Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (24)

Глава 23

2 септември

Когато пристигна писмото, Шарлот не знаеше какво да мисли. Видя херцогския печат и грабна посланието от прислужничката така, сякаш се страхуваше, че ще изгори пръстите й. А после се качи тичешком на горния етаж, където Мей не можеше да го види.

Само за да остане разочарована, когато откри, че печатът е на семейство Вилиърс, а не на Боумонт. Разбира се, че не. Херцог Боумонт не би й писал. Никога. Той беше сериозен, уважаван, почтен…

Шарлот се сепна, дойде на себе си и сведе поглед към бележката. Очевидно бе написана от прислужник и гласеше, че херцог Вилиърс би желал тя да го посети. Херцог Вилиърс? Неженен мъж? Как, за бога, би могла да стори подобно нещо? Как изобщо херцогът очакваше от нея дори да помисли сериозно за тази възможност?

И защо той искаше от нея да отиде при него? На вечерята, дадена от херцогиня Боумонт — единствения път, когато се бяха срещали, — той не бе разменил с нея повече от две думи. И най-накрая, кой беше този Бенджамин, за когото се споменаваше в писмото?

Проблемът — така си помисли Шарлот — беше, че животът й е ужасно отегчителен. Намираше се на брачния пазар от толкова много години, че не искаше дори да си помисля за това. Майка й все повтаряше, че имала интелигентен вид, а самата тя знаеше, че освен това е честна, добродетелна и целомъдрена. Никога не беше имала възможността да бъде нещо друго, освен целомъдрена, но добродетелта си е добродетел, дори и неподложена на изпитание. Нито едно от тези качества обаче не правеше живота интересен.

Мей влезе в стаята й.

— Това писмо от Боумонт ли е? — попита властно сестра й.

— Откъде знаеш, че съм получила писмо?

— Прислужничката ми каза, разбира се! — отвърна нетърпеливо Мей. — Виждам, че наистина ще се наложи господин Мадъл да разговаря с Негова светлост. Херцогът си играе с репутацията ти по много груб начин. Как тъй ще ти праща лични писма!

— Господин Мадъл няма да припарва до херцог Боумонт! — провикна се Шарлот, ужасена от представата как годеникът на сестра й прави тромав опит за подобен деликатен разговор с херцога и обърква всичко. — Не можеш да искаш от него подобно нещо, Мей!

— Мога, и още как! — отсече Мей, като се изправи в цял ръст. — Майка не би позволила това посещение. А никого не може да го е грижа за твоето благополучие повече от моя бъдещ съпруг, господин Мадъл!

На Шарлот й стана ужасно неприятно от начина, по който Мей понижи глас, докато изричаше думата „съпруг“. И това не се дължеше само на ревност. Не само на това.

— Писмото не е от Боумонт — каза тя с безизразен глас.

— О! — промълви Мей и седна. — Ами…

— Боумонт никога не ми е писал и няма да ми пише. Ти просто не разбираш, Мей. Той не проявява желание за флирт с мен.

— Но ти проявяваш желание за флирт с него — отговори Мей със сестринска проницателност. — А това понякога е опасно за репутацията на една жена, Шарлот.

Шарлот беше толкова потисната, че не можа да отговори, затова двете просто продължиха да седят, без да казват нищо. Накрая Мей попита:

— Е, от кого е тогава писмото?

— От херцог Вилиърс.

— О! — промълви Мей. — Предсмъртно признание ли е?

— Признание ли? Признание за какво?

— Не знам! — провикна се Мей и сключи ръце. — Мисля, че вече е мъртъв. Може би това е… — понижи тя глас до ужасен шепот — … писмо от мъртвец!

Вилиърс е мъртъв?

— Така чух тази сутрин — отговори Мей. — Мъртъв. Въглищарят го чул от най-добре осведомената продавачка на риба на Гатръл Стрийт.

— Това е ужасно! — промълви Шарлот и остави писмото да падне от пръстите й.

— Но какво е искал от теб? Мислех, че дори не го познаваш — настоя Мей и посегна към листа.

— През пролетта дойде на една вечеря у херцогиня Боумонт, на която присъствах и аз, но разменихме само няколко думи. Мисля, че са сбъркали адреса.

