Р. Л. Стайн
Кръвта на чудовището (9)

9

— Днес ли ще печем пая? — попита Евън леля си, написвайки въпроса си на жълтия лист на редове в тефтера, който бе открил върху бюрото в стаята си.

Катрин прочете въпроса, докато си оправяше конската опашка. На утринната слънчева светлина, която се процеждаше през кухненския прозорец, лицето й изглеждаше бяло като платно.

— Пай ли? Какъв пай? — отвърна тя студено.

Евън зяпна от изненада, но реши да не й напомня.

— Отивай да играеш с приятелите си — отпрати го Катрин все така студено и погали главата на Сарабет, щом черната котка мина покрай кухненската маса. — Защо ти е да стоиш вътре с една стара вещица?

Това се случи три дни по-късно. Евън се бе опитал да е дружелюбен с леля си, но колкото повече се опитваше, толкова по-студена ставаше тя.

Тя е зла. Наистина е зла — мислеше си той, докато изяждаше последната лъжица от зърнената си закуска. Евън с мъка я преглъщаше всяка сутрин. Дори с мляко кашата бе ужасно суха, а тя не му даваше да си сложи захар.

— Изглежда, че ще вали — обади се Катрин и отпи продължително от силния чай, който бе запарила. Зъбите й тракаха шумно, докато пиеше.

Евън извърна очи към ярката слънчева светлина, която струеше през прозореца. Какво я караше да мисли, че ще вали?

Той пак погледна към нея, седнала от отсрещната страна на малката кухненска маса. Тогава за пръв път забеляза медальона на врата й. На цвят беше кремав и някак приличаше по форма на кокал.

Наистина е кокал — реши Евън.

Той се вторачи в него, опитвайки се да прецени дали е истински кокал, или такъв, издялан от слонова кост. Като улови погледа му, Катрин се протегна с грамадната си ръка и пъхна медальона в блузата си.

— Отиди да видиш приятелката си. Тя е хубавица — рече Катрин и отпи още една глътка чай, като пак изщрака със зъби.

Да, трябва да се махна оттук — каза си Евън. Избута стола си назад, стана и отнесе купата си до мивката.

Не издържам повече — помисли си той. — Тя ме мрази. Наистина ме мрази.

Изкачи се бързо до стаята си, където среса къдравата си червена коса. Като се взря в огледалото, се сети за обаждането на майка си предишната вечер.

Беше се обадила точно след вечеря и по гласа й веднага си пролича, че нещата в Атланта не се развиват по план.

— Как върви, мамо? — беше попитал, преливащ от щастие да чуе гласа й, макар да ги деляха почти хиляда мили.

— Бавно — поколеба се майка му.

— Какво имаш предвид? Как е татко? Намерихте ли къща? — Въпросите се изнизаха от него като въздух, изпускан от балон.

— Ехей, по-полека — бе отвърнала госпожа Рос. Звучеше изморена. — И двамата сме добре, но намирането на къща става по-бавно, отколкото предполагахме. Просто още не сме намерили нищо подходящо.

— Това означава ли, че… — започна Евън.

— Открихме една доста прилична къща, много голяма, много хубава — прекъсна го майка му. — Но училището в района не беше добро.

— Е, няма нищо. Не е нужно да ходя на училище — пошегува се Евън.

Той чу баща си да казва нещо на заден фон. Майка му закри слушалката, за да отвърне.

— Кога ще дойдете да ме приберете? — попита нетърпеливо Евън.

Майка му не отговори веднага.

— Ами… това е проблемът — каза накрая. — Може да имаме нужда от още няколко дни. Как са нещата при теб, Евън? Добре ли си?

Като чу лошата новина, на Евън му идеше да крещи и да рита стената. Но не искаше да разстройва майка си. Каза й, че е добре и че си е намерил приятелка.

Баща му също се обади и му отправи няколко окуражителни думи.

— Дръж се още малко — беше казал точно преди да приключи разговора.

Държа се — рече си унило Евън.

Но от разговора с родителите си още повече му домъчня за тях и за дома.

Това обаче се бе случило предишната вечер. Тази сутрин, като остави четката си за коса, той се огледа припряно в огледалото на тоалетката. Носеше къси дънки и червена тениска на „Гап“.

Слезе на долния етаж, мина бързо през кухнята, където Катрин явно се караше на Сарабет, изскочи през задната врата, след което изтича към задния двор, за да вземе Тригър.

— Здрасти, Тригър!

Но кучето спеше, легнало на една страна в центъра на кошарата, и леко похъркваше.

— Е, искаш ли да отидем до къщата на Анди? — попита тихо Евън.

Тригър се размърда, без да отваря очи.

— Добре. Ще се видим по-късно — каза Евън. Увери се, че купичката на Тригър е пълна, след което се насочи към предния двор на къщата.

Беше изминал една пресечка с бавен ход, мислейки за родителите си в далечна Атланта, когато момчешки глас извика:

— Хей, ти! — Две момчета застанаха на тротоара пред него, блокирайки пътя му.

Стреснат, Евън се вторачи първо в едното, а сетне и в другото момче. Бяха близнаци. Съвсем еднакви. И двамата бяха едри, яки момчета, с къси, светлоруси коси и кръгли червени лица. И двамата носеха тъмни тениски с надписи на хевиметъл банди, широки къси панталони и развързани гуменки с дебели подметки без чорапи. Евън предположи, че са на около четиринайсет или петнайсет години.

— Кой си raw? — попита единият заплашително, като присви бледосините си очи, опитвайки се да си придаде важност. Близнаците се доближиха до Евън, като го принудиха да отстъпи назад.

Тези момчета са два пъти по-високи от мен — осъзна Евън и го обзе страх.

Дали само се перчат? Или наистина искат да ми причинят неприятности?

— Аз… съм на гости на леля — заекна той, като пъхна ръце в джобовете си и отстъпи с още една крачка.

Близнаците си размениха бързи усмивки.

— Не можеш да минаваш оттук — заяви единият, надвесен над Евън.

— Да. Щом не живееш тук — добави другият.

— Много умно — пошегува се Евън, след което моментално съжали, че не си е замълчал.

Защо не мога да си държа устата затворена? — запита се той. Очите му огледаха околността, търсейки някого, който би му се притекъл на помощ, в случай че на близнаците им хрумнеше да го нападнат.

Но наоколо нямаше никого. Входните врати бяха затворени. Дворовете бяха пусти. По-надолу по улицата се мярна един пощальон, който обаче поемаше в другата посока и бе прекалено далеч, за да чуе виковете му.

Нямаше обаче кой да му помогне.

А двете момчета го гледаха заплашително и започнаха да настъпват към него.