Лий Чайлд
Точно в полунощ (8)

8

На следващата сутрин Ричър излезе от стаята си още с първите слънчеви лъчи. Върна се по маршрута, по който бе минал вечерта, с изключение на последните две преки, които заобиколи от разстояние. Излезе на алеята и огледа пералнята на Скорпио отдалече.

Пред задната врата стоеше охранител. Беше се облегнал на стената със скръстени на гърдите ръце, облечен с черно сако, черен пуловер, черен панталон и черни обувки. Вероятно четирийсетгодишен, вероятно висок метър и осемдесет и осем, вероятно тежък около деветдесет и пет килограма.

Ричър се върна обратно и заобиколи отново на същото разстояние от две преки, за да приближи кафенето отзад, без да го види никой. Предположи, че там също ще има алея. Като зад пералнята на Скорпио. Необходимо удобство. Кафенетата и закусвалните изхвърляха много отпадъци. Черупки от яйца, утайка от кафе, хартиени опаковки, остатъци от храна… Цели варели с използвана мазнина. А щом имаше задна алея, трябваше да има и кухненска врата. И тя щеше да бъде отворена. Ричър не се съмняваше, че такива са законовите изисквания. Тази врата трябва да стои отключена в работно време. За да служи като авариен изход за готвача. Още една необходимост. Защото кухните на заведенията пламваха лесно и горяха като напалм.

Ричър откри задната алея. Откри и вратата. Влезе през кухнята. И се озова в салона. Погледна през витрината и направи крачка вляво, за да види по-добре. Край предната врата на пералнята стоеше втори охранител. На вид същият като първия. Заел същата поза. Облегнат неподвижно на стената, облечен изцяло в черно.

Артър Скорпио бе взел предпазни мерки.

Там става нещо.

Ричър откъсна поглед от пералнята и огледа кафенето. Видя същия мъж, когото бе срещнал предишната вечер в магазина за хранителни стоки. Човекът с костюма и вратовръзката. Седеше до прозореца и надзърташе навън.

 

 

Глория Накамура постъпи както и предишната сутрин. Стана преди изгрев, взе душ, облече се, закуси и излезе от дома си час по-рано от обичайното. Отиваше на работа, но не веднага. Паркира колата на предишното място, излезе на улицата на Скорпио и почувства как погледът на горилата до входа на пералнята я проследява по целия път. Тя влезе в кафенето.

Масата й бе заета. Отново. От същия мъж. Брамал, Терънс, частен детектив, Чикаго. Същият костюм, чиста риза, друга вратовръзка.

А по средата на помещението стоеше Голямата стъпка.

В това не можеше да има никакво съмнение. Този мъж беше огромен. Вярно, не беше гигант, но почти. Още малко и главата му щеше да опре в тавана. Раменете му приличаха на онези четири баскетболни топки, наредени една до друга, които тя бе виждала в салона на гимназията. А юмруците му бяха с размерите на пуйки за Деня на благодарността. Беше облечен в брезентов панталон и огромна черна тениска. Ръцете му бяха мускулести, целите в белези. Косата му бе ужасно рошава. Нищо чудно да нямаше гребен. Ъгловатото му лице бе покрито с набола четина. Очите му бяха светлосини като колата й и се взираха право в нея.

 

 

Ричър видя дребничка азиатка в черен костюм с пола, може би униформа. Беше висока малко над метър и петдесет, не повече от четирийсет кила с мокри дрехи. Около трийсетте. Дълга черна коса, големи черни очи, красиво лице. Но без следа от усмивка. Изражението й беше строго, сякаш се бе захванала с изпълнението на някаква много, много важна задача и тази строгост бе единственият начин да се справи с нея. Вероятно това бе самата истина, особено когато си висок метър и петдесет и два-три и тежиш четирийсет килограма. Ричър трябваше да признае обаче, че жената определено не бе плаха и срамежлива. Оглеждаше го невъзмутимо от главата до петите — от горе до долу и отляво надясно. Погледът й подсказваше, че го познава отнякъде. Което бе невъзможно, защото Ричър бе сигурен, че никога не я е срещал. Щеше да я запомни. После предположи, че Джими Плъха е добавил описанието му към телефонното предупреждение. Защото Ричър не се съмняваше, че той се е обадил на Артър Скорпио, за да прикрие задника си. Идва огромен тип с черна тениска. Възможно бе азиатката да работи за Скорпио, който да я е уведомил за неканения гост. А може би тя бе най-обикновена служителка в някой близък офис, недоволна, че е трябвало да стане толкова рано днес.