— Не — отсече Мей с очевидната си отегчителна логика. — Писмото е адресирано съвсем ясно до теб, и на гърба, и на самото писмо. — Тя прочете бележката. — Колко странно! Аз, разбира се, знам за какво говори. Ти също, Шарлот. Ти също.

— Така ли?

— Да, разбира се! Става въпрос за онзи луд Рийв, с когото танцува преди толкова години. Онзи, за когото мислеше, че ще ти направи предложение, а вместо това той хукна към провинцията. Беше съвсем луд.

— Няма нужда да говориш така, сякаш съм абсолютна глупачка! — тросна се Шарлот.

— Във всеки случай — настоя сестра й — е очевидно, че Негова светлост говори за Рийв. Може да са били приятели и на смъртното си легло той да е искал да разбереш това.

— Малкото име на Рийв — възрази Шарлот — е Барнаби, не Бенджамин.

— Звучи сходно — държеше Мей на своето. — Очевидно е.

— Е, ако херцогът е мъртъв, това едва ли има значение — каза Шарлот.

— Трябва да оставиш визитната си картичка — изрече поучително Мей. — Херцогът е мислил за теб — за теб, Шарлот — практически на смъртния си одър. Това е най-малкото, което можеш да направиш.

— Никога не съм разбирала този обичай — каза Шарлот. — Каква полза ще има за покойника, ако оставя визитната си картичка в къщата му? Ненадейно всички карети се нареждат на опашка пред къщата и късчета хартия започват да летят напред-назад, но мъртвецът дали сяда в ковчега си и започва да брои посетителите си? Не, не ги брои!

— Ти си толкова необяснимо странна! — измърмори Мей. Беше го казвала много пъти и думите излязоха от устата й с онази непринуденост, породена от дълъг опит. — Мога да кажа само едно: благодаря на Бог, че човекът, който е мислил за теб в последния си миг, не е бил херцог Боумонт. Това никога нямаше да можеш да го оставиш в миналото!

— Колко пъти трябва да ти казвам… — поде Шарлот през зъби.

— Знам — прекъсна я Мей, — но трябва да признаеш, че всичко това е много странно. Ти си на практика стара мома — не се обиждай, че ти го казвам, Шарлот. Нито ти, нито аз сме получавали и капка интерес от страна на… ами, на благородниците. А ето че по петите ти изведнъж започват да тичат херцози. Това е… много е странно.

Шарлот сгъна писмото.

— Ще оставя картичката си в дома на Вилиърс, докато отивам да купя някакъв цяр за прислужничката от долния етаж. Лицето й пак е подуто и готвачката иска синап за лапа.

— Можеш да пратиш Робъртс — отбеляза Мей. — На една дама не подобава да ходи на пазара за билки.

— Аз съм стара мома, не помниш ли? — В гласа на Шарлот се появи остра нотка. — И имам нужда от малко чист въздух. Много е странно да получиш писмо от човек, който току-що е умрял.

— Не искам и да си представям какво ще си помислят хората! Само се надявам да не сметнат, че си била също толкова близка с Вилиърс, колкото според слуховете си с Боумонт.

При тази идея от устата й се изтръгна писклив смях и тя излезе забързано.

Шарлот не си направи труда да се преоблече. Беше спретнато облечена в обикновена синя френска роба, която нито й отиваше особено, нито пък беше модерна, но й вършеше работа. За миг Шарлот погледна към нея и си спомни колко великолепно беше винаги облеклото на херцог Вилиърс, фантастично бродираните му костюми. Когато се появи на събирането след онзи фатален дуел, изглеждаше блед, но ослепителен.

Всичко това беше толкова тъжно! И като се замисли, Шарлот си даде сметка, че е тъжно и за граф Грифин. Той навярно щеше да бъде принуден да избяга от страната след смъртта на противника си.

Тези глупави мъже с техните глупави дуели! Икономът не се виждаше никакъв, затова Шарлот накара Робъртс да й наеме карета. Не беше в настроение да чака да докарат от конюшните старата им ръждива карета, за да затрополи по улицата и да разкрие аристократичната си бедност.

— „Пикадили“ номер петнайсет — обърна се тя към кочияша.

Когато спряха пред градската къща на Вилиърс, тя за пръв път осъзна какъв проблем създава наемната карета. Нямаше лакей, който да предаде картичката й.

