Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (16)

Глава 15

Две седмици по-късно

15 май

Джема препрочиташе „Благородната игра шахмат“, когато камериерката й Брижит почука тихо на вратата и й съобщи, че херцогиня Флечър моли да я види. Тя скочи на крака.

— Попи, скъпа, изглеждаш чудесно!

— Боя се, че съм ужасна гостенка.

Като гостенка Попи определено беше необичайна. Тя почти не излизаше от стаята си и според прислужниците не правеше нищо друго, освен да чете. „И да плаче“ — помисли си Джема.

— Невидимите гости са нещо чудесно — каза тя успокоително.

Попи протегна ръка и докосна книгата й.

— Не съм си и помисляла, че има книги, посветени единствено на шаха.

— Има много такива книги.

— Трябва да ми простиш невежеството. Знам, че си много, много добра на шах… И че участваш в състезания и с херцог Вилиърс и със съпруга си.

Джема погледна изпод мигли към гостенката си и мислено сви рамене. Защо да не й каже най-ужасното?

— Правим по един ход на ден — каза тя. — Във всяка от двете партии. Ако в някое от състезанията се стигне до трета партия, ще я играем с вързани очи… в леглото.

Настъпи тишина.

— Защо? — попита най-после Попи. Не изглеждаше ни най-малко шокирана, просто изненадана. — Защо искаш да играеш в леглото? Няма ли фигурите да се наклонят настрана и да се разбъркат?

— Може би.

Отново настъпи кратка тишина.

— Предполагам, че идеята е била на съпруга ти.

— Всъщност беше на херцог Вилиърс.

— Ще спечелиш ли?

— И двете партии ли? Страхувам се, че в случая гордостта ми може да доведе до падение — отговори Джема. — Останах стъписана, когато загубих първата партия със съпруга си. В момента и двете игри се отлагат, докато Вилиърс се възстанови.

— Защо не загубиш и тази партия? Тогава ще избегнеш цялата тази история с третата игра — отбеляза Попи.

Джема примигна.

— Нима ми предлагаш нарочно да загубя партия?

— Защо не?

Това беше немислимо, но зад него се долавяше нещо по-интересно.

— Ти би ли загубила нарочно някоя игра, за да избегнеш среща в леглото?

Попи леко порозовя.

— Звучи ужасно неудобно да играеш шах в леглото.

Джема се облегна в креслото си. Гостенката й седеше на ръба на своето. Гърбът й беше толкова прав, сякаш бе подсилен с желязо. Попи беше възхитителна, макар и — сега, когато я погледна по-внимателно — доста крехка, сякаш всеки момент можеше да избухне в сълзи.

— Доколкото разбирам, спалнята е място, в което със съпруга ти не се разбирате добре — каза Джема.

— Винаги много съм се старала! Но Флеч не е доволен. Все пак се опитвах! Ако… ако майка ми само знаеше какви неща съм правила с него, но все не му беше достатъчно!

През ума на Джема пробягаха какви ли не тревожни възможности. Беше живяла осем години в Париж и знаеше много за извратеността на човешката природа. А миловидното личице и златистите къдрици на Попи изглеждаха… млади. Джема почувства, че малко й се гади.

— Може би това, че херцогът се е насочил към нещо ново, е за добро? — попита тя.

От другата страна на масата й отвърна напрегнато мълчание, което сякаш не изразяваше пълно съгласие. Но ако съпругът на Попи наистина я измъчваше, тя би трябвало да се радва да му види гърба.

— Какво точно иска Флеч от теб, Попи? — попита Джема.

— Нищо — отвърна тъжно Попи. — Предполагам, че просто съм превзета и старомодна. Веднъж ми го каза. И след това се опитах, наистина се опитах!

— Какво се опита?

— Събличам си нощницата — отговори Попи.

Джема кимна.

— И?

— Събличам я, преди да легна в леглото.

— Да?

— А после лягам на леглото и никога не недоволствам, каквото и да прави.

Джема не се отличаваше с търпение.

— И какво точно е то, Попи?

— Той… се бави, души ме с нос — отговори Попи. — Той… той… прави това, заради което идва в покоите ми. Аз никога не недоволствам — добави тя. — Надявам се да знае, че разполага с толкова време, колкото пожелае. Аз…

— Мили Боже!

Попи избухна в плач.

— Нещо с мен не е наред, нали? Мислих за това. Другите жени са различни. Освен майка ми, разбира се. Сигурно съм се метнала на нея. Ето, Луиз флиртуваше с Флеч, без изобщо да е влюбена в него.

Джема не отговори веднага, затова Попи настоя:

— Луиз не мислеше за любов, нали?

— В никакъв случай! — отговори Джема.

— А ако ти… ако ти изиграеш тази трета партия в леглото с херцог Вилиърс, да не говорим за съпруга ти… ти няма да останеш съвсем разочарована, че си се озовала там, нали? — настоя Попи.

— Мисля, че няма.

— Той ще прекатури дъската… и това, което ще се случи после, ще ти хареса, нали?

— За кой мъж говорим? — попита предпазливо Джема.

— И за двамата! — провикна се Попи и сподави риданието си.

— Мисля, че ще мога да победя съпруга си — каза Джема, замислена по въпроса. — А що се отнася до Вилиърс… — Тя млъкна, осъзнала, че въпросът не е дали ще може да спечели партиите, а какво ще се случи, ако загуби. — Рано или късно ще легна със съпруга си, защото се върнах от Париж именно за да създадем наследник. Двама души трябва да се озоват в леглото, за да създадат деца. Знаеш това, нали?

