Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (57)

Епилог

Детската стая, имението Флечър

Седем години по-късно, 25 декември

Беше Коледа и едно малко момиченце пееше фалшиво, като всички деца, които не блестят с дарба, а с весел дух:

— „Видях три кораба да идат, на Коледа, на Коледа.“

Баща му се присъедини към него. Дълбокият му плътен глас се плъзна като шоколад под пискливото гласче на момиченцето.

— „Видях три кораба да идат, на утрото на Коледа…“

А после детето изписка така, както прави човек, който ненадейно е полетял във въздуха и се е озовал върху нечии рамене — дори и малките хора, които би трябвало да са свикнали с подобни грубости.

— Татко! — възропта Клементина, стиснала косата на херцог Флечър. — Трябва да спреш да го правиш. Grandmere^[1] ми каза, че не бива да пищя, защото вече съм млада дама. Но ти ме накара да изпищя. Не бях аз виновна.

Баща й покорно я провеси с главата надолу, докато тя се разпищя още по-шумно, толкова високо, че двамата привлякоха вниманието на третия човек в стаята.

Преди Флеч да разбере какво се случва, около краката му се обвиха две пълни ръчички и пет остри зъбчета, две отгоре и три отдолу, се събраха.

— Ти пусна Клеми! — изкрещя едно гласче, едва-едва приглушено от копринения чорап в устата. — Ти пусна Клеми, лош тати!

— Не чорапите, Александър! — предупреди Флеч и пусна Клементина на пода толкова бързо, че косата й полетя около раменете като жълта коприна. — О, проклятие! — простена той и откъсна сина си от крака си. — Ето че още едни чорапи си отидоха. Какво ще каже горкият Мортън?

Александър не прояви никакво съчувствие към камериера на херцога — беше прекалено зает да се кара на самия херцог.

— Не си добър с Клеми! — настоя той и добави: — Асандър, горе!

Флеч вдигна сина си на раменете си.

— Хайде, татко! — задърпа го Клементина за ръката. — Да се престорим, че виждаме три кораба!

Тя се понесе с танцова стъпка към прозореца, като влачеше Флеч зад себе си.

— „Видях три кораба да идат…“ — започна тя.

Този път Флеч я остави да го изпее сама, стиснала ръката му с малката си ръчичка. Закръглените коленца на Александър бяха до ушите му. Клементина се люшкаше напред-назад и очевидно виждаше как по заснежената алея се плъзгат високи кораби.

А после Флеч се обърна, защото по някакъв начин винаги разбираше, когато съпругата му влезеше в стаята. Дъщеря им продължи да пее абсолютно фалшиво, затова Флеч само се усмихна, вместо да я прекъсне. Александър изгука и започна да подскача по начин, който подсказваше, че иска или да се научи да лети, или да се премести в ръцете на майка си.

Усмивката на Попи беше толкова красива, че сърцето на Флеч едва не спря да бие от радост. Той я обгърна с ръка. Александър сложи длан върху къдриците на майка си и всички погледнаха през прозореца, докато Клементина продължаваше да пее.

— „На утрото на Коледа!“ — изписка тя и млъкна.

Флеч остави сина си на пода и привлече жена си в прегръдките си.

— Здравей — каза той.

И днес тя беше толкова прекрасна, колкото в мига, в който я видя за пръв път в Париж, и толкова възхитителна, колкото първия път, когато се любиха под една ела.

Децата бяха така свикнали да гледат как родителите им се прегръщат, че Александър се отдалечи на нестабилните си крачета, а Клементина взе куклата си и започна да й пее — да! — „Три кораба“.

— Коледа е — промълви Флеч и устните му леко докоснаха устните на Попи веднъж, а после пак, защото вкусът й беше хубав, ароматът — също, и защото беше негова. — Помниш ли, когато за пръв път те целунах така, в кулата на „Сен Жермен де Пре“? — И той я целуна, за да онагледи думите си — страстна целувка, изпълнена с желание за притежание.

— Внимавай — прошепна тя малко задъхано. — Ще те ударя с маншона си.

