Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (46)

Глава 45

Флеч се намираше в състояние на потиснато въодушевление.

В рамките само на няколко дни бе изпаднал в бездна от отчаяние, беше се измъкнал, беше решил да последва Попи в провинцията, макар че тя не го обичаше и никога нямаше да го обикне… и ето какво се случваше сега. От мига, в който влязоха в каретата, Попи не можеше да откъсне очи от него. Поруменяваше, когато я докоснеше. Всъщност той не можеше да се сдържи и постоянно нарушаваше собствените си правила — докато й помагаше да се качи в каретата, уж случайно прокара ръка по бедрото й.

Преди Попи нямаше да забележи това или ако го забележеше, щеше да му хвърли раздразнен поглед, бързо прикрит със сладка усмивка. Но този път тя примигна и леко ахна. Флеч си помисли, че никога не е виждал нещо толкова хубаво, колкото розовината, избила по бузите й. Коя жена се изчервява в наше време?

Затова Флеч прекара времето си в каретата в съставяне на планове за следващите двайсет и четири часа от брака си така, сякаш замисляше военна кампания. Джема прекара своето в притеснения колко са се забавили с пристигането си заради счупена полуос.

— Ако продължим така, не само гостите ще стигнат преди мен, а и Боумонт.

— В това няма нищо лошо — успокои я Попи. — Херцогът може да поздрави всички с „добре дошли“.

Джема отвори уста, но каза само:

— Това не е… ти не разбираш.

— Дори и най-прекрасните домакини понякога закъсняват — каза Попи с окуражителен тон. — А ти вече изпрати толкова подробни инструкции. Сигурна съм…

— Никога не съм ги виждала — прекъсна я Джема. Думите й бяха корави като жълъдчета. — Давам коледно увеселение в къща, която никога не съм виждала, и прислуга, която ми е напълно непозната. А сега и секретарката ми ме напусна.

— Имаш три прислужнички и една камериерка — напомни й Попи. — Аз също съм тук, Джема. Освен това ще дойде и Изидор. Сигурно вече е там.

— Всички ще дойдат. — Джема все още изглеждаше притеснена. — Луиз със сигурност вече е пристигнала, и Хариет, разбира се.

Двамата едновременно възкликнаха:

— Луиз!

На Флеч веднага му се прииска да си прехапе езика, защото Попи се дръпна назад на седалката си. Вече изобщо не приличаше на ален мак, а на истинска благопристойна англичанка. Той изруга наум, докато Джема, без да подозира нищо, изреждаше имената на гостите, които щяха да стигнат преди нея в имението.

— Вилиърс, разбира се — каза тя. — Там е поне от няколко дни — решиха незабавно да заминат за провинцията. Просто се надявам, че икономът е изпълнил всичките ми инструкции във връзка с грижите, които трябва да се полагат за Вилиърс.

— Разбира се, че ги е изпълнил! — обади се Флеч, който ставаше все по-нетърпелив.

— О, и онзи естественик — продължи Джема. — Доктор Лудън.

Флеч не можа да не се намръщи. Погледна крадешком към Попи и, слава богу, споменаването на Лудън не я накара да се усмихне или нещо подобно, защото в такъв случай щеше да се наложи той да спре каретата и да поговори на четири очи със съпругата си.

Не издържаше повече. От две седмици беше постоянно възбуден, но не можеше да намери никакво облекчение. Чувстваше се така, сякаш… ами… сякаш беше време двамата с Попи да се оженят, макар че в това нямаше никаква логика. Тя обаче се изчервяваше при всяко негово докосване. И не спираше да му хвърля тайни погледи. А той усещаше аромата й винаги когато тя беше в стаята и Попи вече не миришеше на лавандулова пудра, а на великолепна, сгряна от слънцето праскова — най-вкусната, която бе опитвал.

Точно това смяташе да направи — тази вечер. Но преди това му трябваше помощта на Джема.

Успя да я хване на последното място за смяна на конете, когато до имението Боумонт им оставаше още около час. Не се и опита да го усуква — Джема беше от онези жени, които човек не е нужно да лъже, и той го оценяваше.

— Трябва да ни сложиш в една стая — обърна се той към нея.

Както и очакваше, крайчетата на устата й се извиха нагоре.

— В писмата си наредих на иконома друго.

— Моля те.

Сега Джема се усмихваше широко. Усмихваше се като мъж и това беше нещо, което Флеч не можеше да не оцени.

— В никакъв случай. Ако искаш жена ти да дойде при теб, ще трябва сам да я подмамиш. — Тя му отправи бавен поглед. — Мисля, че ще успееш.

