Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (30)

Глава 29

Когато го погледна по-внимателно, Джема установи, че лорд Стрейндж е облечен също толкова модерно, колкото Флеч, и може би е дори още по-елегантен.

— Ваша светлост — поздрави я той с поклон.

— Лорд Стрейндж — отговори тя и направи реверанс.

— Каква чест, че дойдохте да говорите с мен — продължи Стрейндж. — В последно време почти не съм виждал почтени жени.

— Познавах съпругата ви — каза Джема. — Сали ми беше скъпа приятелка.

Изражението в очите му незабавно се промени.

— Нали не искате да кажете, че са ви изпратили да учите в пансион?

— Не, но кръстницата на Сали, лейди Фибълсуърт, беше скъпа приятелка на семейството ми и като деца с удоволствие й гостувахме.

— Лейди Фибълсуърт беше жена, достойна за възхищение.

— Наистина — съгласи се Джема. — Сали ни посещаваше редовно, преди да се омъжа, а после и преди да замина за Париж. Не бях в Англия, когато е направила дебюта си.

— Всъщност тя така и не направи истински дебют. Бях прекалено необуздан, затова ме ожениха набързо. Това беше най-щастливият ден в живота ми.

— Много съжалявам, че Сали вече я няма.

Раменете му леко се изгърбиха.

— Споделям чувствата ви.

Тази тема изглеждаше изчерпана, затова Джема опита нова тактика.

— Играете ли шах, лорд Стрейндж?

— Да.

Този кратък отговор й хареса. Добрите шахматисти рядко се хвалеха със способностите си.

— Но — добави той, — при последната ми партия с Филидор той ми каза, че вие сте единствената, която го е била три пъти поред. Аз съм успявал да го победя само един-два пъти, така че може би няма да искате да си губите времето с мен.

— Играли сте шах с Филидор?

Той кимна.

— Миналата година в Париж.

— Непременно трябва да изиграем една партия.

— Играя само когато съм във Фонтхил или в Париж.

Фонтхил беше имение, прочуто с красотата си — триста акра, украсени разточително с цената на безумни разходи. Но за човек, богат колкото Стрейндж, нямаше безумни разходи. Джема обаче попита:

— Фонтхил? Трябва да ме извините — от осем години живея извън страната. Това вашата резиденция ли е?

— Да. Знаете ли, за жена сте много интересна.

— Изградила съм си навик никога да не отвръщам със същото на подобни комплименти. Мъжете толкова обичат да си мислят, че са по-интересни от обикновените представители на своя пол, но самите те неизменно се оказват нещо не чак толкова забележително.

Той повдигна вежда в знак, че е приел удара.

— Май си го заслужих.

— Според мен всички хора заслужават много неща, които не получават.

— Бих искал да изиграем една партия. Жалко. Но това е една от моите особености: никога не играя шах другаде, освен във Фонтхил или в Париж.

— Значи ще се наложи да се лиша от това преживяване — измърмори Джема и в гласа й се появи лека острота, която му позволи да разбере какво мисли тя за особеностите и суетата му.

Той обаче се засмя, с което я изненада.

— Бих могъл да ви поканя във Фонтхил, разбира се.

— Каква прекрасна перспектива!

— Добродетелните омъжени жени никога не ми гостуват. Да видим. Възможно ли е да съм чувал слухове, че не сте съвсем… добродетелна?

— Само слухове — отвърна сладко тя и плъзна поглед по златокосата дама, застанала от дясната му страна като щипка за пране в очакване някой да я съживи. — Понякога са толкова неточни.

— Но пък често са толкова точни — ухили й се той. Наистина можеше да бъде много чаровен, стига да реши. — Утре заминавам за Фонтхил. Може би ще пожелаете да ме посетите, Ваша светлост? Мога да ви обещая, че ще има много забавления, особено по Коледа.

Политическата репутация на клетия Боумонт просто нямаше да преживее подобно посещение.

