Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (21)

Глава 20

1 август

Попи не очакваше Флеч да я посети повторно и той наистина не го стори.

Още няколко седмици всяка вечер плака, докато заспи, а сутрин се обличаше с най-хубавите си тоалети, в случай че съпругът й дойде. Все пак майка й все още живееше при него. Как би могъл да оцелее?

Очевидно успяваше. Една сутрин Попи освободи камериерката си, преди тя да накъдри и напудри косата й, облече пеньоар, сгуши се до прозореца и се загледа в птиците в градината на Джема. Скорците подскачаха от клонче на клонче, политаха неочаквано и се разпръскваха в небето като хвърлена във въздуха пшеница, а после се връщаха обратно на клонките и започваха да чуруликат. Попи остана там цял ден, като се питаше къде ли са гнездата им и за какво ли разговарят.

Майка й мразеше такива въпроси.

— Защо си губиш времето? — питаше ядно тя всеки път щом Попи се осмелеше да зададе подобен въпрос. — Защо губиш моето време? — продължаваше тя и излизаше от стаята.

Джема сякаш сметна това, че Попи спря да се облича официално, за съвсем разумно.

— Аз често се обличам чак късно следобед — каза тя.

Но не знаеше нищо за скорците.

— Разбирам само от шах — призна тя и за известно време двете останаха загледани в скорците.

— Те сякаш си говорят, нали? — попита Джема, изненадана. — Сякаш са приятели.

— Преди теб никога не съм имала истинска приятелка — каза Попи.

— Много си мила, но не е вярно! Долу има табла, препълнена с картички, която показва колко много приятели имаш. И не всички идват само от любопитство да разберат нещо за сегашната ти ситуация. Дамите от кръга по шиене за каещите се бедни, например…

— Кръгът по шиене е за майки в крайна нужда — поправи я Попи. — Кръгът за каещите се бедни се среща в дома на лейди Клелънд и тогава не шием. Всъщност — добави мрачно тя — просто говорим за неморалността на проститутките.

— Шивачките и клюкарките до една те посетиха, макар че сега повечето са се оттеглили в провинцията — каза Джема. — Всички дами, които се занимават с благотворителност в този град, събраха смелост и прекрачиха прага ми. Не! Това не е съвсем вярно.

— Някоя се е поколебала?

— Можеш ли да си представиш как лейди Лангхорн се колебае?

— Не — отговори Попи, като си представи тази набита и несломима жена.

— Изпрати картичката си от каретата, защото, предполагам, не е могла да се насили да пристъпи в такова свърталище на греха като Боумонт Хаус, когато херцогинята живее там — обясни Джема. — Затова не ми разправяй измислици как си нямала приятели.

— Не е това — въздъхна Попи. Чувстваше се безкрайно уморена. — В известен смисъл са ми приятелки. Но няма да одобрят това, че по цял ден се излежавам по нощница.

— Да, защото са добродетелни — съгласи се Джема. — Тъй като съм родена без капка добродетелност, аз никога не се тревожа за стриктните стандарти, към които се придържате вие, останалите.

— Родена без капка добродетелност, така ли? — позасмя се Попи.

— Проклятието на семейство Рийв — поясни Джема. — Нали знаеш, това е моминското ми име. Ние сме ужасно скандално семейство. Имам един чичо, който е съвсем луд. А брат ми не е образец на разумно поведение. Този дуел с Вилиърс му беше четвъртият. Мога ли да ти донеса нещо, Попи?

— Книги — отговори Попи. — По най-глупав начин забравих книгите си вкъщи, а вече изчетох всички книги за природата в библиотеката ти.

— За природата ли? Имаш предвид за дърветата и тем подобни? Учудвам се, че тук изобщо има такива книги.

— Предпочитам да чета за животните — отговори Попи, — макар че бях стигнала до средата на един много интересен трактат за природата на въздуха — че съдържал вода. Но го оставих вкъщи.

— Тук със сигурност нямаме нищо такова. Колко странно се държиш, Попи! Защо, за бога, не изпрати някой лакей да ти донесе книгите?

— Трябва да изпратя списък в книжарница „Лакингтън“ — отговори Попи и бавно добави: — Реших да изчета всички книги, за които все не ми оставаше време. И мисля да си водя бележки, Джема, макар че, както би казала майка ми, няма смисъл. Ще го направя, защото ми е приятно.