— Ако не бях влюбен в жена си — отговори той, забелязал пакостливата искрица в очите й, — щях да падна в краката ти и да те моля за трохички.

Тя многозначително го измери с поглед и спря пред вратата за един последен оглед.

— Ако не беше женен, навярно щях да ти хвърля кокал. Или два.

Беше толкова божествена, че той се наведе и я целуна. А после моментът стана още по-хубав: Попи излезе от странноприемницата точно навреме, за да го види. Флеч се изправи и й махна, знаейки, че не я е целувал от месеци, дори лека целувка по бузата. Нищо.

Разбира се, Попи си мислеше, той вече не се интересува от нея. Не се интересувал! В цялото кралство нямаше да се намери мъж, който да не се интересува, особено сега, когато очите й се бяха смекчили и тя не спираше да трепери и да го гледа тайно.

„Тази вечер“ — обеща си Флеч наум.

Тази вечер.

Когато най-после пристигнаха в имението, някакъв странен индивид с коса като белия гребен на вълна излезе и се приближи към тях. Оказа се, че това е икономът. После се появи и самият Боумонт, следван от госпожица Татлок.

Флеч и Попи се спогледаха и проведоха безмълвен разговор, в който и двамата мислеха едно и също нещо: питаха се какво ли мисли Джема за подранилата поява на госпожица Татлок.

„Сякаш с Попи живеем в една и съща къща“ — каза си Флеч и тази мисъл много му хареса.

Къщата беше цялата украсена със зеленина и къпини и Флеч трябваше да отбележи, че ухае много приятно. На Джема сякаш не й хареса, когато госпожица Татлок им посочи имела, може би поради загатнатия намек, че тя и херцогът са проучвали свойствата му, но Флеч запомни къде точно виси всяка малка бяла клонка.

А после остави Попи да се качи на горния етаж и да се освежи, сякаш нямаше никакво желание да я види как си мие лицето. Или как се преоблича. Или как се къпе. Или…

Изруга и се запъти към прозореца. Загледа се в огромния парк. Валеше сняг и докато Флеч стоеше там, този сняг започна да се събира на огромни туфи във въздуха и да се носи във всички посоки.

Боумонт се приближи до рамото му.

— Май ще има истинска буря — отбеляза той.

Флеч кимна.

— Всички гости ли пристигнаха?

— Всички, освен господин Дотри, който трябва да дойде тази вечер, ако времето не го забави. Между другото, моят иконом току-що ми каза, че е пристигнала огромна купчина писма и някои от тях са за теб. Предполагам, че повечето са свързани с речта, която произнесе.

Той се обърна и погледна Флеч.

— Представлението беше много добро.

— За мен е чест, че смяташ така — отговори Флеч. — Просто последвах съвета ти.

— Моя ли?

— Ти ми каза, че разковничето е в историята. Прав беше.

В ума му изплува приятният спомен как почти всички членове на Камарата на лордовете скачат на крака.

— Казвал съм тази мъдрост на мнозина млади мъже, но те не ми обръщаха внимание. Ти обаче създаде история, от която Камарата онемя, Флечър — каза Боумонт и го потупа по гърба. — Мисля, че можеш да се окажеш спасителят на партията. И — добави той, преди да си тръгне — че онзи Хигъл е късметлия, че ти си му земевладелец.

Флеч се ухили към прозореца, към здрача и снега. Речта му наистина беше добра. А освен това вече бе намислил темата за следващата. Щеше да засегне въпроса за търговията с африкански роби, малката мръсна тайна, за която никой не говореше и от която мнозина се облагодетелстваха. Вече виждаше формата й, призива й към човещината и здравия разум, вътрешната й организация. Правотата й.

Когато най-после се качи на горния етаж и се зае да чете пощата си във ваната, писмата се оказаха повече от удовлетворителни. Толкова удовлетворителни, че когато след известно време влезе в салона, се усмихваше сам на себе си. Разбира се, усмивката му можеше да се дължи и на барабана, който биеше в главата му и повтаряше: „Довечера, довечера, довечера!“

Макар че това не му попречи да забележи как утихна стаята при влизането му.

Попи скочи на крака и се спусна към него. За миг той си помисли, че ще се хвърли в обятията му, и едва се удържа да не ги разтвори.

Тя обаче спря, преди да стигне до него, и размаха във въздуха лист хартия.

— Флеч, нещо ужасно се е случило с майка ми!

Той вдигна вежда.

— Задавила се е в собствената си отрова и…

— Флеч!

Неговата любима, прекалено добра съпруга го погледна и се намръщи.

— Говоря сериозно. С майка ми се е случило нещо ужасно. Получих от нея това писмо. — И му го подаде.

