Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (25)

Глава 24

Флеч не можеше да се прибере у дома. Всъщност никога не можеше да се прибере. Лейди Флора беше там. Винаги беше там. Салонът му беше изпълнен с парфюмирани дами и техния деликатен смях. Ако се осмелеше да се върне за вечеря, го очакваха цял куп непознати храни и прислужници, които никога не беше виждал. Имаше чувството, че почти цялата му прислуга е напуснала. Къщата ухаеше различно: на ароматизирано.

— Свещи — поясни Куинс в отговор на въпроса му. — Лейди Флора смята, че всяка стая трябва да има свое собствено ухание.

Флеч предполагаше, че точно това правеше престъпването на всеки праг толкова неприятно: човек оставяше зад гърба си едно ухание, а го посрещаше друго, съвсем различно, но също толкова сладко.

Не по-малко неприятен беше фактът, че лейди Флора сякаш винаги знаеше къде е ходил. Той отиде в кантората на Пит в адвокатските сдружения, а когато се върна, тя го посрещна с коментар за политиката на Пит в Индия. Отиде на езда с Гил, и същата вечер тя отбеляза, че Гил бил прекалено възрастен за къси панталонки.

— Гил не носи къси панталонки! — изръмжа той. Питаше се дали тъща му е полудяла.

Лейди Флора се усмихна.

— Имах предвид, че графът трябва да порасне — отговори тя. — Чух, че се опитвал да рисува портрети като някоя девица. Не мога да не се запитам дали изобщо някога е бил с жена — извинете ме за неделикатността.

Той не я извини, макар че нямаше как да й го каже. Не искаше да чува неделикатни думи от устата на тъща си. Всъщност изобщо не искаше да я вижда — нито на закуска, нито на обяд, нито да го чака при завръщането му като самото олицетворение на загрижеността. Но не и на любопитството — никога на любопитството, защото тя, изглежда, знаеше всичко.

От време на време бегло му споменаваше къде ще ходи или за промените, които бе направила в една или друга стая.

— Попитахте ли Попи? — осведоми се той веднъж, когато тя му съобщи, че ще смени завесите в източния салон с по-наситено оранжево.

— Попи ли? — възкликна тя с толкова изненадан вид, сякаш бе споменал самия крал Джордж. — Попи? Разбира се, че не.

След което се отдалечи с такова изражение, сякаш пред нея се носеше призракът на дъщеря й.

Флеч не можеше да не си помисли, че това е много странно.

Откакто бе видял Попи за последен път, бяха изминали месеци. Макар че, разбира се, той не я търсеше истински, защото беше зает да се утвърди — опитваше се да се утвърди — в Камарата на лордовете. Но все пак присъстваше на всяко достойно за внимание събиране, а тя никога не идваше. Да, но все още живееше при Джема. Или може би не. Никой не искаше да му каже.

Беше получил дискретна бележка от банкера си, който му съобщаваше за личната сметка на Нейна светлост; разбира се, той незабавно внесе голяма сума. Така беше редно да постъпи един мъж, когато съпругата му го напуснеше. Е, до момента съпругата на нито един от приятелите му не си беше тръгнала, но Флеч смяташе за очевидно какво изисква етикетът при такава ситуация.

Въпросът — истинският въпрос — беше какво да прави със самия себе си.

Знаеше какво Попи си мисли, че прави. Предполагаше, че се е отдал на удоволствията, които предлагаше женската компания.

Всъщност той прекарваше почти целия си ден в Камарата на лордовете. Всеки ден. Беше твърдо решен да си създаде име, да внесе промяна в правителството. Да направи нещо важно и хубаво за страната си.

Съпругата му смяташе, че той просто се забавлява с куртизанки. И това не я вълнуваше.

Тази мисъл го изгаряше до мозъка на костите.

Защо да се вълнува Попи? Тя открай време не обичаше да се люби с него. А сега каза, че никога не го е обичала.

Тогава защо това го притесняваше?

Трябваше да обядва с Фокс, в дома на госпожа Армистед. А беше чувал слухове за красиви жени и интимни ласки…

Това не би трябвало да го притеснява.