Р. Л. Стайн
Кръвта на чудовището (24)

24

Евън първи стигна до къщата. Беше бягал толкова бързо, че имаше чувството, че дробовете му ще се пръснат.

— Какво ще правиш? — извика Анди, следвайки го по петите.

— Не знам — отвърна Евън. Хвана се за мрежата и се шмугна в къщата.

— Лельо Катрин! — изкрещя Евън, щом нахлу във всекидневната.

Огромното желе бе изпълнило центъра на малката стая. Близнаците Беймър се очертаваха отстрани, докато то се друсаше, разливаше се по килима и оставяше лепкави отпечатъци по пътя си.

След секунди Евън видя леля си. Чудовищната кръв я бе притиснала към камината.

— Лельо Катрин, бягай! — извика момчето.

Но тя нямаше накъде да избяга — дори той го виждаше.

— Излезте оттук, деца! — нареди Катрин с пронизителен и разтреперан глас, който изведнъж му се стори много стар.

— Но, лельо Катрин…

— Излезте оттук — веднага! — настоя старата жена. Черната й коса бе разпиляна около главата й, а очите й — тези сини, пронизващи очи — бяха вперени неотлъчно в зелената каша, сякаш й повеляваха да стои настрана.

Евън се обърна към Анди, неуверен как да постъпи.

Анди подръпваше косата си с ококорени от страх очи, докато кипящата зелена каша се приближаваше неотклонно към лелята на Евън.

— Махайте се! — повтори остро Катрин. — Спасявайте живота си! Аз създадох това нещо! Сега трябва да умра заради него!

Евън зяпна.

Правилно ли бе чул?

Какво бе казала леля му току-що?

Думите се повториха в съзнанието му, вече толкова ясни — и толкова страшни.

Аз създадох това нещо. Сега трябва да умра заради него.