Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (19)

Глава 18

Боумонт Хау Су същата вечер

Джема редеше фигурите. Боумонт седеше срещу нея.

— Радвам се да чуя, че Вилиърс е по-добре.

— Не бих казал, че е по-добре. Тази сутрин личният му прислужник ми изпрати бележка, че все още е с треска почти през целия ден. Може и вече да не е в пряка опасност, но все още не се е преборил с треската. Дали да не започнем втората партия от състезанието?

— Не мисля, че трябва да го правим, преди Вилиърс отново да е в състояние да играе.

— Защо? Само защото играхме първите две партии едновременно, това не означава, че трябва да играем и другите по този начин. Точно тази близост стана причина за отвратителното предположение, че правиш избор между мен и Вилиърс.

Тя му хвърли бърз поглед, но той оглеждаше изпитателно черната царица. Миглите му хвърляха сянка върху бузите.

— Ти ме предизвика на шах само след като чу за партията ми с Вилиърс — каза тя. — Паралелът изникна първо в твоя ум и чак после — в умовете на хората в цял Лондон.

— Ако изиграем партията си сега, докато Вилиърс е в такова състояние, това ще задуши огромния интерес към въпроса кой ще се озове в леглото ти.

Навярно това беше политикът у него — гласът му беше съвсем безстрастен, докато говореше за леглото на съпругата си. Разбира се, значение имаше единствено репутацията му.

— Възможно ли е Вилиърс да не оцелее? — попита Джема, като си играеше с един офицер.

— Треската е много силна. Ще е късметлия, ако оцелее.

Прилоша й.

— О, Господи… — прошепна тя.

Той все още не поглеждаше към нея.

— Това ще разбие ли сърцето ти, Джема? Защото, ако е така, наистина съжалявам.

— Да ми разбие сърцето ли? Не. Познавам го отскоро. Но започнахме да се сприятеляваме и това ми харесваше. Мъчно ми е да чуя, че умира.

— Може би сте нещо повече от приятели — каза сковано Елайджа.

— Моето сърце е изключително здраво — отсече Джема. Мразеше този разговор, мразеше начина, по който Елайджа се опитваше да се разрови в чувствата й. — Ти го разби много отдавна, Елайджа, и оттогава не съм го отдавала на никого.

Той вдигна глава.

— Аз ли?

— Мислеше, че не е така ли?

— Да. Ти… ние нямахме почти нищо общо, така си мислех.

— Може би това е най-лошото — отвърна тъжно Джема. — Нямахме почти нищо общо, а аз си въобразявах какво ли не. Предполагам, че думата „брак“ понякога оказва такова глупаво въздействие върху жените. Но този урок беше много полезен.

— Извинявам се.

Джема изгледа съпруга си изпод мигли. Сега не изглеждаше изтощен, както късно вечерта, когато очите му бяха потънали в сенки, а скулите му изпъкваха. Изглеждаше малко уморен, но не и болен.

— Какво се случва напоследък в Камарата на лордовете? — осмели се да попита тя.

— Шотландци и коняк.

— Шотландци? О, заради шотландските представители в Камарата?

Той вдигна вежди.

— Значи си чела за тази объркана ситуация? Мислех, че не се интересуваш от политика.

— Интересувам се дотолкова, доколкото се интересува всеки здравомислещ човек — отговори Джема, сепната. — Нямам време да чета всички вестници, но полагам усилия — добави тя и не можа да се въздържи: — Но съм сигурна, че не разбирам колкото твоята госпожица Татлок.

— Тя е изключителна жена. — В гласа на Елайджа се долавяше нотка на гордост. — За жена, и то на нейната възраст, тя има инстинкт за политика. Днес направи в Кралското дружество предложение, на което лорд Ролинс обърна внимание.

— Така ли? — измърмори Джема и реши, че госпожица Татлок никак не й допада. — Как се случи това?

— Днес държах лекция там — поясни Боумонт. — Затова не съм в парламента. Госпожица Татлок ръководи Дамската секция. Повечето лекции се изнасят пред редовните членове, но от време на време каним дамите да се присъединят към нас.

Джема се запита дали би трябвало да знае за лекцията на съпруга си и реши, че не е така, защото никой не си беше направил труда да й каже.

— Колко дръзко от нейна страна да дойде на лекцията ти! Питам се дали е имала пръст в това да те поканят?

Той погледна към нея.

— Дръзко ли?

— Прекалено сурово ли звучи? Нали знаеш, миналата седмица „Морнинг Пост“ писа за вас двамата. Очевидно сте привлекли вниманието с разговора си насаме на музикалната вечеринка у лорд Рочестър. Питам се какво ли си мисли госпожица Татлок, че ще се случи с мен, ако успее да те впечатли с многобройните си добродетели?

Той я изненада: не се престори, че не разбира.

— Може би си мисли, че ще умреш от туберкулоза. Забелязал съм, че когато се влюбят, младите жени започват да вярват в чудеса.

— Чувствам се напълно здрава — отвърна Джема с весел глас. — И така, ще играем ли шах?

— Ако предпочиташ да не продължаваме състезанието — предложи Елайджа, — бихме могли да изиграем една странична партия.

Нито той, нито тя изрекоха очевидното: ако Вилиърс не успееше да довърши състезанието, желанието за тяхното паралелно състезание щеше да умре заедно с него.

— Звучи разумно. Ще изиграем една-две партии за удоволствие и ще чакаме Лиополд да се възстанови.

— Лиополд? — вдигна вежда той.