Флеч взе листа и над рамото на Попи забеляза, че останалите разговарят помежду си с трескавото вълнение на актриси, посетени от Уелския принц зад сцената.

— До дъщеря ми, херцогиня Флечър, графиня Фулк, баронеса Рискамп и т.н. — прочете той на глас, вдигна вежда и Попи го прекъсна:

— Познаваш майка ми, Флеч. Тя обожава всички тези титли. Просто прочети писмото.

— Сполетя ме голяма злочестина. Макар че душата ми е чиста като бяло цвете за греха, в който ме обвинява това злословие, сега безпристрастните думи не могат да ме спасят. Думите на истината, като скъпоценни камъни; падат в ушите на агнетата. Попи, това е съвсем безсмислено! Агнетата са малките на овцете, нали така?

— Не е „агнета“, Флеч, а „ангели“. Думите на истината падат в ушите на ангелите.

— Какво е това за дявола… а, разбирам, „неговият истински враг“. Кой е врагът на дявола? Майка ти?

„Аз пък си мислех, че с него са си приятели, а не врагове“ — добави той наум.

— Не съм сигурна — отговори Попи. — Прочети следващия абзац. Не е толкова възбудена и звучи по-смислено.

— Клюката е незабележим убиец и като чумата се забива в ума на истината и бушува в недрата му… Ъъъ, само изказвам предположение, но възможно ли е някой да разпространява клюки по неин адрес?

— Давай нататък!

— По-ужасна от отровата на някой червенокос мъж. Сега стигаме донякъде! Някакъв червенокос мъж клюкарства за нея?

— Не! Не съм сигурна какво има предвид с това.

— Е, косата на Аксминстър е с червеникав оттенък — измърмори Флеч. — Аз, разбира се, не знаех, че се интересува особено от майка ти, тъй като тя не ходи често зад сцената на танцова зала „Лисеум“, но може би той е разширил областта на вниманието си?

— Флеч, бъди сериозен! Виж по-надолу на страницата!

Флеч присви очи.

— Струва ми се, че се е оттеглила в провинцията, ако това има предвид под „убежище и непревземаема крепост на потъпканата добродетел“.

— Не в провинцията, Флеч.

— Не ли? — попита той и сърцето му леко се сви. — Наистина ли? В Лондон ли остава?

— Не, отишла е в манастир. Майка ми е постъпила в манастир!

— Манастир ли? В Англия няма манастири.

— Всъщност мисля, че има няколко в Шотландия, но тя е отишла във Франция. Виждаш ли тази част за епископа на Мьо? Той открай време я обожава. Заминала е, Флеч. Заминала е за Франция!

— Майка ти е заминала за Франция. — Понякога Флеч се чувстваше така след голяма глътка от най-доброто бренди. Някакво сладко, горещо щастие, което потичаше по тялото му. — Майка ти е заминала за Франция.

Джема се провикна:

— Попи, и аз имам писмо за това!

Флеч последва Попи обратно при останалите, като потискаше усмивката си.

— Слушай! — продължи Джема. — От лейди Смоли е. Почти не я познавам, а това означава, че сигурно е изпратила копие на всичките си познати. В началото добавя две-три думи за „безупречната репутация“ на лейди Флора и как никой не вярвал на слуховете. Седяхме в салона на херцог Флечър — сега странно преобразен с такова великолепие, че лейди Купър отбеляза, че се чувствала като в кралски бордей. Разбира се, лейди Купър се отличава с голямо чувство за хумор.

— Ако ти е писано да загубиш репутацията си — обади се госпожа Патън, — по-добре е да не се случи в присъствието на лейди Купър. Тя е родена кавгаджийка с остър език.

— Продължавайте да четете — подкани Флечър и седна. Изпитваше огромно удоволствие. — Целият съм слух.

Попи го стрела с поглед.

— Говориш за майка ми, Флеч. Твоята тъща.

— Именно — съгласи се той. — Именно.

Джема отново зачете.

— Когато ненадейно на прага застава един млад мъж. Беше доста привлекателен, макар че у него имаше нещо, което издаваше, че не е съвсем джентълмен. Той поздрави лейди Флора с най-нежен тон и отначало сякаш не забеляза, че сме там. Защото, когато си даде сметка, млъкна и по безброй начини загатна колко е разстроен и объркан.

— Тя е имала любовник! — ахна Хариет, после погледна към Попи. — Разбира се, просто е изглеждало така. Трудно е да се повярва подобно нещо за непоколебима жена като лейди Флора. Тя никога не е давала ни най-малък повод някой да сметне, че е неморална.

— В никакъв случай — измърмори Флеч.

Попи насочи объркания си поглед обратно към Джема.