Ричър извърна поглед. Мъжът с вратовръзката продължаваше да се взира през прозореца. Изражението му говореше за спокойствие и сдържаност. И уравновесеност. Приличаше на човек, който е в състояние да отговори любезно на всеки разумен въпрос. Възможно бе и друго — това да е обикновено професионално умение. Като на човек, чието място в йерархията изисква старомодна учтивост. Непознатият напомняше на Ричър за някои полковници от армията — мълчаливи, сдържани, дисциплинирани, малко старомодни на вид, но водени от вътрешна енергия и увереност.

Ричър се настани на една маса до стената, откъдето можеше да гледа над главата на мъжа с вратовръзката и да наблюдава пералнята. А там не се бе случило нищо ново. Охранителят продължаваше да подпира стената. Вътре светеше, но още нямаше клиенти.

Появи се сервитьорката и Ричър си поръча обичайната закуска — кафе плюс голяма порция палачинки с яйца, бекон и кленов сироп. Кафето пристигна първо. Черно, силно, горещо. Явно бе приготвено току-що. Много добре.

В този момент азиатката седна на масата му.

Извади малък винилов калъф от дамската си чанта. Отвори го и го протегна, за да може Ричър да го види по-добре. Вляво имаше златиста значка. Вдясно — служебна карта със снимка. На нея пишеше: Накамура, Глория, инспектор, ПУ Рапид Сити. Лицето на снимката бе нейното: същите черни очи, същото строго изражение.

— Случайно вчера да сте били в Уисконсин? — попита тя.

Което подсказа на Ричър, че Джими Плъха наистина е позвънил на Артър Скорпио. Както и че местната полиция подслушва телефоните на Скорпио. Това означаваше, че в момента го разследват. Вероятно стенограмата от обаждането на Джими вече бе приложена към досието му.

На глас обаче Ричър каза нещо съвсем друго:

— На какво основание ми задавате подобен въпрос, дори като полицай? Имам право на личен живот, имам право да ходя където си искам. Това гласи Първата поправка. А също и Четвъртата.

— Отказвате ли да ми отговорите?

— Боя се, че нямам избор. Служил съм в армията. Положил съм клетва да спазвам Конституцията. Не мога да я наруша точно сега.

— Как се казвате?

— Ричър. Първото ми име е Джак. Нямам второ име.

— И какво сте правили в армията, господин Ричър?

— Бях военен полицай. Разследвах престъпления като вас.

— И сега имате частна практика?

Докато задаваше този въпрос, Накамура погледна към мъжа с вратовръзката.

— Онзи човек частен детектив ли е? — попита Ричър.

— Отказвам да отговоря на въпроса ви.

Той се усмихна и каза:

— Е, аз не съм частен детектив, а най-обикновен гражданин. Какво ви съобщиха от Уисконсин?

— Не смятам, че трябва да ви кажа.

— Можете да споделите с мен, като полицай на полицай. Колеги сме.

— Така ли?

— Ако желаете.

Накамура прибра служебната си карта и извади мобилния си телефон. Плъзна пръст по дисплея и отвори папката с аудиозаписи. Избра един и го пусна. Ричър чу синтетични звуци, характерни за бар, последвани от гласа на Джими Плъха. Звучеше нервно и забързано. Каза следното: „Артър, Джими е. Появи се някакъв тип. Разпитваше за един предмет, който получих от теб. Явно проследява снабдителната верига. Не му казах нищо, но той вече ме беше открил по някакъв начин, затова си мисля, че може да открие и теб“.

Накамура докосна бутона за пауза.

— И защо смятате, че това съм аз? — попита Ричър.

Тя докосна дисплея отново и записът продължи.

Джими каза: „Видиш ли го, отнеси се сериозно към него. Това е съветът ми. Този тип е като Голямата стъпка, излязъл от гората. Успех“.

Накамура изключи телефона си.

— Голямата стъпка? — възкликна Ричър. — Това не е много ласкателно.