— Кочияш! — провикна се тя. — Ще бъдете ли така добър да предадете картичката ми?

Той нахлупи шапката си по-ниско и пое картичката с достатъчно покорство. Тя погледна през прозореца, докато кочияшът трополеше към вратата и наметалото му се издуваше на студения вятър. Всичко това беше неподобаващо — картичката трябваше да се предава от лакей, но тя не можеше да превъзмогне обстоятелството, че Вилиърс е мъртъв. Мъртъвците едва ли се вълнуваха от светските правила.

Икономът отвори вратата и взе картичката. Шарлот очакваше кочияшът да се затътри обратно към каретата, но той не го направи. Вместо това един лакей мина покрай иконома и тръгна по пътеката. После отвори вратата на каретата.

— Ако обичате — каза той и се поклони.

— Боя се, че не разбирате — отговори Шарлот. Беше ужасно притеснена. Кой знае какво им беше казал този глупав кочияш! — Не съм дошла на посещение. Никога не бих постъпила така в този миг на смут. Не исках да притеснявам домакинството, затова ще тръгвам.

Лакеят отново се поклони.

— Настояха за присъствието ви, госпожо.

Шарлот сви устни. Но кой можеше да види нещо нередно в това, че е посетила дома на един неженен покойник? Все пак мъж, който не диша, едва ли можеше да открадне нечия добродетел.

Затова излезе от каретата и се отправи решително към къщата. Вятърът беше необичайно хапещ и студен и когато стигна до вратата, Шарлот имаше чувството, че бузите й са зачервени, а дрехите й — в пълен безпорядък.

— Всички много ви благодарим за посещението — каза икономът и се поклони.

— Не съм дошла на посещение… — започна тя, но преди да разбере какво се случва, прислугата взе палтото й и я поведе по стълбите. — Не искам да виждам тялото! — отсече тя. А после, тъй като мислеше, че икономът не я е чул, спря на едно стъпало и повтори: — Не съм дошла за това, ако обичате.

Икономът се обърна на най-горното стъпало и погледна към нея.

— За какво?

— Не искам да виждам! — отговори високо Шарлот.

— Да виждате ли?

Шарлот въздъхна и се изкачи по останалите стъпала. Икономът очевидно беше глух и навярно под голямо напрежение. Забеляза, например че не е успял да покрие цялата къща в черно — задача, която трябваше да се свърши колкото се може по-скоро.

— Нямам желание да виждам тялото — заяви тя високо, след като стигна до най-горното стъпало. — Тялото на херцога. Не съм дошла да го гледам.

Челюстта на иконома увисна. През едва отворена врата отдясно долетя тих смях.

— Нали още не са ме изложили за гледане?

Това несъмнено беше гласът на херцог Вилиърс.

Шарлот покри устата си с ръка.

— Ако обичате, госпожице Татлок — подкани я икономът, очевидно несмутен. — Негова светлост приема посетители.

Тя направи крачка назад.

— Не — прошепна ужасена.

Един мъж с тревожно лице излезе от спалнята и я сграбчи за лакътя точно когато тя се канеше да хукне по стълбите.

— Госпожице Татлок, наистина настоявам. Нали разбирате, Негова светлост беше толкова болен и изрази желание да ви види.

— Аз дори не го познавам! — промълви Шарлот, без да откъсва поглед от вратата. — Мислех, че е мъртъв!

— Не съм — обади се херцогът отвътре. — Така че влизайте, която и да сте. Слава богу, в момента умът ми си е на мястото.

— Не! — възкликна Шарлот.

Но угриженият човек се наклони към нея и настоя:

— Моля ви, госпожице Татлок! От добро сърце! Вече повече от две седмици не е имал посетители.

И тогава Шарлот осъзна, че горкият херцог, разбира се, всеки момент ще издъхне. Открай време не й се удаваше да се грижи за болните и умиращите. Но, разбира се, когато й се предоставеше подобна възможност, не можеше да откаже.

— Ще изпратя каретата ви да пообиколи парка — каза прислужникът. Ако не друго, той поне проявяваше уважение към обществените правила, които Шарлот се канеше да наруши, като влезе в спалнята на херцога.

— Дойдох с наемна карета — промълви тя. — Просто му кажете да си върви, ако обичате.

И тя мина покрай него.