— Знам, разбира се! — проплака Попи. Сега дребното й личице беше зацапано със сълзи и тя изглеждаше зачервена, разгневена и наскърбена едновременно. — Дори го казах на Флеч! Как да имаме деца, ако той никога не идва в леглото ми? Трябва да превърне тази задача в свой дълг! Майка ми каза, че баща ми я посещавал педантично, докато заченала, но Флеч… Флеч се интересува само от… ами… — И следващите й думи се изгубиха сред неразбираеми ридания.

— Предполагам, че Флеч се интересува от удоволствията — каза Джема.

— Щом така ги наричаш!

— Ти как ги наричаш?

— Не знам! — промълви Попи и обляното й в сълзи лице се разкриви от болка. — Просто не знам. Опитах… Правех всичко, което искаше. Оставях го да прави всичко, което иска, да ме целува навсякъде, макар че беше… макар че беше неправилно!

Джема започваше да се пита дали брачните проблеми на Попи няма да се окажат прекалено сериозни, за да може да й помогне.

— Защо да е неправилно? — попита тя внимателно.

— Майка ми… — Но риданията на Попи бяха прекалено силни, за да го изрече докрай.

— Имаме нужда от чай — реши Джема. — А после ще ти кажа точно какво съм правила — или съм позволявала на някой мъж да прави — в леглото. Затова се подготви да останеш шокирана.

Отне им две чаши чай, но накрая Джема и Попи седнаха на малкия диван пред прозореца и Попи погледна Джема с очакване.

— Не става въпрос за това, което една жена позволява на мъжа да направи с нея — започна Джема. — Вземи си един ябълков еклер, Попи, много са вкусни. Става въпрос за това, което една жена изисква от мъжа да направи.

— Да угаси лампите — кимна Попи. — Казах го на Флеч.

— Това няма нищо общо с лампите. Най-важното, което трябва да запомниш, е, че на мъжете им е много лесно да получат удоволствие, а на жените — не. Затова най-важното нещо трябва да бъде твоето удоволствие.

— О! — промълви Попи и лицето й помръкна. — Повярвай ми, Флеч го знае. Колко пъти ме е питал дали това или онова ми харесва! Накрая имах чувството, че ако попита още нещо, ще се разкрещя. Няма отговор, който да го задоволи. Ако кажа „не“, не спира. Ако кажа „да“, пак не спира. Или ако спре, ми се ядосва.

— Хубаво е, че Флеч показва интерес към удоволствието ти.

— Прекалено голям интерес! — извика пламенно Попи.

Според Джема вече бяха стигнали до същината на проблема.

— Какво искаш да кажеш — че нито едно от нещата, които прави Флеч, не ти е приятно?

Попи прехапа устна.

— Има ми нещо, нали? Една нощ Флеч ми каза, че трябвало аз да му казвам какво да прави. Трябвало да му казвам какво точно искам.

— Така е по-лесно, отколкото да разчиташ на мъжа — каза успокоително Джема.

— Аз просто… аз просто искам да го правя както трябва! — промълви отчаяно Попи. — Още от първата нощ след сватбата ни не правя нищо както трябва. Той искаше от мен да направя това или онова, а аз дори не разбирах за какво говори. И всичко, което правеше, беше толкова смущаващо! Мисля, че няма никаква представа какви трябва да бъдат жените от добри семейства!

— Това несъмнено е вярно. Трябва да кажа, Попи, че ако се съди по думите ти, Флеч е много по-интересен от повечето англичани.

— О, наистина е интересен! — отговори тъжно Попи. — Сега е толкова красив! Не мога… не мога да спра да го гледам и не мога да повярвам, че съм такава късметлийка, да съм омъжена за него. А после той ме поглежда с такова презрение и аз си спомням каква неудачница съм, и просто ми се иска да се беше оженил за някоя друга. Тогава щях да мога да го обичам от далеч… Не мога да си представя да обичам друг, освен Флеч. Ако не бяхме женени, нямаше толкова да ме мрази.

— Струва ми се, че стандартите на Флеч са прекалено високи — прецени Джема. — С Боумонт никога не сме проявявали и капка талант, когато бяхме заедно в леглото, но това определено не го тревожеше. — Тя млъкна, припомняйки си, че бракът им рухна, когато завари съпруга си да се люби пламенно с любовницата си в кабинета си в Уестминстър. — Или може би просто аз не съм го виждала по този начин. Все пак Боумонт си имаше любовница, макар че аз не го осъзнавах.

— Преди да се оженим, мама ми каза, че Флеч ще си намери любовница — промълви Попи. Гласът й леко потрепери, но тя вдигна брадичка. — Аз не мислех така, защото… защото той ме обичаше толкова много. Но предполагам, че бих могла да свикна с тази ситуация. Мога да свикна с всичко. Все пак живях с майка си години наред.

— Като те слушам, почти съм благодарна, че майка ми почина млада — измърмори Джема. — Така и не я опознах.

— Майка ми ме обича. Наистина. И вижда в мен всички възможности, които е загубила, когато се е омъжила за баща ми. Казва, че той изобщо не бил умен и, разбира се, не е имал титла.

— Какъв отблъскващ начин да говориш за съпруга си! — отсече Джема безцеремонно.

— Веднъж ми каза, че най-умното нещо, което бил направил баща ми, било да умре млад.

— Замести „отблъскващ“ с „жесток“.

— Но когато тя пое контрол над именията, ги направи много доходоносни.

— И как го постигна?

— Загради всичката земя и пусна овце в нивите, които преди това арендаторите обработваха.

Участта на арендаторите остана неизказана.

— Аз не умея да се бунтувам — сви безпомощно рамене Попи. — Не съм от силните характери.

— Може да изненадаш самата себе си — отговори Джема. — Мен със сигурност ме изненада. И не се съмнявам, че и майка ти е изненадана.

Попи се усмихна за пръв път.

— Ужасена.

— Хубаво — отговори Джема — Хубаво!