Р. Л. Стайн
Кръвта на чудовището (20)

20

— Не! — изпищя Евън на висок глас, щом зелената маса се надигна с бълбукане до врата му.

Дърпаше го. Дърпаше го надолу.

— Не!

Опитай пак. Нагоре.

Опитай пак.

Нагоре. Нагоре.

Да!

Той стискаше ръбовете на ваната и се придвижи нагоре, повдигайки се все повече, напъвайки се с всички сили.

Да! Да! Щеше да го победи.

Беше по-силен от него. Още един напън и щеше да е на свобода.

С въздишка на облекчение той се преметна през ваната и тупна върху хладния под на мазето.

И остана да лежи там, притиснат във влажния цимент, очаквайки дишането му да се нормализира.

Когато вдигна глава, видя Сарабет да стои на няколко метра от него с наклонена на една страна глава — жълтите й очи надничаха в неговите, а по котешката й муцуна бе изписано върховно задоволство.

На следващата сутрин, след неспокоен сън на пресекулки, Евън донесе до кухненската маса бележника с жълта хартия на редове и един маркер.

— Я гледай — поздрави го Катрин, поставяйки купата с юфка пред него, — изглеждаш като нещо, което котката е домъкнала! — Тя се засмя и разтърси глава.

— Само не ми говори за котката — измърмори Евън, бутна настрана купата с юфка и посочи бележника в ръката си.

— Не оставяй юфката да се размекне — скара му се Катрин, като се протегна да бутне купата пак към него. — За да й се запазят витамините. Съдържа също и много фибри.

— Не ме интересуват тъпите ти фибри — натърти Евън мрачно, знаейки, че тя не може да го чуе. Той отново посочи към тефтера и започна да пише, драскайки бързо с големи черни букви.

Писането привлече интереса й. Тя заобиколи масата и застана зад него, приковала очи в тефтера, докато той пишеше отчаяното си съобщение.

ИМАМ ПРОБЛЕМ — написа Евън. — НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩТА ТИ. ВАНАТА ДОЛУ ПРЕЛИВА ОТ ЗЕЛЕНА ЧУДОВИЩНА КРЪВ И НЕ МОГА ДА Я СПРА.

Той остави маркера и вдигна бележника пред лицето й.

От стола си видя бледото й лице на сутрешната слънчева светлина, щом тя се наведе над него в сивия си фланелен халат, и изведнъж Катрин му се стори много стара. Само очите й, тези ярки сини очи, които пробягваха бързо през думите му, изглеждаха млади и живи.

Тя бе стиснала плътно устните си, докато четеше съсредоточено написаното. След малко, щом Евън я загледа нетърпеливо, устата й се разтегна в широка усмивка. Тя отметна назад глава и се разсмя.

Напълно объркан от реакцията й, Евън плъзна стола си назад и скочи. Тя постави ръка на рамото му и го побутна игриво.

— Не се занасяй със стара жена като мен! — възкликна леля му, поклащайки глава. Обърна се и се насочи към своята страна на масата. — Мислех те за по-сериозен. Май хич не си като баща си. Той никога не си правеше тъпи шеги или номера. Пилето винаги беше толкова сериозно момче.

— Не ми пука за Пилето! — кресна Евън, изгубил контрол, и ядосано захвърли тефтера върху масата.

Леля му избухна в смях. Тя, изглежда, не забеляза, че Евън я гледа с раздразнение, свил ръцете си в юмруци.

— Кръв на чудовище! Какво въображение! — Тя избърса сълзите си от смях с пръстите си, след което внезапно придоби сериозно изражение, сграбчи ухото му и го стисна.

— Предупредих те — прошепна. — Предупредих те да внимаваш.

— Ооох!

Когато той извика от болка, тя пусна ухото му, а очите й проблеснаха като сини скъпоценни камъни.

Трябва да се махна оттук — помисли си Евън, потърквайки ухото си. Обърна се и с бързи крачки излезе от кухнята и се отправи към стаята си.

Знаех си, че е безполезна — помисли си горчиво.

Тя е само една откачена старица.

Трябва да я завлека долу в мазето и дай покажа отвратителното нещо — закани се той, като хвърли върху пода дрехите, които бе носил предишния ден.

Но какъв е смисълът? Сигурно и тогава ще се разсмее.

Няма да ми помогне.

Знаеше, че има само един човек, на когото може да разчита.

Анди.

Той й се обади, набирайки номера й с треперещи пръсти.

— Здрасти. Права си — съобщи й, без да й даде възможност да каже нещо. — Трябва да върнем онова нещо в магазина.

— Ако можем да го занесем — отвърна Анди разтревожено. — Тази порция чудовищна кръв, която ми даде, преля извън кутията за кафе. Сложих я в кофата за лед на нашите, но и оттам започна да прелива.

— Ами ако я натъпчем в найлонова торба за боклук? — предложи Евън. — В някой от онези големи чували, в които слагаме окосената трева от ливадата. Може би ще я поберем в два-три такива.

— Струва си да пробваме — одобри идеята Анди. — Това нещо е адски противно. Издава отвратителни звуци и е толкова лепкаво.

— На мен ли го казваш — отвърна унило Евън, спомняйки си предишната нощ. — Аз даже поплувах в него.

— А? По-късно ще ми обясниш — рече тя нетърпеливо. — Магазинът за играчки отваря в десет, струва ми се. Да се срещнем на ъгъла след двайсет минути.

— Става. — Евън затвори телефона и се насочи към гаража за да вземе найлонов чувал.

Анди се появи с колелото, на чиито дръжки бе закачила чувала. Евън пак трябваше да върви до нея пеша. Неговият чувал бе толкова издут и толкова тежък, че му се налагаше да го влачи по тротоара. Не можеше да го вдигне.

— Ваната бе пълна почти догоре — изпъшка той към Анди, докато се мъчеше да издърпа чувала върху тротоара. — Страх ме е торбата да не се пръсне.

— Само след две пресечки сме там — опита се да го успокои тя. Една кола премина бавно покрай тях. Шофьорът, някакъв тийнейджър с дълга черна коса, изкара главата си през прозореца и се ухили:

— Какво има в чувала? Труп ли?

— Боклук — каза му Евън.

— Точно — измърмори Анди, щом колата замина.

Когато влязоха в града, още няколко човека ги загледаха.

— Здравейте, госпожо Уинслоу — подвикна Анди към една приятелка на майка й.

Госпожа Уинслоу помаха, след което изгледа Анди с любопитство и влезе в магазина за хранителни стоки.

Анди слезе от колелото си и го забута. Евън продължаваше да влачи издутия чувал след себе си.

Те преминаха следващата пресечка, след което тръгнаха да пресичат улицата към магазина за играчки.

Но и двамата спряха по средата на шосето, зяпнали от изненада.

Вратата и прозорецът на магазина бяха заковани с дъски. В горния край на вратата бе прикрепена малка, написана на ръка табела: МАГАЗИНЪТ ЗАТВОРИ.