Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (50)

Глава 49

Следващата вечер

— Бъдни вечер — измърмори Вилиърс. Едва успяваше да чуе гласа си — толкова беше тих. Не си направи труда да си помисли какво ли означава това — вече знаеше. Всяка кост в раздираното му от болки тяло знаеше. И го приемаше. — Ще ми прочетете ли пак тази история?

По някакъв странен начин това слабичко момиче с дълъг нос, тази интелигентна, гневна девствена стара мома се бе превърнала в единствения човек, когото искаше да види до леглото си. По-рано през деня вдовицата на Бенджамин, Хариет, беше дошла да поседи с него, а той така и не можа да си спомни какво искаше да й каже. Докато най-накрая каза, че съжалява.

Хариет се разплака, но той не знаеше защо и не можеше да събере сили да изпита и най-малък интерес.

Шарлот го обиждаше, крещеше му и изглеждаше така, сякаш е готова да се разплаче, но никога не се разплакваше.

— Казах ли ви, че ще се оженя за вас? — измърмори той.

Усмивката й беше толкова немощна, че той едва я видя.

— Ако оживеете, може да поискам да удържите на думата си и да се омъжа за вас от чисто отмъщение. Но съм сигурна, че щом дойдете на себе си, ще се откажете.

— Можете да ме съдите за нарушено обещание за брак.

— Колко пари мислите, че ще получа?

Беше му трудно да мисли, все едно плуваше в петмез, но му беше толкова приятно да води шеговит разговор, че се застави да се съсредоточи.

— Богат съм. Аз на ваше място не бих се съгласил на по-малко от трийсет и шест хиляди лири.

— Толкова много?

Той изпита прилив на гордост.

— Виждате ли? Трябва да помислите колко сте глупава и да се омъжите за мен.

— Много сте стар за мен! — скастри го тя. — И я се вижте само! Слаб сте като вейка.

Той можеше да изрече някаква похотлива шега, но не се сети за нито една. Никой никога не казваше на хората, че приближи ли се сянката на смъртта, желанието изчезва. Много неща никой никога не им казваше.

— Ще ми прочетете ли пак онази история? — попита той.

— Коя?

— Тази нощ е Неговото рождество.

— Тази нощ е вълшебна — усмихна се Шарлот. — Баба ми разказваше какви ли не истории за нея. Довечера е единствената нощ в годината, в която животните могат да си говорят.

— И Шекспир е казал същото — отбеляза Вилиърс. А после намери думите в главата си като някаква благословия: „Петлите пеели по цели нощи, така че духове и таласъми, изплашени не смеели да шавнат“. — Той млъкна. — Мисля, че после има още нещо. И накрая: „Магьосниците ставали безсилни да пакостят — тъй здраво и безвредно било туй време пред светия празник.“^[1]

— Искате ли пак да ви почета от Евангелие от Лука? — попита тя.

Той кимна.

— Само това за странноприемницата и ангелите. И ще ми подържите ли ръката?

Така че тя зачете с ясния си интелигентен глас и той се вкопчи в прекрасните стари думи като в спасение, като във връзка между този свят и отвъдния.

— „А на шестия месец бе изпратен от Бога Ангел Гавраил в галилейския град…“