Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (43)

Глава 42

20 декември

Провинциалното имение на Боумонт се намираше край Стърминстър Нютон, в Дорсет, на най-малко три дни път от Лондон. Веднага щом се завиха с пътнически одеяла и наместиха стъпалата си върху затоплените тухли, Попи зададе въпроса си.

— Как мислиш, Флеч дали ще дойде?

— Питаш ме за четвърти път, откакто му пратихме поканата — отговори Джема. — Отговорът ми е същият като последния път: не знам. Но мисля, че тези повторения означават нещо, не мислиш ли? Ти не се държиш като отчуждена съпруга, която с радост би заминала за години в Париж.

— Каза, че си плакала месеци наред — напомни й Попи с немощен глас.

— Плаках от разбито сърце. Но при теб виждам някаква странна комбинация от нервност и бодрост.

— Той казва, че още ме обича — отговори припряно Попи.

Джема й се усмихна накриво.

— Виждаш ли? Твоят брак по нищо не прилича на моя.

— Но вече не ме желае.

— Не вярвам.

— Майка ми казва, че мъжете са непостоянни и след няколко години губят интерес към тялото на една жена. Флеч се съгласи.

— Според моя опит — отговори Джема — един мъж с радост ще приеме всяка жена, която прояви готовност. Ако в леглото му има усмихната жена, няма да придиря.

— Да, но Флеч каза…

— Не бива да придаваш прекалено голямо значение на това, което казват мъжете. Може би иска ти да го желаеш — прекъсна я Джема.

— Но това не е… ами…

Джема я погледна проницателно.

— Сигурна ли си?

— Как разбираш дали желаеш някого?

— Изгарям от желание да му съблека дрехите — отговори Джема без заобикалки. — По-лесно е да разбереш кога не изпитваш желание. Когато, например, видиш лорд Манинг, смяташ ли, че ще ти е приятно да го погалиш по корема?

— В никакъв случай!

— Добре. Сега замени Манинг с Флеч. Искаш ли да го погалиш… по корема?

Попи не можа да сдържи смеха си.

— Ставаш абсурд на, Джема!

— Мъжките тела са създадени, за да им се възхищаваме. Това е нещо, което майка ти, изглежда, е забравила. Ти си късметлийка: имаш съпруг, който проявява желание да отдаде подобаващо внимание на тялото ти. Сега трябва само да се научиш и ти да правиш същото.

— Той вече не изпитва това желание — промълви Попи и усети как я пробожда тъга.

Джема изсумтя.

— Ще видим дали ще дойде на увеселението след бележката, която му изпратих заедно с поканата.

— Какво му написа?

— Споменах, че съм поканила естественици и философи, така че увеселението ще му се стори много скучно. Между другото, сутринта един прислужник ми донесе бележка, че Вилиърс е пристигнал преди нас.

— Как е той?

— Не знам. Боумонт ми каза, че е готов да размени брака ни за оцеляването на Вилиърс. Ужасно ме разяри.

— Мен също би ме разярил! — съгласи се Попи.

— Но част от мен е съгласна. Вилиърс е…

— Никога не съм го срещала. Какъв е той?

— Чаровен, ироничен, с бурни страсти, арогантен и невероятно умен. И е майстор на шаха — добави Джема, сякаш това обясняваше всичко.

На третия ден от пътуването им се стъмни, преди каретата да спре пред странноприемницата „Пръстен от рози“. Съдържателят дотича да ги посрещне с поток от бързи думи, въодушевен от посещението не на една, а на две херцогини.

— Прислужниците ви вече приготвиха всичко за вас, Ваши светлости — повтаряше той и потриваше ръце.

— Прекрасно — отговори Джема.

— Негова светлост вече пристигна — обърна се съдържателят към Джема.

— Наистина ли? Мислех, че Боумонт е на последното заседание на парламента. Бях започнала да се плаша, че тази година никога няма да свършат. Сигурно е яздил като вятъра, за да ни настигне.

Но когато влязоха в странноприемницата, стана ясно, че съдържателят е объркал херцога. Докато минаваха край отворената врата на общата стая, Попи надникна вътре… и закова на място. В задната част на стаята стоеше висок мъж, облегнат на грубата дървена стена. Копринената му коса беше вързана на опашка. Беше облечен целият в черно. Изглеждаше като херцог, от главата до петите.

Флеч вдигна глава, видя я и вдигна халбата с бира в знак на поздрав.

Ненадейно тялото на Попи се разтопи от въодушевление, което се разля бързо от главата до петите й. Тя вдигна ръка и му помаха като петгодишно дете. Той седеше, изпънал дългите си крака. И изобщо не изглеждаше толкова елегантен, колкото преди. Жакетът му беше отворен, а шалчето — съвсем просто.

Тази гледка я накара да се почувства странно, затова тя почти хукна по тесния коридор след Джема.

