Р. Л. Стайн
Кръвта на чудовището (7)

7

Тригър изджавка силно, стреснат от гърмящия глас на мъжа.

Евън сграбчи каишката и издърпа кучето по-близо до себе си.

— Ъъ… колко струва това? — попита той и вдигна консервата с чудовищна кръв.

— Не се продава — отсече собственикът, снижавайки глас, мустакът му като че ли се мръщеше недоволно заедно с останалата част от лицето му.

— Ъ? Беше на рафта тук — посочи Евън.

— Много е стара — настоя мъжът. — Вероятно вече не върши работа.

— Е, все пак ще я вземем — не се отказа Евън. — Може ли да намалите цената, щом като е толкова стара?

— Какво е това? — попита Анди, появила се на вратата.

— Не знам — каза й Евън. — Изглежда яко. Казва се „Кръвта на чудовището“.

— Не се продава — настоя мъжът.

Анди се промуши покрай него и взе консервата от ръката на Евън.

— Ооо, и аз искам една — заяви тя, като обърна кутийката в ръката си.

— Само една е — осведоми я Евън.

— Сигурен ли си? — Тя започна да търси из рафтовете.

— Не става, казвам ви — повтори собственикът, като звучеше все по-раздразнено.

— И аз искам една — каза Анди на Евън.

— Съжалявам — отвърна Евън, взимайки обратно консервата. — Аз пръв я видях.

— Ще я купя от теб — продължи да упорства Анди.

— Защо не си я разделите? — предложи собственикът.

— Искате да кажете, че ще ни я продадете? — зарадва се Евън.

Мъжът вдигна рамене и се почеса по ухото.

— Колко струва? — попита Евън.

— Сигурен ли сте, че няма друга? — поиска да узнае Анди и пак се приближи до рафта, като разбута купчина плюшени панди. — Или може би две? Едната може да е за мен, а другата — за братовчед ми.

— Два долара — заяви мъжът на Евън. — Но ви казвам, че за нищо не става. Много е стара.

— Не ми пука — рече Евън и пъхна ръка в джоба на ризата си за десетдоларовата банкнота.

— Е, да знаете, че не може да я върнете, ако не ви хареса — тросна се мъжът и се насочи към касата в предната част на магазина.

След няколко минути Евън излезе на ярката слънчева светлина, понесъл синята метална кутийка. Тригър пъхтеше развълнувано, размахвайки късата си опашка, доволен, че е излязъл от тъмния прашен магазин. Анди ги последва навън с нещастно изражение.

— Не купи ли кутията за обяд? — попита Евън.

— Не сменяй темата — тросна се тя. — Ще ти платя пет долара за това. — Тя се протегна към консервата с чудовищна кръв.

— Няма начин — отвърна Евън и се засмя. — Май наистина искаш да става само на твоето!

— Единствено дете съм — обясни тя. — Какво да ти кажа? Разглезена съм.

— Аз също — каза Евън.

— Имам идея — сети се Анди, като дръпна колелото си. — Да си я разделим.

— Да я разделим? — Евън поклати глава. — Как пък не. Ще ти я дам, колкото ти ми даде колелото си.

— Искаш ли да караш колелото ми до вкъщи? Ето. — Тя го бутна към него.

— Не става — каза той и го бутна обратно към нея. — Вече не искам да карам тъпото ти колело. И бездруго е момичешко.

— Не е — отрече тя. — Защо да е момичешко?

Евън не й обърна внимание и пое към дома на леля си, като задърпа каишката на кучето, за да го накара да върви.

— Защо да е момичешко? — повтори Анди, бутайки колелото до него.

— Ето какво — рече Евън. — Да се върнем в къщата на леля и да отворим консервата. Ще ти дам да си поиграеш малко с нея.

— Леле, супер — възкликна Анди артистично. — Колко си готин, Евън!

— Знам — ухили се той.

Когато пристигнаха, Евън и Анди завариха Катрин да седи в големия фотьойл във всекидневната. Ского ли разговаря? — зачуди се той, понеже бе чул гласа й. Тя сякаш спореше разпалено с някого.

Като въведе Анди в стаята, Евън разбра, че думите й са били насочени към Сарабет, черната котка. Щом децата влязоха, котката се обърна и напусна стаята с надменна походка.

Катрин загледа Евън и Анди с изненадана физиономия.

— Това е Анди — посочи Евън новата си приятелка.

— Какво е това? — попита Катрин, без да обърне внимание на Анди, и протегна грамадната си ръка към синята консерва с чудовищна кръв.

Евън неохотно й я подаде. Тя се намръщи и я завъртя в ръце, след което се зачете в етикета с мърдащи устни. След като задържа кутийката цяла вечност, разглеждайки я внимателно, леля му най-после му я върна.

Щом Евън си я взе обратно и тръгна към стаята си с Анди, Катрин му прошепна нещо. Той не чу много добре. Звучеше като: „Бъди внимателен“. Но не беше сигурен.

Момчето се обърна и видя, че Сарабет го зяпа от вратата — жълтите й очи просветваха в приглушената светлина.

— Леля ми е напълно глуха — обясни Евън на Анди, щом се качиха по стълбите.

— Това означава ли, че можеш да пускаш уредбата си колкото силно си искаш? — попита Анди.

— Не мисля, че леля Катрин има уредба — каза Евън.

— Много жалко — съжали Анди, като се разходи из стаята на Евън, дръпна завесите и погледна надолу към Тригър, който се бе свил нещастно в кошарата си.

— Тя наистина ли ти е пралеля? — попита Анди. — Не изглежда чак толкова стара.

— Заради черната коса — отвърна Евън, като постави контейнера с чудовищна кръв на бюрото в средата на стаята. — Заради нея изглежда млада.

— Хей, виж всички тези книги за магии! — възкликна Анди. — Чудя се защо са й притрябвали на леля ти.

Тя издърпа един от тежките стари томове от рафта и издуха слой прах от корицата.

— Може би леля ти планува да те омагьоса, докато спиш, и да те превърне в тритон.

— Може — ухили се Евън. — Какво е това тритон?

Анди вдигна рамене.

— Май че някакъв гущер. — Тя разгърна пожълтелите страници на старата книга. — Не ми ли каза, че нямало какво да се прави тук? — напомни тя на Евън. — Би могъл да изчетеш всички тези яки книги.

— Колко вълнуващо! — възкликна саркастично Евън.

Като върна книгата на рафта, Анди отиде до бюрото и застана до Евън, загледана в кутийката с чудовищна кръв.

— Отвори я. Като се има предвид колко е стара, сигурно е станала пълна отврат.

— Надявам се. — Евън взе кутийката и я разгледа.

— Няма упътване.

— Просто отвори капачката — рече тя нетърпеливо.

Той дръпна, но капачката не помръдна.

— Може би ще ни трябва отварачка за консерви или нещо такова — предположи момичето.

— Не знам — измърмори той и пак разгледа етикета. — Погледни. Няма инструкции. Няма съставки. Нищо.

— Разбира се, че няма. Това е Кръвта на чудовището! — възкликна тя, имитирайки Граф Дракула. Сграбчи Евън за врата и се престори, че го души.

Той се засмя.

— Престани! Така не ми помагаш.

Евън удари кутийката в бюрото — и капачето изскочи.

— Хей, гледай! — извика той.

Тя пусна врата му и двамата надникнаха в консервата.