— Ще те заринат с тритомници — предрече Джема и скочи от стола си. — Знаеш ли какво разбрах? Жените могат да станат членове на Лондонския шахматен клуб, защото когато са писали правилата за приемане, са забравили да го забранят. Мисля си да стана член просто защото всички смятат, че само мъжете могат да бъдат майстори по шах.

— Непременно го направи! — съгласи се Попи. — Само мъже могат да стават естественици.

— Значи ти трябва да станеш естественик! — насърчи я Джема. — Задължително!

 

 

Един месец по-късно

1 септември

— Знаеш ли какво прави съпругът ти? — попита Джема и вдигна поглед от масата за закуска.

— Какво? — попита Попи и застана нащрек. Предвид обстоятелството, че Флеч не си губеше времето с посещения при отчуждената си съпруга, не беше сигурна, че иска да знае с какво се занимава.

— Тук пише, че е държал енергична реч в Камарата на лордовете и двете страни я приели добре. Много странно! Обикновено поне едната от тях се преструва, че мрази произнесената реч. Как мислиш, дали да не отидем на увеселението на лейди Уигстийд тази вечер?

— Може би — измърмори Попи.

Джема присви очи.

— Знам какво си мислиш, Попи, но няма да стане. Дадох ти предостатъчно време за траур, защото при края на един брак това е наложително. Вече е септември. Минаха пет месеца — достатъчно време, за да се възстановиш. На мен самата ми отне приблизително толкова, а при това си мислех, че съм влюбена в съпруга си. Макар че не се оженихме по любов, за разлика от теб и Флеч.

— Само си мислех, че е любов — поправи я Попи.

— Но в това да се събуждаш до един мъж има нещо омагьосващо.

— Значи сте спали заедно цяла нощ, така ли? — попита стреснато Попи.

— Да. Честно казано, от дистанцията на времето нещата, които правехме в леглото, не бяха много интересни. Но обичах да се събуждам, когато утринната светлина е още бледо жълто сияние, и да го питам какво ще прави през деня. Не мога да повярвам колко бях наивна.

— В какъв смисъл? — попита Попи.

— Мислех, че му е приятно да разговаря с мен, че мога да внеса промени в деня му в Камарата. Че ме слуша.

— Не те ли слушаше?

— Разбира се, че ме слушаше. Но всъщност не се интересуваше от съветите ми. Слушаше ме любезно, защото е любезен по рождение, а освен това така е възпитан. Боумонт е един от най-възпитаните хора, които познавам. Единствения път, когато го видях да проявява истинска грубост, беше, когато го заварих с любовницата му.

— Какъв ужас! — потръпна Попи. — Разбира се, Флеч вече си е намерил любовница. Но всеки път, когато си помисля за това, ми се повръща.

— Аз наистина повърнах. Повърнах в каретата на път към къщи. Дори сега, когато си помисля как косата й падаше над ръба на писалището, усещам пристъп на гадене.

— Веднага ли замина за Париж?

— Не. Копнеех да чуя обяснения, извинения, каквото и да е. Но редом с всичките си останали слабости, Боумонт е честен. Каза ми, че ще напусне любовницата си, и се извини за онова, което бях видяла… но после аз го попитах дали я обича. Той се поколеба за миг и не пожела да отговори, но вече беше късно. И накрая призна истината.

— Че обича любовницата си? Майка ми казваше, че мъжете започват такива връзки по чисто практични съображения.

— Не бива да приемаш безрезервно аксиомите на майка си — посъветва я Джема. — Сара беше много красива. По времето, когато се оженихме, двамата бяха заедно — ако мога да използвам това определение — от три години. Той казва, че вече не му е любовница, но не знам как е приключила връзката им. Знам, че изпитваше към нея много по-дълбока привързаност, отколкото към мен, с нашите сковани интимни ласки и моите глупави коментари в леглото.

Попи преглътна.

— Струва ми се, че твоят брак много прилича на моя.

— Ти си видяла как Флеч флиртува с друга жена — поправи я Джема. — Боумонт стана от леглото ми, след като ме люби, и отиде в кабинета си, където люби госпожица Кобет. Разликата е огромна, Попи.

