Р. Л. Стайн
Кръвта на чудовището (12)

12

— Я! Да не се е счупила? — попита Евън.

Той взе кутийката и я разгледа. Със сигурност капачката бе изскочила. Лепкавото зелено вещество напираше да излезе отвътре.

Евън гребна от желето.

— Странно — учуди се той и го стисна в ръката си. — Разраства се. Определено се разраства.

— Много ясно! — възкликна Анди. — Щом е излязло от контейнера!

— Хей, вече не е студено — отбеляза Евън, смачка го на топка и го подхвърли на Анди.

— Наистина е доста топло — съгласи се тя. — Странно!

Тя се опита да му го подхвърли обратно, но то залепна в шепата й.

— Става по-лепкаво — докладва тя. — Сигурен ли си, че това е същата смес?

— Разбира се — отвърна Евън.

— Но преди не беше лепкаво, помниш ли?

Тя гребна още една буца от кутийката.

— Предполагам, че просто се променя, след като веднъж се отвори.

Той стисна лепкавата топка и я подхвърли на пода.

— Виж! Залепна на пода. Не отскочи.

— Странно! — повтори Анди.

— Може би трябва да го изхвърля — зачуди се Евън, отлепяйки желето от пода. — Защо ми е, след като не подскача?

— Хей, да не си посмял! — каза Анди. — Нека да видим дали ще продължи да се променя.

Тихото мяукане ги накара да се обърнат към вратата.

Евън с изненада видя Сарабет, която стоеше там с вирната глава, вторачила в него жълтите си очи.

Дали пък не зяпаше кръвта на чудовището в ръката му?

— Тази котка изглежда много интелигентна — отбеляза Анди.

— Глупава е като всички други котки — измърмори Евън. — Виж. Иска да си играе на топка с чудовищната кръв.

— Съжалявам, коте — подхвърли Анди. — Това нещо не подскача.

Сарабет измяука нещастно, сякаш я бе разбрала, обърна се и излезе тихичко.

— Сега къде ще го държа това нещо? — попита Евън. — Вече е твърде голямо за тази кутийка.

— Тук. Какво ще кажеш? — Анди се протегна към един долен рафт и изкара една празна кутия за кафе.

— Добре, става. — Евън метна лепкавата топка в кутията за кафе.

Анди смачка своето парче на плоска палачинка.

— Виж. Вече не свети както преди — каза тя, като вдигна палачинката, за да я види Евън. — Но със сигурност е топло. Направо горещо.

— Живо е! — изкрещя Евън драматично. — Бягай, спасявай се! Живо е!

Анди се засмя и подгони Евън, заплашвайки го с плоската зелена палачинка.

— Ела да си вземеш от кръвта на чудовището! Ела да си я вземеш!

Той се наведе, след което я грабна от ръката й. Стисна я на топка в едната си ръка, а после я метна в кутията за кафе.

И двамата надникнаха в кутията. Зеленото вещество я изпълни повече от половината.

— Хайде. Опитай я на вкус — подкани го Анди, навирайки кутията в лицето му. — Предизвиквам те.

— Какво? Как пък не. Аз те предизвиквам двойно — каза Евън, като бутна кутията към нея.

— Тези, които предизвикват двойно, трябва да са първи — настоя Анди и се ухили. — Хайде. Опитай я.

Евън направи отвратена физиономия и поклати глава. После грабна голямо парче и го запрати към Анди. Тя се засмя, взе го от килима и го хвърли към лицето му. Но го метна високо и то залепна на стената.

Евън загреба за ново парче.

Забавляваха се и се боричкаха, докато целите се омазаха с чудовищна кръв и не стана време за вечеря. Тогава, докато се опитваха да изчистят, чуха Тригър през отворения прозорец. Лаеше неистово от кошарата си.

Евън пръв стигна до прозореца. Небето беше все още сиво и облачно. Тригър се беше облегнал на дървената ограда, застанал на задните си крака и лаеше като обезумял.

— Леле, Тригър — извика Евън, — успокой се!

— Хей, какво му става на Тригър? — попита Анди. — Кучето ти да не е пораснало? Изглежда толкова голямо!

Евън зяпна и изстена, осъзнавайки, че Анди има право.

Тригър почти се бе удвоил.