— За нищо на света не бих омаловажила удоволствието да играя шах с вас, но сега бих искала да обсъдим един друг въпрос. Купих една шахматна фигура от господин Груднер.

— Купили сте царицата, нали? Африканската царица, както я наричам.

— Много бих искала да купя и останалите фигури от комплекта.

Той се засмя и направи дълбок, изящен поклон.

— Никой ли не ви е казал, че съм изключително упорит човек? Никой не може да стигне дотам, докъдето съм стигнал аз, без да насърчава упоритостта у себе си. Когато посетите Фонтхил, Ваша светлост, вашият домакин ще ви ги подари. А дотогава предлагам да ви запозная с госпожа Патън — продължи той и кимна към високата жена, застанала в центъра на една група. — Тя е единствената жена, допусната да членува в Лондонския шахматен клуб. Навярно и вие бихте могли да се присъедините към тези височайши редици и да играете шах, когато пожелаете.

— Непременно ще й се представя — отговори Джема.

— Нали знаете какво казват хората за репутацията?

— Хората казват толкова много неща! Човек не може да ги запомни всичките.

— Право в целта! Самият аз често си представям репутацията като втора девствена ципа.

Джема се усмихна едва-едва.

— Както с девствеността… болката от загубата преминава бързо, а след това се наслаждавате на резултата?

— Точно така! Загубих репутацията си преди години. За мен тя беше само дума. Думата вече я няма, но удоволствието остава. — И той се поклони.

Беше дяволски чаровен. Ако не ставаше въпрос за репутацията на съпруга й и за обещанията, които му беше дала. Джема веднага щеше да се отправи към Фонтхил. Стрейндж бе хвърлил ръкавицата и тя се дразнеше, че не може да я поеме.

Той не мислеше, че тя ще дойде във Фонтхил. Виждаше го в очите му — лекото пренебрежение, ненужния комплимент.

Изражението му я изпълни с желание да обърне гръб на обществените норми и да му отиде на гости. Но как би могла да стъпи в това имение, с всичките му скандали и ежедневни увеселения, ако можеше да се вярва на слуховете? Не можеше. Не можеше да причини това на Боумонт.

Ако знаеха за тази загриженост, приятелките й французойки щяха да избухнат в смях. За тях съпрузите и честта бяха тема, която можеше да интересува само жените от буржоазията. Неизвестно защо, животът в Лондон беше много по-сложен, отколкото когато си търсеше развлечения във френския двор.

Още преди години бе загубила способността да се остави някой да я сплаши. Навремето пристигна в Париж като млада херцогиня без съпруг, отиде до Версай и започна да печели шахматни партии срещу французи. Всяко от тези три обстоятелства би било достатъчно да съкруши повечето дами. Но не и, както с гордост си мислеше Джема, не и една Рийв.

Затова й стана интересно, когато се почувства, макар и леко сплашена от госпожа Патън. Нямаше очевидна причина за това. Госпожа Патън беше стройна жена с кестенява коса, доста ексцентрично облечена, което само по себе си трябваше да вдъхне на Джема чувство на превъзходство.

Повечето от дамите в стаята носеха рокли с къси волани и странични турнюри, но госпожа Патън нямаше нито къдрици, нито волани, нито турнюр. Вместо това носеше жакет, дълъг до бедрото и ушит по фигурата й. Отдолу се подаваше синьо-лилава пола, която се раздипляше на дълги гънки отзад. Последният акцент беше отворът в предната страна на жакета… който се разделяше и отдолу се показваше жилетка. Жилетка! Изведнъж Джема изпита чувството, че по самата нея има прекалено много волани, дантели и панделки.

Оказа се, че групата около госпожа Патън обсъжда екслибриси и букволеярни — теми, от които Джема и представа нямаше. Най-накрая дискусията на тема шрифтове барт (какво, за бога, представляваха те?) приключи и госпожа Патън се обърна към нея.

— Ваша светлост, отдавна копнея да се запознаем — каза тя с дръзка усмивка. — Слушала съм толкова много за шахматната ви дарба.

