Р. Л. Стайн
Кръвта на чудовището (28)

28

Желето се затъркаля напред.

Евън въздъхна, усещайки как всичките му надежди се изпаряват. Стоеше като препариран и му се струваше, че тежи хиляда килограма.

Анди сграбчи ръката му.

И двамата затвориха очи и задържаха дъха си в очакване на сблъсъка.

За тяхна изненада кръвта на чудовището нададе оглушителен рев.

— Ъ?

Евън отвори очи. Видя, че Анди се е загледала към вратата зад Сарабет.

Ръмженето не бе дело на чудовищната кръв.

— Тригър! — извика Евън.

Огромното куче подскочи към вратата и оглушителният му лай отекна от ниския таван.

Сарабет се опита да се отдръпне от пътя на кучето. Но закъсня.

Развълнуван да види Евън, Тригър ентусиазирано скочи върху Сарабет и я блъсна в гръб.

Под тежестта на грамадните лапи Сарабет залитна напред… напред… напред — и вдигна ръце, щом се сблъска с чудовищната кръв.

Чу се изплющяване, щом Сарабет се удари в повърхността на зелената вълна.

Последва шумно, противно мляскане.

Първо потънаха ръцете й и бързо изчезнаха. След това Сарабет бе засмукана навътре до лактите.

После сместа сякаш подхвърли тялото й до повърхността, а след малко напълно покри лицето й.

Сарабет не издаде нито звук, докато бе засмукана навътре.

Скимтящ от радост, напълно несъзнаващ какво е направил, Тригър се спусна в стаята и се насочи към Евън.

— Долу, момче! Долу! — извика Евън, щом кучето щастливо заподскача към него.

И щом то скочи, започна да се смалява.

— Тригър! — възкликна удивено Евън, като се протегна да хване кучето.

Тригър, изглежда, не забелязваше, че се променя. Той близна лицето на Евън, докато момчето го стискаше здраво.

След секунди Тригър се бе върнал към обичайния си размер.

— Гледай! И кръвта на чудовището се смалява! — извика Анди, стиснала рамото на Евън.

Евън се обърна и видя, че зелената смес намаляваше с бърз темп.

Докато се топеше, братята Беймър изпаднаха на пода.

Те не помръднаха. Лежаха по лице един върху друг. Отворените им очи гледаха безжизнено. Нямаше признаци, че дишат.

След малко единият мигна. Другият също.

Устите им се отвориха и затвориха.

— Ооох — изпъшка единият.

Изправиха се бавно и се огледаха из стаята замаяни.

Уловената червеношийка също бе паднала на пода. Тя се разчурулика енергично, размаха криле и се разлетя панически из стаята — докато не намери отворения прозорец на всекидневната и не отлетя.

Анди продължи да стиска Евън, докато наблюдаваха кръвта на чудовището, очаквайки появата и на Сарабет.

Но Сарабет бе изчезнала.

Без следа.

Чудовищната кръв, смалена до първоначалния си размер, лежеше безжизнена, неподвижна, като обикновено зелено петно върху килима, не по-голямо от топка за тенис.

Братята Беймър се изправиха колебливо, в очите им все още се четеше ужас и объркване. Те се протегнаха, все едно изпробваха ръцете и краката си, за да видят дали мускулите им работят. След това изхвърчаха навън, затръшвайки мрежата зад себе си.

— Свърши се — съобщи Катрин тихичко, като се приближи напред и прегърна Евън и Анди.

— Сарабет изчезна — каза Евън, хванал здраво Тригър в ръцете си, все още загледан в мъничката топка чудовищна кръв на пода.

— А аз мога да чувам! — възкликна Катрин радостно и прегърна и двамата. — Сарабет и магиите й изчезнаха завинаги.

Но щом изрече това, мрежата се отвори със замах и една сенчеста фигура се появи на вратата на всекидневната.