— Всъщност не е — възрази Попи. — Знаеш, че не е такава. Ако Луиз не ми беше приятелка, в този момент той щеше да я люби на някое писалище. Това… това обичайно място ли е за подобни дейности? — попита тя спонтанно.

— Не — отвърна Джема и се усмихна широко. — Няма нужда да изпадаме в такова мрачно настроение, Попи. По една или друга причина браковете почти никога не оцеляват. Три години чаках в Париж, като си мислех, че Боумонт ще дойде да ме вземе, но той не го направи. А когато най-накрая благоволи да ме посети там, аз вече бях открила свои удоволствия — макар и не върху писалища.

— Разбирам — измърмори Попи. — Какво се опитваш да ми кажеш — че Флеч ще чака три години, преди пак да ми направи посещение?

Джема се наведе към нея и я прегърна, но не каза нищо.

— Няма да дойде, нали?

Изпита такова облекчение, когато го изрече на глас!

— Не съм сигурна доколко моето и твоето положение си приличат — отговори Джема, — но според мен Флеч е учуден, че не те е срещнал на някое събиране.

— Значи ходи по събирания? — попита Попи.

Джема обърна вестника на предишната страница и посочи към колонката, озаглавена „Клюки за обществото“. Точно над розовия връх на пръста й имаше изречение, от което сърцето на Попи се сви.

„Снощи херцог Ф. се озова на бала у семейство Дю Морие без своята херцогиня. Според последните клюки въпросната херцогиня може би е потеглила към Венеция. Херцогът не се впечатли от оживения интерес и прекара почти цялата вечер в разговор с лордовете на Пит, които изглеждаха възхитени да приемат в редиците си такъв елегантен младок.“

— Флеч навярно мрази да го наричат „елегантен младок“ — отбеляза Попи и добави: — А аз съм във Венеция?

— Винаги объркват тези неща — отговори Джема. — Ако не са сигурни къде си, си измислят нещо.

— Трябва да отида на някоя от срещите на кръга по шиене на лейди Клелънд — измърмори Попи след известно време.

— Аз не бих го направила — отсече Джема.

— Защо?

— Звучи скучно.

— Това е наш дълг — отговори Попи. — Да се грижим за бедните и да утешаваме болните.

— Не умея да го правя добре — оправда се Джема. — Давам много пари за благотворителност. Парите са на Боумонт, но повярвай ми, бедните предпочитат звучното дрънчене на монетите пред калпаво закърпен чаршаф, докъдето се простират шивашките ми умения.

— Чудех се за парите… Какво ще правя с парите?

— Какво имаш предвид? Флечър определено има купища пари. Никога не съм чувала някой да каже обратното.

— Аз обаче нямам никакви — обясни Попи. — Нито пени.

— Нямаш ли издръжка?

Попи поклати глава.

— Флеч ми предложи издръжка, но майка каза, че трябва просто да му изпращам всичките си сметки и да го оставя той да се занимава с финансовите подробности. Даде ми цял куп съвети как да реагирам, ако той ме попита защо харча толкова много, но Флеч никога не каза нищо, дори когато купих две шапки — а бяха скандално скъпи — за един месец.

— Майка ти защо си мисли, че не трябва да имаш издръжка?

— Не знам — отговори Попи. Но всъщност знаеше. — Според нея не съм достатъчно интелигентна да се оправям с парите — поясни тя с овладян глас. — Не го казва от жестокост, просто смята, че малко жени умеят да се справят с парите.

— И го казва за теб, жената, погълната от изучаването на водата, въздуха и скорците? Нима искаш да ми кажеш, че през всички тези години, откакто си омъжена, не си си купила дори едно-единствено нещо, без да помислиш за реакцията на съпруга си?

— Да.

— А преди това предполагам, че майка ти…

— Разбира се — потвърди Попи. Чувстваше се като абсолютна глупачка. — Ще остана с теб за Коледа, Джема, но после искам да си създам свой дом. И смятам да пътувам много.

Джема вдигна вежда.

— Нека предположа… из дивите африкански равнини?

Попи се усмихна широко.

— Всъщност си мислех да започна с река Нил.

— По течението на Нил ще се чувстваш удобно само ако плуваш в пари, съвсем буквално — заяви категорично Джема. — Предполагам, че съпругът ти си държи парите в банка „Хоор“, както всички други елегантни младоци в столицата?

