Р. Л. Стайн
Кръвта на чудовището (18)

18

Беше хладна, ясна нощ. Щурците вдигаха силен шум. Черното небе бе обсипано с куп блещукащи звездички. Кръглият сноп светлина от фенерчето в ръцете на Евън се насочи към гаража. Щом момчето влезе, нещо изшумоля по пода близо до задната стена.

Сигурно вятърът е довял някое паднало листо, когато отворих вратата — помисли си той с надежда.

Размърда фенера нестабилно, осветявайки преобърнатата ръчна количка, и измъкна кофата с кръвта на чудовището.

Премести светлината към средата на кофата и ахна от изненада.

Зелената смес преливаше от ръба.

Уголемява се още по-бързо — помисли си. Трябва да намеря нещо по-голямо, в което да я скрия — само за тази нощ.

Кофата бе прекалено тежка да я носи с една ръка. Евън пъхна фенерчето под мишницата си, хвана дръжката с две ръце и вдигна кофата от пода.

После тръгна към тъмната къща, опитвайки се да не разлее сместа. Спря се на вратата към стъпалата на мазето и безшумно остави тежката кофа върху балатума на пода.

Той щракна ключа за осветление. Някъде долу просветна мъждива лампа, която хвърли бледа жълта светлина върху циментовия под.

Дано да има нещо, в което да преместя тази гадост — каза си Евън. Вдигна кофата и бавно и внимателно заслиза по тъмното стръмно стълбище, облягайки рамото си до стената за опора.

След като изчака очите му да се нагодят към бледата светлина, той забеляза, че мазето е голямо, влажно и с нисък таван. Беше препълнено с кашони, купчини стари вестници и списания и стари мебели и уреди, покрити със зацапани, пожълтели чаршафи.

Нещо докосна лицето му, щом Евън се отдръпна от стълбите.

Той нададе сподавен вик и като пусна кофата, вдигна ръце да отмахне дебелите паяжини, в които явно се бе опрял. Те полепнаха по кожата му, сухи и драскащи, докато той яростно ръкомахаше.

Изведнъж Евън разбра, че това на бузата му не е паяжина.

Беше паяк.

Той го перна, рязко поемайки си въздух. Но дори след като видя насекомото да пъпли по пода, още чувстваше как боцкащите му крачета се движат по лицето му.

Евън бързо се отдръпна от стената с разтуптяно сърце, оглеждайки дървените рафтове, скрити в сянката на отсрещната стена. И тогава се спъна в нещо на пода.

— Ох! — Той залитна с главата напред върху него и изпъна ръцете си, за да спре падането.

Човешки труп!

Някой лежеше там, под него!

Не.

Успокой се, Евън. Успокой се — опита да си вдъхне кураж.

Изправи се на крака, разтреперан.

Беше се спънал в шивашки манекен. Вероятно модел на Катрин от младите й години.

Той го търкулна настрана, докато очите му оглеждаха сенчестата стая за контейнер, в който да прибере кръвта на чудовището. Какъв беше онзи дълъг нисък предмет пред работната маса?

Щом се приближи, видя, че е стара вана, зацапана и олющена отвътре. Достатъчно голяма е — прецени той и реши да сложи зеленото желе вътре.

С пъшкане вдигна кофата покрай старата вана. Коремните мускули още го боляха от удара, който бе поел по-рано, и болката се стрелна през тялото му.

Той изчака да премине, после наклони кофата. Гъстата зелена смес се изтърколи от кофата и се разплъока по дъното на ваната с отвратителен звук.

Евън остави кофата настрана и впери поглед в чудовищната кръв, гледайки я как се разпростира по дъното на ваната. За негова изненада ваната се напълни до половината.

Колко бързо нарастваше това чудо?

Той се бе навел над ваната, готов да се запъти към стаята, си когато чу измяукването на котката.

Стреснат, пусна ръба на ваната точно когато Сарабет скочи на гърба му. Евън нямаше време да извика, понеже се прекатури напред и се пльосна в гъстото зелено желе.