Хосе Мария Мерино
Реката на рая (32)

32.

Това нещастно изгубено или изоставено куче, което си търси компания в нощната самота на гората, довежда за пореден път в паметта ти образа на сина ти, който в този момент вероятно лежи сгушен в някой шубрак сред близкия горист хълм, на трудно за откриване място, изпитващ страх и ужас, напълно изгубил ориентация и то в много по-голяма степен отколкото в деня, в който нещо подобно ви се случи на вас с Тере, когато дълго се лутахте из гората на юг от реката, за да откриете мястото, на което бяхте оставили колата.

От друга страна нерядко се случва да изчезна някое малко дете или някое по-голямо момче без да могат да бъдат открити, мислиш си ти, изпитвайки силна мъка при мисълта, че може да го изгубиш, и срам от това, което си мислил за него от самото му раждане, макар сега да не гледаш на него като отклонение от законите на развитие на човешкия вид, а като на същество, подобно на останалата част от връстниците му. Сега съвсем ясно си спомняш характерните жестове на Силвио, напрегнатия и директен начин, по който гледа, гримасите на лицето му, когато задава въпросите си, често доста изненадващи, и когато отговаря, много пъти с учудваща проницателност, спомняш си го по време на дългите му разговори с Тере, когато беше жива, умилява те съсредоточеният му вид, когато само преди няколко часа носеше на гърба си раницата със святата урна.

В момента, в който му я показа, той те попита дали може да види тази мъничка мама, която е вътре.

„Невъзможно — отвърна категорично ти. — Урната трябва да е херметически затворена, докато не отиде на мястото, на което мама пожела да почива“.

„Какво място е това?“, пита, учуден от резкия ти тон.

Именно тогава ти му разказа за лагуната сред гористите хълмове, за съкровището. Но Силвио се интересуваше най-вече как така Тере е в урната, а не в достъпната си стая и от този ден нататък, след като се прибереше късно вкъщи, те молеше да го заведеш в стаята си, да отвориш шкафа и седнал на килима, той разказваше на урната за преживяванията си през деня, правеше нещо като изповед, която се бе превърнала в традиция между майка и син, започнала още откакто той бе съвсем малък и продължила дори тогава, когато Тере лежеше обездвижена в леглото си или седеше на инвалидния си стол на колела, малко преди да почине.

Това продължи, докато не настъпи моментът, в който ти се стори, че общуването на сина ти с този траурен предмет става болезнено и се наложи ти да поемеш част от ролята на невидимата мама довереница.

„От днес, когато си дойдеш вкъщи, ще поговориш известно време с мен, преди да разговаряш с мама.“

По този начин с течение на времето ти възстанови превърналите се в нещо обичайно разговори първо през дългия престой на Тере в болницата и после през продължилото й месеци принудително пребиваване на легло вкъщи, но които след смъртта й постепенно започнаха да стават по-редки особено след като ти станаха известни истинските причини за кончината й и откри, че увлекателните й разкази напомнят някои от любимите й легенди и че дори кратките моменти на отмора могат да съдържат епични елементи като в една миниатюрна Илиада.

Откри също така, че на Силвио му харесва прочутата Паула, че в злочестото му тяло бие едно сърце, способно не само на обич към майката, бащата, леля Карла, но и на привързаност, която е безспорен знак за жизненост, макар у него едва да започват да проличават признаците на пубертета.

Само преди няколко дни, когато ти го взе от специализирания център, той те погледна втренчено и поиска да му обясниш дали да заспиш завинаги означава да умреш.

„Кой ти каза подобно нещо?“

Тогава започна да ти говори за смъртта. Предния ден умрял дядото на съученик, наскоро починал чичото на друга приятелка от специализирания център, с което ясно показа, че след смъртта на Тере е правил проучвания, професионално казано, по въпроса.

„Но те това го наричат да умреш, а не да заспиш завинаги.“

После заговори за смъртта кучето на друга съученичка, което било възрастно и болно:

„И е трябвало, как се казва, да го жертват или нещо такова.“

„Да го пожертват“, поясни ти.

„Да, да го пожертват. Какво е това?“

„Ами да му помогнат да умре, искам да кажа, да му помогнат да заспи завинаги, за да не го измъчват повече силните болки“.

„Да, изглежда много го болели краката и трудно ходело“, промълви Силвио.

Дълго време остана мълчалив, подвластен на тази абстракция, която обикновено продължава дълго и чийто смисъл човек никога не успява да разгадае, но после ти призна, че не знае какво значи да умреш и че не знае дали да умреш значи да заспиш завинаги, както мама.

„Или може би да умреш и да заспиш завинаги е едно и също“, повтаря с онази самозабрава, която понякога кара една и съща мисъл да се върти непрекъснато в главата му.

