Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (32)

Глава 31

30 ноември

Флеч се беше отправил с карета към Хайд Парк, защото не искаше да се прибира вкъщи. Лейди Флора винаги беше там, готова да го посрещне. Дори начинът, по който изричаше „Ваша светлост“ говореше за съкрушителна неприязън. Макар че беше най-ужасно, когато го наричаше „херцоже“, сякаш бяха близки приятели. Всичко това ужасно го уморяваше. Предполагаше, че Попи — която никога не бе казала и една укорителна дума по адрес на майка си в негово присъствие — я насърчава да остане като някакъв вид отмъщение. Много успешно отмъщение.

След като стигна до парка, Флеч не издържа да седи в тясното пространство на каретата и излезе навън, макар че денят беше сив и дъждовен.

Закрачи покрай Серпентината и се загледа в сивите капки, които набраздяваха повърхността на водата. Студеният дъжд мокреше бузите му.

Попи не го обичаше.

Никога не го беше обичала. Страховитата й майка я беше принудила да се омъжи за него. Онези чувства на сватбата им бяха само от негова страна и това правеше болезнено ясни причините интимността в брака им да е достойна за съжаление. Тя не го обичаше; естествено, че не го желаеше.

Дъждът по лицето му ненадейно му се стори горещ — гореща капка тук, студена струйка там.

— Но аз я обичах! — промълви Флеч в тишината на сивия дъжд. — Бях влюбен в нея.

Онази Коледа преди години в Париж се бе запечатала завинаги в паметта му.

— Аз я обичах. Аз… аз… — Но млъкна, преди да изрече, че още я обича.

Тя не го искаше в най-важното от всички отношения. Каза му да си намери любовница.

Продължи да върви, докато сърцето му стана тъжно като небето и го споходи нещо като откровение.

Навярно беше прокълнат, защото още я обичаше. Обичаше съпругата си. Въпреки всичко.

А това означаваше, че не може да оцелее сам пет години, както предложи тя. Не можеше да лежи буден през нощта и да се пита какво прави Попи, с кого танцува. Естественици, за бога! От всичко, което наговори майка й, това го жегна най-много.

Например, Попи беше запленена от оня доктор Лудън — тъничък и слаб, с навик да разрязва мъртви гризачи, за да ги изучава.

Флеч прекара години наред в опити да се преобрази в друг човек само за да привлече вниманието й. Тя обаче искаше очила. Той си свали шапката, вдигна глава и дъждът потече по лицето му, по грижливо разрошените му къдрици, опъстри с петна ризата му, вледени пръстите му.

Трябваше да направи нещо с живота си, да се превърне в мъж, на когото Попи да се възхищава. Тя никога нямаше да го пожелае — това го беше приел. Презрението, което видя в погледа й, докато го сравняваше с професора… беше същото презрение, което самият той изпитваше към себе си.

Непохватните им съвкупления навярно щяха да се подобрят малко с още практика, но те нямаха нищо общо с пламенното желание, което изпитваше към нея, с начина, по който тялото му копнееше да я люби.

Да, но той не беше от неверните съпрузи. Не можеше да легне с някоя куртизанка или дори с някоя дама. Истината бе, че не искаше любовница. Отново тръгна напред и остави дъжда да пада в яката му.

Можеше да оцелее и без да има Попи в леглото си.

Но не и без да я има в живота си. Тя трябваше да се прибере у дома. Той щеше да обещае, че няма да стъпи в стаята й, преди да решат да имат деца. И че ще спре да се муси.

През последните няколко години не спря да се муси. Не можеше да не признае, че това наблюдение на лейди Флора отговаряше на истината. Мусеше се, защото животът му не беше такъв, какъвто според него трябваше да бъде. Стига! Стига толкова мислене за французойките и изобщо за женското желание. Всъщност желанието можеше да върви по дяволите.

Монасите успяваха, нали така? Не му трябваше секс, за да бъде мъж. Това, от което имаше нужда… това, от което имаше нужда, беше Попи. Защото по някаква странна, глупава причина тя беше като кафето, което Флеч пиеше всяка сутрин.

Имаше нужда от нея.

Той се обърна и се отправи обратно към каретата. Щеше да се превърне в човек, с когото Попи щеше да се гордее, човек, който не се интересува единствено от кройката на жакета си и блясъка на косата си.

Ако трябваше да признае истината пред самия себе си, искаше да стане един от най-влиятелните мъже в Камарата на лордовете. Искаше да помогне на страната си, да бъде мъж, чиито думи будят уважение, какъвто навремето беше баща му.

После щеше да се раздели с лейди Флора и това щеше да бъде неговият подарък за Попи.

Най-накрая щеше да я примами обратно в къщата преди Коледа.

И тогава някак си, някой ден, щеше да прелъсти съпругата си и да я накара да го обикне така, както го обичаше някога. Както го обичаше онази Коледа в Париж, когато го гледаше сякаш за нея той бе целият свят.

Когато го обичаше.