Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (38)

Глава 37

Флеч се боеше да се обърне. Струваше му се, че някой е омагьосал стаята със сладко, сънено проклятие на интимно уединение. Снегът беше като храсталаците, избуяли около двореца на принцесата — онази, която спала цели сто години. Само ако разполагаха със сто години — без прислужници, без майката на Попи, без всички тези „Ваша светлост“ и „Моя светлост“.

Прозорците се запотиха, когато снежинките започнаха да танцуват и да се въртят от външната страна на стъклото. Може би бурята щеше да се окаже нещо като храсталак и да ги прикове завинаги сгушени един до друг в удобно легло.

Едва-едва виждаше златистата коса на Попи, отразена в прозореца, както и извивката на рамото й. Тя, разбира се, беше седнала с гръб към него. Косата й падаше на безформени къдрици, черното се смесваше със златистото, а отзад стърчаха две пера. Стигаше чак под кръста й.

Съдържателят им бе оставил някакъв течен сапун, но според Флеч нямаше начин той да подейства върху този катран. Все пак взе един леген и малко вода от последното ведро.

— Ще я излея над главата ти.

Попи обви ръцете си още по-здраво около гърдите си и кимна.

Той остави водата да потече бавно. Артистично. Изля малко вдясно, така че ризата й да прилепне към лопатката, а после изсипа още по гърба й. Премести се вляво, за да види деликатната розовина на кожата й през ризата. Попи започна да трепери.

— С ризата ще ти е още по-студено — предупреди я той. — И не ми е ясно как ще се измиеш през плата.

Тя просто наклони глава и каза:

— Сега ще ми измиеш ли косата, ако обичаш?

Той взе още вода, но косата й беше гъста и дълга. От аромата на лавандулова пудра започваше да му се повдига, затова сипа още вода. После изля от течния сапун и започна да го втрива в косата й. За миг тя не помръдна, но след това започна да протестира, да му дава съвети и указания.

— Попи!

Тя млъкна за миг.

— Мила ли си някога косата на когото и да било?

— Не.

— Аз съм мил моята и сега мия твоята по съвсем същия начин.

— Но мен ме боли! — възрази Попи. Сега беше спряла да прикрива гърдите си и се беше вкопчила в двете страни на ваната. — Тази вана ще се преобърне!

— Трябва да вложа малко сила — настоя той. — Косата ти е в ужасно състояние. — Той вдигна една част, която изглеждаше абсолютно сплъстена и залепнала. — Пфу! Дали просто да не я отрежа?

— Не! — изпищя тя. — Недей! Мога да я разплета! Сигурна съм, че мога!

— Винаги можеш да си сложиш перука, докато порасне — изтъкна Флеч. — Мисля, че с перука ще е по-лесно. Нали не искаш да ми кажеш, че камериерката ти отмива всичко това от косата ти всяка вечер?

— Да, всяка. Понякога отнема известно време.

— Колко време?

— Обикновено не повече от два часа — отговори Попи. — Ох!

— Два часа! — възкликна Флеч и спря да се опитва да прокарва пръсти през оплетената й коса. — Губиш по два часа всяка вечер за това? Ами онези нощи, когато идвах в леглото ти — стояла си будна още два часа, за да си измиеш косата?

Попи го погледна и примигна. Над очите й висяха мокри кичури, подобни на миши опашки.

— Понякога, когато съм много уморена, очите ми се затварят, но не мога да спя с напудрена коса. След един ден започва ужасно да сърби. Когато денят е лош, полудявам още преди вечеря.

Флеч се взираше смаян в нея.

— Попи — каза бавно той, — да не искаш да кажеш, че главата те е сърбяла, когато се любехме?

За миг тя застина, после призна:

— Само понякога.

Звучеше виновно като малко момиченце. Той се загледа в главата й и получи прозрение. Може би…

— Ти трепериш. Трябва да съблечеш тази мокра риза. Със сигурност ще замръзнеш.

Той се приближи до камината и сложи още една цепеница.

— Не те гледам. Съблечи я, Попи.

Чу звука от свличане на мокър плат на пода. Отново разбута огъня, като мислеше усилено. Трябваше да действа бавно. Много бавно. Да се моли снегът да продължи. Да й каже, че изобщо не се интересува от тялото й. Да я накара да му повярва.

Което означаваше без никакъв секс. Всеки мускул в тялото му, включително най-любимият му, възропта.

Трябваше да направи така, че нещата да се получат, защото резултатът трябваше да е траен. Бавно започваше да осъзнава, че дори не познава съпругата си. Как така не е разбрал, че през всички тези часове, които той посвещаваше на тялото и, тя е чакала, изпълнена с отчаяно желание да си измие косата?

Спомни си как се опитваше да докосне косата й, а тя винаги възразяваше. Той, разбира се, се предаваше, защото всички знаеха, че прическите на дамите отнемат часове. Ведрото с вода до огъня все още беше топло; той взе черпака и отново поля Попи. Тя изписка и Флеч видя, че наднича да провери дали гледа към голото й тяло.

Не я гледаше. Защото, ако наистина погледнеше към всичката тази розова кожа, изложена пред него като най-прекрасния захарен бонбон в живота му, щеше да й се нахвърли като ненаситен звяр.

Вместо това мина зад нея като човек, който изобщо не се интересува от брачното легло. Сипа още сапун върху косата й, взе гребена и започна сериозно да се опитва да извади катрана.

Петнайсет минути по-късно започна да се тревожи.

