — питаш.

— Не — отговаря Силвио, очевидно малко объркан. — Бустильо каза, че приличал на нас, имал ръце и крака.

— Тогава как Бустильо е разбрал, че е бил извънземен? — настояваш ти.

— Защото летял, да, това направил, полетял — отговаря категорично Силвио.

Няма никакво съмнение, че този Бустильо възприема най-буквално фантазиите, които Паула бе събудила у Силвио.

— Видял го е да лети?

Силвио видимо се старае да прояви търпение, мислейки си вероятно „бедният ми татко, трябва всичко да му се обяснява“, но все пак ти разяснява:

— Мама много се уплаши, когато й го разказах, дори се разплака, не знам защо.

— Разкажи ми го и на мен.

— Бустильо стоял на терасата на дома си, гледал странните неща, които минавали или щели да минат, прави това винаги когато може.

Силвио млъква и потъва в едно от своите периодично повтарящи се мълчания.

— Продължавай, човече, не ме оставяй така, говореше за Бустильо, който гледал от терасата си странните неща, които минават.

— Да, ами Бустильо видял човек на покрива на отсрещната къща, който ходел насам–натам сякаш търсел нещо, от време на време спирал на място, поглеждайки небето, докато не се приближил до самия край на покрива и полетял.

— Полетял ли? — питаш наистина изненадан от това, което Силвио ти разказа.

— Бустильо видял как скача, как се издигнал, летейки нагоре, казва, че сигурно носят малки мотори, скрити под дрехите.

— И накъде е полетял? Чуваш ли ме? Накъде е полетял?

— Бустильо казва, че околните къщи веднага го скрили и затова не е могъл да види накъде отлетял.

— Дявол го взел този Бустильо!

— Бустильо каза, че от терасата не е могъл да го види, но на улицата се чул силен вой на сирени, полицията идвала за него, но успял да им избяга, наричат ги още странници, дума трудна за казване.

За момент остава вглъбен в себе си.

— Може да е дошъл да търси някое съкровище, скрито на покрива.

— Добре измислено. Това за съкровището пак ли Бустильо ти го каза?

— Защо се разплака, когато ти го разказах, мамо? — допълва после Силвио, обръщайки се към раницата.

Ти усещаш как една огромна мъка те стиска за гърлото, докато синът ти продължава да говори на урната:

— Може да идват за съкровището, за което разказва татко и което е скрито там и че няма да го вземем ние, а това, което ще направим, е да те оставим теб на това място, което толкова ти харесва, казва татко и където е съкровището, а на мен ми се иска да го видя, мама или Урнамама, или както и да се казваш, откакто заспа завинаги.