— И аз за вашата — отговори Джема, като се поклони леко.

— Не мисля, че съм на вашето ниво. Филидор ме разгроми позорно, когато миналата година дойде в Лондон. Но ми разказа за вас и подхрани желанието ми да ви видя редом до мен в „Парслос“. Вместо да ви отстъпя мястото си в Лондонския шахматен клуб, се надявам, че с вас можем да станем единствените две представителки на нежния пол сред избраните сто.

— Неловко ли се чувствате в ролята на единствената жена?

— Не се чувствам неловко. От време на време се засягат теми, които ме отегчават, например прелестите на някоя танцьорка в операта. Установих, че един бърз коментар за трудностите, които създават подутите гърди при кърменето, кара господата да си спомнят за присъствието ми.

— Тъй като аз не съм кърмила деца — каза Джема, — ще трябва просто да повтарям вашите думи.

— Убедена съм, че можете да измислите свои теми, с чиято помощ да смущавате нежните души на господата — окуражи я госпожа Патън. — Мъжете са толкова ужасно чувствителни, не мислите ли? Лесно е да ги извади човек от равновесие. Опитвам се да не го правя, докато играя шах, разбира се, макар че понякога човек не може да издържи и се възползва, когато му предложат предимство.

— Много бих искала да видя как смущавате съпруга ми. Всъщност бих искала да видя как играете с него.

— О, но херцог Боумонт е политик. Те са от съвсем различен вид — усмихна се иронично госпожа Патън. — Съмнявам се, че съпругът ви играе шах с простосмъртни. Ако е дори наполовина толкова зает, колкото го изкарват вестниците, едва ли има време за шах.

— Мисля си да организирам увеселение в провинцията по Коледа — каза Джема. — Много бих желала да изиграя няколко партии с вас и да видя как разгромявате съпруга ми. Бих заложила на вас срещу всеки политик.

— Поканата ви е голяма чест за мен — отговори госпожа Патън с вид на жена, готова да откаже.

— О, моля ви! — изпревари я Джема. — Дотогава има месеци. Не е възможно да сте толкова невъзпитана, че да се оправдаете как вече сте поканена другаде. Току-що се върнах след осем години в Париж и засега не съм успяла да открия почти никого, с когото да играя шах.

— Боже мой! — измърмори госпожа Патън. — Аз пък си мислех, че по отношение на майсторите вие сте заграбили всички. Всички следят с огромен интерес двойното ви състезание със съпруга ви и Вилиърс.

— Никога не съм играла с жена, която да разбира от шах, и трябва да призная, че любопитството ми е непоносимо.

— Струва ми се, че във ваше лице ще открия противник, ловък колкото самата мен — отсъди госпожа Патън.

— Тогава?

— Аз винаги пътувам с децата си. Децата и — как можах да забравя? — и съпруга си.

— Всички сте добре дошли. За да се зарадва човек искрено на Коледа, наоколо трябва да има деца, така че вашите ще бъдат много необходими. Ще устроим великолепно тържество вечерта срещу Богоявление и ще сложим бобчета във всички торти.

— Как ви личи, че нямате деца! — отбеляза бодро госпожа Патън. — Те ще се скарат чие бобче е най-голямо и кой ще бъде Царят на деня^[1]. Ще настане Клането на невинните.

— В такъв случай — настоя Джема — обещавам ви да наглася всичко така, че вие, уважаема госпожо Патън, да станете царица на граха, ако дойдете.

Госпожа Патън се засмя.

— Значи ми предлагате възможността да играя шах и да стана царица, макар и незаконно? Просто не мога да устоя. Мисля, че съпругът ми няма да има нищо против, но ако има, утре сутрин с огромно съжаление ще ви съобщя.

Абсолютната й липса на раболепие безкрайно допадна на Джема. Тя направи дълбок реверанс, като херцогиня на херцогиня.

— За мен ще бъде удоволствие.