— Не е възможно — отсече тя. — Познавам майка си. Чети по-нататък, Джема.

— Просто ще го обобщя. Красивият млад мъж бързо се оттеглил, но злото вече било сторено. Лейди Флора получила нервен пристъп и не била способна да води свързан разговор. Лейди Купър се заела да поиска ароматни соли от иконома и, естествено, се възползвала от възможността да го поразпита по-подробно.

Тя погледна към Попи.

— Майка ти наистина е извадила лош късмет, като е поканила лейди Купър на чай.

— Лейди Купър е една от най-добрите й приятелки — отговори Попи. — Но няма значение. Това е просто невъзможно. Немислимо.

— Не и според лейди Купър — отговори Джема. — Твоят собствен иконом веднага признал, че младият мъж започнал да идва в къщата, за да помага на майка ти за някои проекти за декорирането и през последните месеци икономът забелязал, че двамата прекарват все повече време заедно.

— Невъзможно! — възкликна Попи.

Флеч посегна и взе ръката й.

— Уви, роднините винаги разбират последни, Миличка.

Тя го стрелна с поглед и той млъкна. Наистина, в някои моменти Попи много приличаше на майка си.

— Приятелката ти казва ли още нещо? — обърна се Попи към Джема.

— Само това, че младият мъж бил наистина много хубав и когато го попитали, твърдял, че бил готов да застане като щит пред лейди Флора, за да защити репутацията и целомъдрието й, и че тя била само негова ценена клиентка и нищо повече — цитирам. Разбира се, това само разбунило слуховете още повече, защото за една жена няма по-ужасно нещо от това един мъж да брани честта й. Ако мъжът не е имал връзка с майка ти, Попи, щеше да го каже направо, а не да говори за честта й.

— Вярно е — съгласи се госпожа Патън. — Тези приказки за чест и тъй нататък винаги са погребален звън за репутацията на една жена.

Попи клатеше глава.

— Просто не мога да повярвам. Аз просто… не мога да повярвам.

Флеч не каза нищо.

— Тъй като преди известно време позвъниха, че е време за вечеря, мисля, че трябва да отидем в трапезарията или да рискуваме да се задавим с вледенено месо — каза Джема и стана. — Попи, знам, че това ужасно те разстрои. Искаш ли да вечеряш в стаята си?

— Не — отговори Попи. — Джема, може ли сама да прочета писмото? Просто не мога да повярвам!

— Не помниш ли, когато се оказа, че Бюси д’Амбоаз има affaire с графиня Дьо Монсюри? — попита Джема. — Когато всички мислеха, че си играе с херцогиня Дьо Гиз. Уверявам те, че граф Дьо Монсюри беше също толкова изненадан, колкото си ти сега.

— Но тази история завърши толкова неприятно! — обади се Флеч. — Графът не полудя ли?

— Уби съпругата си — потвърди Джема, — твърдеше, че трябвало да защити честта си.

— Предполагам, че ще има хора, които смятат, че името ти е опетнено заради майка ти — обърна се Флеч към Попи, която четеше писмото на лейди Смоли.

— Глупости! — отговори тя.

— Тогава предполагам, че няма нужда да стигам до крайности като граф Дьо Монсюри — измърмори той с разочарование.

Джема му хвърли остър поглед.

Той й се усмихна любезно в отговор.

— Всичко е добре, когато свършва добре, не мислиш ли? Сигурен съм, че лейди Флора скоро ще командва целия манастир, в който я настани нейният епископ.

— Да, разбира се — съгласи се Попи и върна писмото на Джема. — Но…

През цялото време, докато вървяха към трапезарията, Попи не спря да говори. Както и по време на почти цялата вечеря. Тъжната истина бе, че й беше също толкова трудно да приеме истината за тази история, колкото на граф Дьо Монсюри. И въпреки това, когато поднесоха компота от круши и ябълковите сладкиши, тя вече се бе примирила с истината, макар и неохотно.

— Защо иначе майка ти ще заминава за Франция, ако не беше вярно? — Не спираше да повтаря Флеч. — Тя просто щеше да покаже, че не се срамува.

После се оказа, че Боумонт, който закъсня с отварянето на кореспонденцията си, също е получил подобен разказ. В неговото писмо се описваше как младият мъж паднал на колене и в пристъп на терзания целунал краката на лейди Флора; всички се съгласиха, че тази част навярно е преувеличена.

— Но истината си е истина — настоя Флеч. — Майка ти е била запленена от едно хубаво лице, Попи. Все пак е човек.

— Не, тя е… — започна Попи, но спря навреме.

— Човек — настоя радостно Флеч. — Един злочест представител на човешкия род, като всички нас.