— Не бива да го наричаш така. Ще побеснее!

— Но той наистина е младок — защити се Джема. — Първо, толкова е млад!

— По-голям е от мен.

— Но по-малък от мен. Още по-лошо, кара ме да се чувствам стара с тази негова брадичка и с начина, по който върви отпуснато из стаята и гори от една или друга страст.

— Наистина е уморително, нали? — започна да се смее Попи.

— Освен това е отегчително красив — продължи Джема. — Отегчително.

— Да!

— Не е мъжествено да си толкова съвършен във всяко отношение.

Попи се смееше, обзета от удоволствие.

— Това, от което имаш нужда — обясни й Джема, — е да изтеглиш голяма сума пари и да я похарчиш така, както искаш, без да се замисляш дали купуваш две шапки или четирийсет. А после ще пишем на Флеч и ще му кажем, че би искала да ти внася издръжката в сметка на твое име в банка „Хоор“. Така ще е много по-лесно и за двама ви. Ще можеш да си създадеш свое домакинство и да пътуваш, където пожелаеш, без да има нужда той да се тревожи за това.

Всичко се оказа възхитително просто.

 

 

Изправен пред усмихнатите, уверени лица на херцогините Боумонт и Флечър, господин Писнър от банка „Хоор“ им предаде без възражения наистина скандалната сума, която поиска херцогинята.

— Все пак — обясни той по-късно на началника си, господин Фидлър, — знаех коя е и че наистина е тя.

Изречението не беше граматически правилно, но беше достатъчно ясно.

— Освен това с нея беше херцогиня Боумонт и беше очевидно, че двете са много близки. А после ми каза — херцогиня Флечър, имам предвид, — че иска да си открие сметка в банката и че съпругът й ще внася там издръжката й.

— Светът е тръгнал на зле — отбеляза господин Фидлър. — В наши дни нито един мъж не може да контролира съпругата си. Искам да кажа, щом един херцог не може, каква надежда има за нас, останалите?

Тъй като господин Писнър тайничко смяташе, че по-скоро би изпил отрова, отколкото да се ожени за госпожа Фидлър, нямаше какво повече да си кажат, затова отново се заеха със събиране на сумите от разписките от миналия месец.

В каретата Попи погледна невярващо дебелата пачка банкноти в ръката си.

— Джема — промълви тя, — Флеч ще побеснее.

— Наистина ли? — попита Джема и си напудри носа пред малко огледалце, което извади от чантата си. — Дали утре да не се върнем да изтеглим още?

Попи се замисли.

— Защо да побеснее? Няма вид на скъперник.

— Не е скъперник — съгласи се Попи.

— По всяка вероятност няма дори да забележи.

Попи се съмняваше в това. Но какво знаеше тя? Бавно започваше да проумява, че не знае почти нищо за съпруга си.

— Хайде да купим нещо, което винаги си искала.

Но Попи не можа да се сети за такова.

— Нова рокля?

— Винаги си купувах рокли, когато имах нужда.

— Това, което ще направим сега — осветли я Джема, — е да купим нещо, от което нямаш нужда. Само заради удоволствието. Не защото имаш дупка в чорапа, а защото обичаш чорапи — завърши тя и избухна в смях.

— Какво? — попита Попи и се усмихна на свой ред.

— Изражението ти — поясни Джема. — Приличаш на котенце, което току-що е изяло първата си мишка.

— Ами, има едно нещо… — започна свенливо Попи.

— Какво?

— Обещаваш ли, че няма да се смееш?

— Не мога да ти обещая — отвърна Джема. — Но обещавам да не прекалявам. Това стига ли?

Попи разгъна малка обява, която старателно бе изрязала от вестника.

— Какво, за бога… — започна Джема и взе късчето хартия. Оказа се, че е рекламно съобщение. „Продава се: рог на странно животно, донесен от Вавилон“. Какво?

— Чу ли за това животно? — попита Попи. — В „Газет“ писаха за него миналата година. Казаха, че имало два рога над носа си и по два извити рога над всяко ухо. В статията пишеше, че било голямо колкото кон и можело с лекота да носи двама души. И имало синя козина.