Джема погледна към нея и каза:

— Е, добре, предполагам, че Боумонт все още води дебати относно смъртта на цивилизацията.

— Дойде — прошепна Попи. — Тук е.

— В твоята стая ли са го настанили? — попита Джема и я погледна дяволито.

— Не знам!

— Колко стаи имаме за нашата група? — обърна се Джема към съдържателя.

— Вие тримата сте с най-хубавите стаи в цялата сграда — отвърна човекът, изпълнен с трескаво желание да й се хареса. — И още шест за прислугата ви. Надявам се, че всичко ще ви е по вкуса, Ваша светлост.

Сърцето на Попи лека се сви. Тя се ужасяваше от мисълта да се люби с Флеч. Защо тогава ще иска да спи в една стая с него?

— Нали ти казах, че му омръзнах — обърна се тя полугласно към Джема.

— Защо не отидеш в стаята му гола и не видиш какво ще се случи? Залагам най-хубавите си шахматни фигури, че ще прекараш нощта в стаята му.

— Ще бъде толкова смущаващо! — измърмори Попи, ужасена, че изобщо обмисля подобна идея.

По време на вечерята Джема и Флеч не спряха да се шегуват и флиртуват, докато Попи седеше с вързан език и се чувстваше като глупавата по-малка сестра на Джема.

Той беше донесъл последния брой на списание „Татлър“.

— Нямах време да го прочета — призна той, — но доколкото разбирам, гледат на твоето увеселение с неодобрение, Джема.

Тя дръпна вестника от ръката му.

— Искам да видя! — Приведе се над него. — Не пишат за моето увеселение, а за теб, Флеч. Боже! Доколкото разбирам, неотдавнашната ти реч в Камарата се е увенчала с огромен успех.

Той примигна.

— „Татлър“ откога започна да пише по политически въпроси?

— Защо просто не го прочета на глас? — каза Джема. — „Изглежда, че младият херцог Флечър е произнесъл кратка дисертация.“ Какво, за бога, е дисертация?

— Реч — отговори той със смутен вид. — Произнесох реч за френския проектодоговор.

— Според вестника речта ти е накарала цялата Камара на лордовете да скочи на крака и да закрещи от одобрение. Вестникът твърди, че всеки член на Камарата, който дръзне да изрази несъгласие с теб, доказва, че е колкото лицемерен, толкова и алчен. Браво, Флеч!

Попи се приведе напред и докосна ръката му.

— Наистина браво.

За миг погледите им останаха приковани един в друг.

— Очевидно в залата е имало призиви незабавно да направят Флеч министър на външните работи — продължи Джема. — И казват, че опозиционната партия трепери при мисълта, че херцогът може да обърне реторическата си мощ срещу тях.

— Глупости! — отсече Флеч.

Попи само му се усмихна.

Джема прелисти вестника.

— Боже! Ето и нещо за моя прием. Всъщност за брат ми. Предвид предстоящата кончина на херцог Вилиърс смятат, че трябва да изпращат всички, които участват в дуел, във Франция. Сигурна съм, че това включва и сестрите им. Поради, цитирам, „престъплението на чистата вулгарност“. Вулгарност! — повтори тя. — Аз никога не съм вулгарна, сигурна съм!

— С тази дума могат да се опишат само действията на другите, така ли? — осведоми се Флеч.

— Естествено. Поставям цял куп думи в тази категория.

— Например?

— Девственица.

Флеч избухна в смях. Почти не поглеждаше към Попи — беше прекалено зает да флиртува с Джема. И все пак Попи не можеше да откъсне поглед от него. Той се бе освободил от онази своя прекалена изисканост, макар че жакетът все още прилепваше по широките му рамене без нито една гънка.

— Сигурно и ти си имаш думи, които никога не употребяваш по свой адрес — каза Джема. — Нали има, Попи? Помогни ми. Да видим… „Отпуснат“?

— Отнася се само до другите мъже — отговори веднага Флеч.

Попи нямаше представа за какво говорят, но се усмихна.

— „Феникс“ е хубава дума — продължи Флеч. — Колкото и пъти да догаря пламъкът, винаги се разпалва отново.

— За какво говориш? — попита Попи.

Джема се кикотеше, но Флеч отговори:

— За вулгаризми. — И млъкна.

Майка й казваше, че една дама никога не бива да обръща внимание на вулгаризмите, а да се преструва, че скандалните думи изобщо не са били изричани.

— Може ли да ми го обясните? — попита тя.

Прислужничката, която им сервираше, също се разхихика. Любопитството на Попи нарасна още повече.

— Ти ще имаш честта — обърна се Джема към Флеч. Флеч примигна.

— Въпросният феникс са интимните части на мъжа.

— Разбира се — отговори Попи. — А пламъкът е сифилис?