Флеч плъзна пръсти по задните части на съпругата си.

— Харесва ми тази нова мода — каза той замечтано. — Никога вече не искам да видя обръч.

— Коледа — каза Попи и отметна кичур коса от очите му — е най-любимият ми ден от цялата година.

— Да, твоят ден… — съгласи се Флеч и се наведе по-близо до нея — … да ядеш мъже от петмез и джинджифил.

— Знаеш ли какво приготви тази година главният готвач? — попита тя и го погледна с разширени, невинни очи.

— Не, какво?

— Жени от петмез и джинджифил! Позлатени и много вкусни.

Флеч се ухили.

— Да не искаш да кажеш, че е мой ред?

Попи се отпусна в ръцете му и му даде целувка, която ненадейно се превърна в нещо по-нежно и по-страстно, както се случва на Коледа.

— Трудно ще стане — прошепна тя след известно време.

— Защо? — попита Флеч. — Попи, аз…

Тя изви глава.

— Заради него ли? — попита Флеч.

Александър беше тяхното дръзко дяволче, но не, сега беше зает да блъска една малка карета в тухлената камина по начин, който със сигурност щеше да съсипе колелата й.

— Той си играе — успокои я Флеч и обхвана лицето й в дланите си. — Сигурна ли си, че това не е сън?

Нямаше значение, че жените в цял Лондон въздишаха, щом зърнеха Флеч. Нито пък че всички от неговата партия в Камарата на лордовете се обръщаха като един към него, когато им трябваше блестяща реч — и очевидна победа. И най-накрая, фактът, че съпругата му проявяваше всички признаци на огромно щастие и в леглото, и извън него… нейният мил съпруг просто не можеше да повярва докрай, че заслужава всичко това.

— Джон — каза тя и устните й се извиха в широка усмивка. — Знаеш ли, че снощи беше Бъдни вечер и магаретата можеха да говорят с човешки глас?

Той вдигна вежда.

— Това ли е забелязала моята съпруга, естественичката? Писа ли на горкия Лудън? Може би точно този факт най-накрая ще му донесе професорското звание, което никога няма да заслужи, ако ти постоянно не му редактираш трудовете. Но съм сигурен, че университетът по-скоро би наел някой си П.Ф., автор на скорошни трактати върху опосумите.

— Може би не си забелязал — отвърна любящо тя, — но съм сигурна, че точно сега в тази стая има магаре, което вече не разбира английски. Сякаш… сякаш не е чуло всичко, което му казах снощи.

— Мисля, че херцогиня Флечър току-що нарече съпруга си магаре — отбеляза той. — Знаех си, че приличаш на майка си!

Тя замахна да го перне и той се сниши.

— Тези неща, които казах снощи… — започна Попи и почувства как след толкова години брак все пак се изчервява леко. — Снощи — прошепна тя, — след…

— След вечеря? — попита той и я погледна засмяно.

Въпреки всички тези години заедно, Попи все още не умееше да казва някои неща на глас, макар че се бе научила да ги прави много добре, когато бяха насаме. Затова тя просто придърпа главата му към себе си и го целуна от все сърце, с радостта, която идва от щастието да обичаш истински и да бъдеш истински обичан.

С радостта, която идва от знанието, че децата ти са абсолютно убедени, че са достойни за любов, и никога няма да чуят сурова дума или да усетят удар.

С радостта, която идва от това, че имаш тайна.

Но след известно време Попи си спомни, че искаше да му подари тайната си за Коледа, затова прошепна:

— Честита Коледа, Джон. — И взе ръката му в своята.

Под дланта си Флеч усети само лека извивка.

— Бебе? — попита той невярващо. — Бебе ли?

Тя кимна и очите й се насълзиха.

— Друго бебе.

А после Флеч я завъртя във въздуха отново и отново, засмян, в голям кръг, който й позволи да грабне Александър в ръцете си, а Клементина да зашава помежду им. Всички крещяха, смееха се и повтаряха:

— Бебе! Бебе!

И това си беше съвсем в реда на нещата. Все пак Коледа беше рожденият ден на едно бебе.