Дойде денят, в който трябваше да пренесеш праха на Тере до лагуната. За да го подготвиш за промяната и да му обясниш какво ще последва, миналата неделя ти отведе Силвио в парка с атракциите. Прекарахте в него целия ден, обядвахте там, където Силвио предпочете, а това не бе обикновена закусвалня със сандвичи, защото Силвио с любопитна прозорливост бе възприел уроците по хранене в специализирания център и в продължение на деня, между влакчето на ужасите и тунела на духовете, между пътуването с лодка по каналите между дърветата и слизането до центъра на земята, между спускането до дъното на океана с подводница и блъскането с колички ти му обясни, че трябва да се сбогува с мама, защото е време да я заведат на мястото, на което е пожелала да почива.

„Значи вече няма да мога да й разказвам разни неща? Няма да мога да говоря с нея?“, попита.

В погледа му проблесна разочарование.

„Ще ми ги разказваш на мен“, отвърна ти.

„А ако много ми се прииска да говоря с нея?“

Спомни си една история, която самата Тере ти беше разказала за преживяното от нея като девойка, когато загубила родителите си в самолетна катастрофа, и му сподели с поверителен тон:

„Ако много ти се иска да й разкажеш нещо, изчакай да си легнеш, след това затвори очи и й го кажи сякаш е до тебе, защото образът й живее в паметта ти, защото знаеш колко много те обичаше. Нима не я чувстваш до себе си?“

Един следобед миналата седмица Силвио, след като ти разказа много възбуден една случка от деня в колежа — подхлъзване на една от сервитьорките в столовата, което я накарало да изпусне тенджерата със супата, вследствие на което главите на няколко от учениците били покрити с фиде, той дойде съвсем близо до теб и ти сподели:

„Снощи, в леглото, й разказах някои неща на мама и ми се стори, че тя е до мен, че ме гали по лицето и по едната ръка, после заспах и я сънувах, беше излязла от една урна и беше съвсем малка, разказа ми приказката за краля жаба.“

„Този петък, който идва, искам да я заведа на лагуната — каза му ти — и ти ще дойдеш с мен.“

„Заедно ли ще отидем? Наистина ли?“

„Ще бъде една чудесна екскурзия, ще видиш, и ще я оставим там, защото там искаше да бъде.“

Чуваш тих стон извън колата, нещо като подобие на приглушен вой и си помисляш за онова кутре, което сигурно продължава да дебне наоколо. Торбата със сандвичите, която Карла донесе, остана на плота зад задните седалки, протягаш ръка, за да я потърсиш, напипваш я и вътре намираш две филии хляб. Внимателно отваряш вратата и излизаш. На мястото, на което се намираш, тъмнината е като непроницаема материя, но вдигайки глава, очите ти се сблъскват с небето, на което звездите светят с блясък, какъвто рядко ти се бе случвало да видиш, тъй като за това е нужно отдалечено от всякакъв източник на светлина място, точно като това тук, където се намира лагуната със съкровището, заобиколена само от далечни и разпръснати малки села.

Затваряш внимателно вратата на колата, запалваш фенерчето и свирваш тихичко, за да повикаш изгубеното куче, което се появява иззад едни храсталаци и се приближава към теб с покорен вид. Даваш му филиите хляб, то започва нетърпеливо и лакомо да ги разкъсва, маха с опашка с доволство, което ти усещаш почти физически вътре в теб.

Току-що направих щастливо едно клето животно, мислиш си ти, и си спомняш за Тере, говореща за щастието, за това, че е възможно да се намалят бедите, от които страда светът.

Беше се приближил до лагуната. Кучето те следва. Оглеждаш по-внимателно, отколкото преди да си легнеш, водната повърхност, върху която прекрасно се отразява звездното небе. Окото на Земята, събрало в погледа си Вселената, нехаещо за теб, за този дал малко радост на едно куче, но не успял да запази собственото си щастие и който, освен всичко друго, причини нещастие на клетата Тере, в името на какво, питаш се ти, единственият реален упрек би могъл да бъде премълчаването на възможността да роди това клето създание, което сега се лута без посока някъде наоколо, ако не е паднало във водата и не се е удавило, от което никога и по никакъв начин няма да се откажеш, защото се вълнуваш, когато мислиш за него и искаш отново да е до теб, за да го прегърнеш и то да те прегърне, да ти разкаже онези абсурдни истории за извънземните, които, невидими, са навсякъде около нас.

Влагата, идваща откъм лагуната, осезателно се отлага по бузите ти, отначало като топли капчици, които след това започват бързо да изстиват. Топло, което е студено.

„Милият Силвио“, промълвяваш.

Усещаш до себе си, до краката си тялото на кучето, което те следва, докато се връщаш към колата и ляга по корем, когато тихо отваряш вратата, за да не събудиш Карла.

Лягаш, увиваш се в одеялото, пак затваряш вратата, опитваш се да заспиш, но спомените непрестанно бушуват в главата ти, въртят се като в мелница, която не можеш да спреш. Спомняш си онова, което онзи път каза на Силвио, и мислиш, че Тере също е вътре в теб, защото въпреки всичко най-добрите неща, които притежаваш, са неин отпечатък: „Умолявам те, помогни ми да го намеря“, мълвиш като в свещена молитва, отправена към онази любов, която двамата чувствахте да трепти в сърцата ви, когато това място беше като един истински Едем за вас.