— Не! — отвърна бързо той. — По-късно ще ти обясня.

— Мисля, че го разбирам. Шекспир говори за чезнещи замъци, „като нереален сън“ — предполагам, че твоят феникс не чезне.

В отговор на смеха на Джема и стъписания поглед на Флеч тя продължи:

— Омъжена съм от четири години. И прекарвам много време в работа с жените, в чиято полза работи Благотворителното общество за приемане на разкаяни проститутки.

— Ти ме тревожиш — реши Джема и й се усмихна широко.

— Видя ли най-новата карикатура от Джордж Таунли Стъбс, наречена „Негово височество във Фиц“?

— Във Фиц ли? — попита Джема. — Имаш предвид, в госпожа Фицхърбърт?

Попи кимна.

— Той е облечен. Но госпожа Фицхърбърт не е.

Флеч се включи с карикатура на принца, която бе видял, „Сутринта след венчавката“, и Попи, вече с чувството, че е доказала, че не е глупаво невинно момиченце, отново се зае да наблюдава съпруга си.

Той си бе оставил онази малка брадичка, която едва покриваше трапчинката, но на нея това й харесваше. Така изглеждаше по-мъжествен. Изобщо не беше хубав, както го наричаше майка й.

Не, не беше хубав. Ни най-малко. Очите му бяха черни в центъра, но около тях имаше кръг със странен сиво-син цвят. С прибрана назад коса без пудра, той приличаше на дивак, на някой от мъжете, които кръстосват американските гори, борят се с алигатори и хващат опосуми.

Ненадейно Попи осъзна, че прислужничката, която им носеше чиниите, изпраща на Флеч нещо като сигнал. Например, не спираше да отърква гърдите си в рамото му и да се навежда до него, за да му предложи изглед към това-онова, така че дори Попи имаше чудесна възможност да надникне в деколтето й.

Гърдите на прислужничката бяха много по-големи от нейните. Всъщност бяха огромни. А начинът, по който не спираше да си облизва устните, беше отвратителен.

Най-накрая момичето успя да се откъсне от Флеч достатъчно дълго, за да дойде от другата страна на масата и да предложи на Попи крем-пирамида. Сладкишът беше оформен на могили и според Попи се тресеше като гърдите на момичето.

Тя отново отпи от виното си и продължи да мисли по темата. Междувременно момичето изтърси няколко трохи от скута на Флеч — от скута му! А той като че ли нямаше нищо против.

Момичето отново се приближи и й наля чай. Неприязънта й беше почти неприкрита. И защо? Защото Попи не разбра веднага шегата за феникса? Тя се наведе и Попи погледна право към огромните й гърди.

Отне й само секунда да вземе пудинга си и да изсипе кръглия сладкиш право в деколтето на прислужницата.

Момичето изпищя и подскочи.

Попи стана от стола си и се усмихна сладко.

— Боже мой! Как само ми се изплъзна от ръката! — изгука тя.

Съдържателят се появи на прага, хвърли един поглед към тях и сграбчи момичето за ръката. Тримата чуха крясъците му чак от другия край на коридора.

— Сто пъти ти казах! — ревеше той. — Спести си тези стоки за хората, които ги искат! Колко пъти ме срамиш!

Джема пак се смееше.

— Струва ми се, че фениксът се излюпи пред очите ми!

Флеч стана и се протегна. Почти стигаше до тавана. Това движение постави слабините му на едно ниво с очите на Попи. Панталонът му беше много тесен и очертаваше мускулестите му бедра така, сякаш беше нарисуван върху тях.

— Съпруго моя — каза лениво той, — плашиш ме.

Попи стана и отметна косата си. Беше прекрасно да чувства как косата й се движи заедно с тялото. Понесе се по коридора пред него и около кръста й се обви една едра топла ръка.

Дълбок глас промълви в ухото й:

— Трябва наистина да ти се скарам, Пердита.

— Тя си получи заслуженото! — сопна се Попи, като погледна през рамо.

Флеч се засмя и кръвта потече по-бързо във вените й, буйна като поток.

— В твоето деколте няма място за пудинг — отбеляза Флеч и погледът му се спусна по-надолу. — Макар че би било интересно да ги използвам като чиния.

Очите й проследиха неговите. От този ъгъл гърдите й не изглеждаха миниатюрни. Странно, но усети парене по цялото тяло, сякаш той щеше да докосне…

Но той пое ръката й и я поведе по коридора, сякаш не се беше случило нищо.

Единствената мисъл в ума на Попи беше, че е закъсняла. Тя не беше глупачка. Неприличната топлина между бедрата й означаваше желание. Освен това много й се искаше Флеч да хапне пудинг от гърдите й.

Беше го открила.

Беше открила онова желание към съпруга си, за което говореше Джема, но заради глупостта си го бе открила с четири години закъснение.