Р. Л. Стайн
Кръвта на чудовището (5)

5

Евън се извъртя назад и видя едно момиче, което го гледаше с тъмнокафявите си очи.

— Защо ме хвана така за рамото? — попита той, с все още разтуптяно сърце.

— За да те уплаша — отвърна тя просто.

— Ами добре… — вдигна рамене Евън.

Тригър опъна силно каишката и едва не го събори.

Момичето се засмя.

Хубава е — помисли си той. Имаше къса, чуплива тъмнокафява коса и блестящи кафяви очи, както и игрива, закачлива усмивка. Носеше широка жълта тениска върху черен клин и яркожълти маратонки „Найки“.

— Е, кой си ти? — попита пак тя.

Не е от срамежливите — реши той.

— Аз съм си аз — отвърна Евън, като се остави Тригър да го поведе около дървото.

— Да не си се преместил в къщата на Уинтърхолтър? — попита тя, като го последва.

Той поклати глава.

— Не. На гости съм за малко.

Тя се намръщи разочаровано.

— За две седмици — добави Евън. — Живея у леля си. Всъщност тя ми е пралеля.

— Какво й е толкова хубавото на леля ти? — пошегува се момичето.

— Нищо — отвърна Евън, без да се засмее. — Това е сигурно.

Тригър подуши една буболечка върху голямо кафяво листо.

— Това твоето колело ли е? — попита Евън, посочвайки червения ВМХ на тревата зад нея.

— Да — отговори тя.

— Яко е — отбеляза той. — И аз имам такова.

— Харесвам кучето ти — рече тя, гледайки към Тригър. — Изглежда много глупаво. Обичам глупави кучета.

— Аз също. Предполагам — засмя се Евън.

— Как се казва? И името му ли е глупаво?

Тя се наведе и се опита да погали гърба на Тригър, но той се отдръпна.

— Казва се Тригър — каза Евън и зачака реакцията й.

— Да. Доста е глупаво — отбеляза тя замислено. — Особено за кокер шпаньол.

— Благодаря — рече неуверено Евън.

Тригър се обърна да подуши ръцете на момичето, размахвайки бясно опашка, а езикът му висеше до земята.

— И моето име е глупаво — призна момичето и зачака Евън да я попита.

— Как е? — каза той накрая.

— Андрея — осведоми го тя.

— Не е глупаво.

— Мразя го — отсече тя, като отмахна едно стръкче трева от клина си. — Аннндрееея. — Тя проточи името си с дълбок, преправен глас. — Звучи толкова задръстено, все едно нося кадифен гащеризон и спретната бяла блуза, докато разхождам декоративен пудел. Затова карам всички да ми викат Анди.

— Тогава здрасти, Анди — рече Евън, докато галеше Тригър. — Аз се казвам…

— Не ми казвай! — прекъсна го тя, като запуши устата му с топлата си длан.

Със сигурност не е от срамежливите — помисли си отново.

— Чакай да позная. И твоето име ли е глупаво?

— Да — кимна той. — Казвам се Евън. Евън Глупчов.

Тя се засмя.

— Наистина е глупаво.

Стана му приятно, че я е разсмял. Почувства се ободрен. Повечето момичета не оценяваха чувството му за хумор и го смятаха за смотан.

— Какво правиш? — попита тя.

— Разхождам Тригър. Нали се сещаш, разглеждаме квартала.

— Тук е доста скучно. Има само къщи. Искаш ли да отидем в града? Само на няколко пресечки е. — Тя посочи надолу по улицата.

Евън се поколеба. Не беше казал на леля си, че ще ходи в града. Но какво толкова — помисли си. — Сигурно й е все едно.

Освен това какво толкова може да се случи?