Изражението на Джема донякъде приличаше на това лейди Флора, когато Попи й показваше интересни изрезки от вестниците.

— Защо, за бога, разнасяш това в джоба си?

— Бих искала да го купя — отговори Попи.

— Да го купиш ли?

Попи се наведе напред и почука по покрива.

— Ваша светлост! — долетя в отговор гръмкият глас на кочияша.

— Бихме искали да отидем в Магазина за рядкости „Груднер“.

— Какво?

— Магазинът за рядкости „Груднер“! — изкрещя тя. — Веднага, ако обичате.

Каретата се люшна тежко надясно.

— Магазинът за рядкости „Груднер“? — попита Джема.

— Чела съм обявите им — обясни Попи. — Господин Груднер има какви ли не прекрасни неща… веднъж предлагаше камък от черешово дърво с гравирани на него сто глави. И щраусово яйце. Знаеш ли какво е щраус, Джема?

— Представа нямам — призна весело Джема, облегна се назад и й се усмихна широко.

— Това е много голяма, дебела птица — обясни Попи. — Баща ми имаше книга за забележителностите в природата и аз я държах под леглото си години наред. Разбира се, всички прислужници знаеха, но никога не казаха на майка ми. Защо ми се усмихваш така?

— Защото очите ти блестят. Очите ти блестят, бузите ти са поруменели и изглеждаш… заинтригувана, Попи. Истински заинтригувана.

— Кой не би се заинтригувал? Знаеш ли, че лорд Пресъл имал препариран алигатор? Колко искам да го видя!

— Препариран алигатор ли? Какво е алигатор?

— Чудовище — отговори Попи. — Истинско чудовище с огромни, грамадни зъби и бивни колкото мъжки крак. Така го описваха в списание „Оттук-оттам“. Алигаторът броди из дивата американска пустош и поглъща цял човек на една хапка.

— Мили Боже! — промълви Джема. — Ние с теб май четем различни статии.

— Първото нещо, което ще направя, е да купя шкаф.

— За препариран алигатор?

— Не се интересувам особено от препарирани животни — отговори Попи. — Е, интересувам се, но мисля, че повече се интересувам от рядкости. Преди няколко месеца, например, имаше обява за прозрачно кристално камъче с уловена в него вода. Едва не попитах майка си дали мога да го купя.

— И защо не я попита?

— Според нея любопитството не е подобаващо за една херцогиня.

— Като херцогиня аз навярно напълно отговарям на представите на майка ти — подметна непринудено Джема. — Никога не съм изпитвала ни най-малко любопитство, освен ако не е свързано с нов начин за решаването на някоя шахматна задача. Но имам един въпрос, Попи. Защо, за бога, си питала майка си за разрешение как да харчиш парите на Флеч?

Попи се намръщи.

— Не съм сигурна.

— Аз никога не моля, когото и да било за разрешение за каквото и да било — каза откровено Джема. — Така се живее много по-забавно.

— Разбирам какво имаш предвид. Предполагам, че просто съм имала навика постоянно да питам мама за едно или друго. Макар да знаех, че ще каже „не“.

— Значи трябва да спреш да я питаш. Мразя хората, които казват „не“.

Попи избухна в смях.

— Кой ти казва „не“, Джема?

— Малко хора, както и трябва да бъде. От време на време се препираме с Боумонт.

— Започвам да осъзнавам, че майка ми казва „не“ за ужасно много неща.

— И почти никое от тях не й влиза в работата — отсече Джема. — Колкото повече слушам за майка ти, толкова повече съм благодарна, че почти нямам роднини. За нищо на света няма да заменя лудия си чичо за твоята луда майка!

— Знаеш ли, че през последния месец дори не сме си писали? Мисля, че ми е много сърдита.

— Тя се прави на херцогиня вместо теб — отговори Джема и в гласа й се появи остра нотка. — Според клюкарските колонки миналата седмица е дала соаре.

— Майка ми винаги е искала да бъде херцогиня — обясни Попи в неочакван прилив на преданост. — И от нея щеше да излезе много по-добра херцогиня от мен.

— Ето че сега е такава — изтъкна Джема. — Ние, пропадналите херцогини, живеем в Боумонт Хаус, а всички достойни и предостойни могат да правят посещения на майка ти. Така всички ще сме доволни.