Р. Л. Стайн
Кръвта на чудовището (19)

19

Евън се стовари по лакти, но гъстата чудовищна кръв омекоти удара. Котката пак измяука и се изниза с топуркане.

Той потъна в тинята, размахвайки ръце и крака в опит да се повдигне. Но лепкавата смес го всмукваше надолу, дърпаше го с изумителна сила.

Цялото му тяло сякаш бе заклещено в нея, залепнало като в цимент, а сега сместа се надигаше, бълбукаше тихичко, докато стигна до лицето му. Ще се задуша — помисли си той.

То се опитва да ме удуши.

Топлината се разпространи из тялото му, превзе гърдите, краката, гърлото му.

Не мога да се движа.

Заклещен съм.

То се опитва да ме удуши.

Не!

Той успя да вдигне глава точно щом зелената течност започна да покрива лицето му.

Евън заусуква тялото си с кански мъки, пъхтейки силно, докато от отворените му устни излизаха дрезгави викове, и накрая успя да седне.

Зеленото вещество се надигна още по-високо, сякаш се опитваше да го стигне, за да го завлече обратно надолу.

Евън сграбчи ваната отстрани с две ръце, стисна се здраво и започна да се мъчи да излезе от лепкавото дърпащо го блато. Да се махне от странната сила, която не спираше да го тегли все повече и повече.

— Не! — успя да изкрещи, щом топлата зелена кал се плъзна по раменете му. — Не!

Сега то стискаше раменете му, пълзеше към врата му, засмукваше го надолу, връщаше го обратно в лепкавите си дълбини.

Надолу. Надолу.

Хвана ме — осъзна той.

Сега вече ме хвана.