Р. Л. Стайн
Кръвта на чудовището (25)

25

— Не!

Застинал от ужас, докато гледаше как противната чудовищна кръв напредва към леля му, Евън почувства как стаята се накланя и започва да се върти. Той стисна облегалката на фотьойла на Катрин, а в съзнанието му изникваха образ след образ.

Той видя странния медальон кокал, който Катрин винаги носеше на врата си.

Мистериозните книги, наредени по рафтовете на стените в спалнята.

Сарабет, черната котка с блестящите жълти очи.

Черният шал, който Катрин винаги увиваше около раменете си вечер.

Аз създадох това нещо. Сега трябва да умра заради него.

Сега Евън разбра всичко, нещата започнаха да му се изясняват.

Той си спомни деня, когато с Анди донесоха вкъщи кутията с кръвта на чудовището от магазина за играчки. Катрин бе настояла да я види.

Да я разгледа.

Да я пипне.

Той си спомни как тя повъртя кутията в ръцете си, оглеждайки я с най-голямо внимание. Как мърдаше устните безгласно, докато четеше етикета.

Какво бе направила тя? Какво бе изрекла?

Една мисъл премина през съзнанието на Евън.

Дали бе направила магия на кутийката?

Магия, която да накара чудовищната кръв да нарасне? Магия, с която да ужаси Евън?

Но защо? Тя дори не го познаваше.

Защо би искала да го уплаши? Да го… убие?

— Бъди внимателен — беше му подвикнала, след като му върна синята кутийка. — Бъди внимателен.

Беше си предупреждение.

Предупреждение за магията й.

— Ти си го направила! — изкрещя Евън с глас, който не му бе познат. Думите изхвърчаха от него, без той да има контрол над тях.

— Ти си го направила! Направила си магия! — повтори той, сочейки леля си обвинително с пръст.

Евън видя как сините й очи проблясват, докато разчитаха устните му. После очите й се напълниха със сълзи, които бликнаха по бледите й страни.

— Не! — извика тя. — Не!

— Направила си нещо на кутийката! Ти си го направила, лельо Катрин!

— Не! — отрече отново тя, опитвайки се да надвика противното грухтене и плющене на грамаданската вълна, която почти я скри от поглед.

— Не! — извика Катрин с плътно притиснат към камината гръб. — Не съм го направила аз! Тя беше!

И тя посочи обвинително с пръст към Анди.