— Не излиза. Ще трябва да отрежа част от косата ти, Попи. Особено дългата част.

Той взе един дълъг грозен кичур, който падаше на гърба й, оплетен с перото, катрана и един Бог знае още какво.

Попи вдигна поглед към него и за свой ужас той видя как по бузата й се плъзна сълза.

— Сигурен ли си?

— Съжалявам. Виж.

Тя погледна към сплъстения кичур и по бузите й се изтърколиха още няколко сълзи.

— Няма значение. Можеш да носиш перука. За какво изобщо ти е всичката тази коса? От нея те сърби. Така ще ти е по-добре.

— Но тогава… — подсмръкна тя по начин, който я накара да изглежда божествено, затова той й подаде кърпичката си. Тя зарови лицето си в плата и каза нещо.

— Какво?

— Ще бъда толкова грозна! — изрече отривисто тя и вдигна поглед към него. Долната й устна трепереше. — И старомодна. Ти мразиш старомодните жени!

Само ако знаеше! Само ако… Флеч се постара да гледа само над ключицата й.

— Това няма значение, Попи — отговори той с най-дружелюбния си глас. — Майка ти, ти е казала истината за мъжете: ние не можем да останем дълго време привлечени само от една жена. Обичам те и искам да се чувстваш удобно. Косата ти изобщо не ме интересува!

Тя отново подсмръкна и избърса още няколко сълзи.

— Не звучи така, сякаш ме обичаш.

— Да, но те обичам — отсече той и грабна ножицата. — Ще те обичам дори с коса, къса като на онзи опосум.

Видя на бузите й още няколко сълзи, но тя наведе глава и не каза нищо, затова той започна да реже.

След известно време се обади:

— Попи?

— Да?

Гласът й беше приглушен, защото беше свила колене към гърдите си и беше заровила лицето си в тях.

— Знаеше ли, че в косата ти има заплетени кичури, близо до скалпа?

— Какво?

Той отряза един и й го показа.

— Виждаш ли? Цялата е сплъстена. Мисля, че отзад камериерката ти всъщност не е сресвала косата ти докрай.

Тя потръпна и отново се разплака, този път шумно.

— Просто я отрежи! — извика тя. — Давай! Няма значение!

Затова Флеч я отряза. Режеше и кълцаше. Опита се да спаси частите, през които можеше да прокара гребен, но трябваше да махне целия катран.

— Мисля, че проблемът е, че е лепила пера в косата ти отзад. И предполагам, че после ги е рязала, ако катранът не се е махал.

— Това е отвратително! — потръпна Попи.

— Намирам краищата на перата — продължи Флеч. — Това е цяла менажерия.

— По-скоро птичарник — отговори горчиво тя.

— Изненадан съм. Открай време се чудя как жените успяват да вдигнат косата си във въздуха и да я направят три пъти по-висока от тях самите. Сега вече знам.

— Понякога Лус слага вътре възглавничка — обясни Попи. — Как иначе да накара перата да стоят вдигнати? Перата, които нося при официални случаи, са дълги четирийсет сантиметра. И си мисля, че всъщност не е виновна тя. Повечето жени оставят косата си вдигната между отделните фризирания, оставят дори перата, но аз винаги настоявах да я измия, всяка вечер.

— Намерих един фуркет — съобщи й Флеч. — Виж, с диамантена главичка е.

— Едва от вчера е — отвърна рязко Попи. — Караш ме да се чувствам чудовищно мръсна.

— Вземи си поука — отговори Флеч. Но тя изглеждаше така покрусена, че той омекна и каза: — Ти поне никога не миришеш, Попи. Не понасям как жените миришат на свинска мас.

— Пудрата полепва по маста и ме сърби. Вместо това използвам лой.

— Лой!

Това обясняваше много неща. Флеч безмилостно отряза още няколко кичура, сплъстени от лой.

— Ще си намеря друга камериерка — каза Попи. — От самото начало не харесвам Лус.

— Тогава защо я задържа, за бога?

— Майка ми я намери. Французойка е. И ми прави най-вълшебните къдрички. Помниш ли бала на лейди Солсбъри?

— Косата ти беше висока като Вавилонската кула.

— Беше прекрасна.

Флеч изряза още няколко туфи и те паднаха върху рамото на Попи. Тя ги взе, потръпна и ги пусна на пода.

— Това, което не разбирам, е защо така и не си забелязала какво прави камериерката ти, или по-точно какво не прави.

Гласът на Попи прозвуча раздразнено:

— Една дама не се сресва сама.

— Една дама не прави това, една дама не прави онова. Радвам се, че съм мъж.

— Ако бях мъж — каза Попи, — щях да следвам в университета „Кеймбридж“ и да стана прочут естественик.

— Доктор Попи, световноизвестен специалист по кучета-опосум — измърмори Флеч. — Готово. Мисля, че свърших. — И той прокара гребен през косата, която й бе останала.

— Пак трябва да се изкъпя — измърмори Попи. — Тази вода стана много мръсна.

Флеч вдигна роклята й и я запрати стратегически над огледалото в ъгъла. После грабна една кърпа и й я подаде.

Тя погледна към малкото парче плат, а после към него.

— Нямам интерес, нали не си забравила?

Очите й му задаваха мълчалив въпрос, но той се насили да се усмихне.

— Ще сляза долу и ще кажа на съдържателя, че трябва да изпразни тази вана и да донесе още гореща вода.

Беше толкова възбуден, че бе почти болезнено да слезе по стълбите. Подобно нещо му се случваше за първи път.