— Малкото име на Вилиърс… не ми казвай, че не го знаеш. — Джема се постара да придаде на лицето си изражение на съвършена невинност. — Мислех, че като деца сте били най-добри приятели.

— Не знаех, че сте станали толкова близки.

Джема премести една пешка. Прекрасният ритъм на пешка, цар, царица и топ изпълни сърцето й, душата й и заглуши всички смътни тревоги за здравето на Боумонт, за госпожица Татлок и за треската на Вилиърс.

Един час по-късно тя се усмихна широко на съпруга си и отбеляза:

— Сега се чувствам по-добре.

— Аз не — отвърна мрачно той.

— Ти спечели първата ни партия — напомни му Джема, — онази, която имаше значение. Никой друг няма да види тази партия, освен нас, но все пак много се радвам, че спечелих.

— Хайде да започнем втората партия от състезанието — предложи Елайджа. — Моля те. Не искам да чакам Вилиърс да умре. Прекалено е зловещо.

Тя кимна, бързо нареди фигурите и премести пешка на C4.

Той премести пешка на D4 и играта приключи. За днес.

Той се отблъсна от стола и се изправи в целия си ръст от над един метър и осемдесет. Джема остана на мястото си. Съпругът й беше изключително красив мъж. Нищо чудно, че правеше такова впечатление в парламента.

— Дойдох да те попитам нещо, Джема.

Тя вдигна вежда.

— Ти се върна от Франция, за да създадем наследник. Питах се дали имаш предвид някакво време, в което това трябва да се случи?

С други думи, кога щяха да легнат заедно? Против волята си Джема изпита лек интерес.

Боумонт обаче продължи:

— Питам, защото ако Вилиърс спечели състезанието си, Джема, мисля, че трябва да променим плановете си.

Тя настръхна.

— Предполагаш, че аз съм наградата за състезанието, но те уверявам, че никога не залагам нито себе си, нито тялото си в игра на шах.

Не можеше да разтълкува погледа му, затова мислено прокле фасадата му на политик.

— Проблемът не е дали и кого даряваш с благосклонността си — отговори Елайджа с равен глас, — а във факта, че ако Вилиърс спечели тази партия, цял Лондон ще си помисли, че спиш с него. Дали е вярно, или не, няма значение.

— Според мен има значение — отговори тя, засегната. — Намекваш, че наследникът ти може да се окаже дете, което носи не твоята кръв, а тази на Вилиърс.

— Не си ме разбрала правилно — каза Елайджа. — Знам, че не си от жените, които си позволяват да забременеят случайно.

Думите му представляваха невъобразима обида, точна като стрела в сърцето. И все пак Джема всеки път се оказваше разкъсвана между истината и логиката. Истината беше, че докато живееше в Париж, му изневеряваше. И, разбира се, не беше родила деца от тези връзки. Фактът, че той й беше изневерявал открито — и Джема предполагаше, че до ден-днешен все още го прави с една или друга любовница, — не беше толкова важен.

— Ако с теб създадем дете през този период на огромен интерес към Вилиърс — продължи Елайджа, — боя се, че повечето хора ще сметнат това дете за извънбрачно. Във всеки случай ще проявят към произхода му интерес, който може да навреди на бъдещото му щастие.

Джема кимна.

— Разбирам.

— Помислих си дали да не те помоля да се откажеш от състезанието, но си създадох навик никога да не моля политиците за единственото нещо, което знам, че няма да ми дадат, и се придържам към тази политика и в дома си.

— Ако не се чувстваш добре — каза Джема, — ще се оттегля от състезанието. Да не си припаднал пак, Боумонт?

— Слава богу, не.

— В такъв случай смятам, че си прав и че ще е най-добре да изчакаме състезанието да приключи, преди да се заемем с… интимностите.

Той се поклони.

— В такъв случай…

— Това не означава — прекъсна го Джема и погледна към дъската, — че си свободен да флиртуваш с достойната за уважение госпожица Татлок. Аз няма да умра от туберкулоза. Чувствам се напълно здрава.

— Много се радвам да го чуя.

— По някаква причина ми се струва, че младата дама няма да сподели радостта ти.

Смехът му беше нещо рядко и точно заради това — още по-хубаво.

— Херцогиня Боумонт ревнува! Не съм и помислял, че ще видя такова нещо. Трябва да призная, че това ме кара да изпитвам още по-голяма симпатия към госпожица Татлок.

Тя стана.

— Никога не съм умеела да деля това, което е мое, Елайджа. Не ми казвай, че не си го забелязал още в началото на брака ни?

Той отвори уста, но Джема не желаеше да чува думите му на опитен политик, извиненията му. Изгледа го с онзи премрежен поглед, който жените дават на любимия си, посегна и придърпа главата му към своята.

Вкусът му беше чудесен — на къпини и подправки. Джема искаше да го целуне в знак на предупреждение, на обещание, като начин да го контролира. Но в мига, в който ръката й се уви около врата му и целувката им стана по-страстна, си спомни един важен факт, който бе успяла да забрави през годините в Париж: целувките на Елайджа не бяха като тези на другите мъже. Причиняваха й нещо. Сриваха защитните й стени, превръщаха я в глупаво, уязвимо момиче, което плака месеци наред след раздялата им.

Тя отскочи назад толкова бързо, че едва не събори масичката за шах. После се постара изражението й с нищо да не издаде абсолютната паника, която я бе обзела.

— Това предупреждение ли беше? — попита той с озадачен поглед и потъмнели очи.

Винаги знаеше… винаги знаеше какво си мисли тя. За миг болката се върна като тънко острие в сърцето й. После Джема се усмихна.

— Точно така, Елайджа. Точно така.