— За какъв предмет става въпрос? — попита Накамура.

— Има ли значение? — отвърна Ричър. — Искам само да задам на Скорпио един въпрос. После ще си тръгна.

— Ами ако не ви отговори?

— Джими от Уисконсин ми отговори.

— Какъв предмет? — повтори Накамура.

Ричър бръкна в джоба си и извади пръстена. Уест Пойнт 2005. Златен филигран, черен камък, малък размер. Остави го на масата. Накамура го взе. Сложи го на безимения пръст на дясната си ръка. Влезе с лекота. Дори й беше широк. Но тя все пак бе висока метър и петдесет и два-три и тежеше около четирийсет кила. Пръстите й бяха тънки като моливи.

Накамура свали пръстена. Претегли го в дланта си. Погледна гравираните инициали.

— Коя е С. Р. С.? — попита тя.

— Нямам представа — отвърна Ричър.

— Каква е историята?

— Намерих го в една заложна къща в малко градче в Уисконсин. Човек трудно се разделя с подобна вещ. Тази жена е полагала огромни усилия в продължение на четири години, за да заслужи подобен пръстен. И всеки ден някой се е опитвал да я пречупи и да я накара да се откаже. Така стоят нещата в „Уест Пойнт“. Учила е там в годините непосредствено след Единайсети септември. Трудни години. А след тях дойдоха още по-трудни — Ирак, Афганистан… Предполагам, че тази жена би могла да продаде колата си или часовника, който е получила от леля си за Коледа, но не и пръстена.

— Джими ли е собственикът на заложната къща?

Ричър поклати глава.

— Не, той е местен рокер. Известен е като Джими Плъха. Продал е пръстена заедно с още куп дреболии. Получил ги е от Артър Скорпио тук, в Рапид Сити. Затова искам да разбера как са попаднали у Скорпио. Това е единственият въпрос, който искам да му задам.

— Няма да ви каже.

— Същото твърдеше и собственикът на заложната къща по отношение на Джими Плъха.

Накамура не отговори. Погледна през прозореца. На отсрещния тротоар не се случваше абсолютно нищо. Сервитьорката се върна със закуската на Ричър. Палачинки, яйца, бекон, кленов сироп. Изглеждаше добре. Той помоли за още кафе. Накамура си поръча чай и пълнозърнест мъфин. Ричър прибра пръстена в джоба си.

Мъжът с вратовръзката стана и си тръгна.

В пералнята не се случваше нищо.

— Какъв частен детектив е той? — попита Ричър.

— Не съм казала, че е частен детектив — отвърна Накамура.

— Аз ви споделих някои неща. Сега е ваш ред.

Сервитьорката донесе мъфина на Накамура. Беше голям колкото главата й. Тя отчупи залче с размерите на грахово зърно и го лапна, след което каза:

— Идва от Чикаго. Името му е Тери Брамал, пенсиониран агент от ФБР. Специалист в издирването на безследно изчезнали.

— И кого търси тук?

— Нямам представа.

— Да не би Скорпио да се занимава и с отвличания?

— Едва ли.

— И въпреки това господин Брамал от Чикаго наблюдава неговата пералня. Не само тази сутрин. Беше тук и снощи. Видях го в магазина за хранителни стоки.

— Пристигнали сте снощи?

— Доста късно — кимна Ричър.

— Пристигнали сте директно от Уисконсин. Това означава, че случаят е важен за вас.

— Можех да дойда и по-рано, но се отбих в Сиукс Фолс и пренощувах там.

— Как измъкнахте името на Артър Скорпио от Джими Плъха?

— Попитах го любезно.

Накамура не отговори. Ричър се зае със закуската си, а тя отпи от чая си. Настъпи продължително мълчание. Накрая Накамура каза:

— Артър Скорпио не се радва на особена популярност в полицейското управление.

— Разбирам.

— Въпреки това съм принудена да ви предупредя официално да се въздържате от извършване на каквито и да било незаконни действия на места под наша юрисдикция.

— Не се притеснявайте — отвърна Ричър. — Само ще му задам един въпрос. Законът не го забранява.

— А ако не ви отговори?

— Предполагам, че това е само теоретична възможност.

Накамура извади визитка от дамската си чанта. Остави я на масата до чашата си с кафе и каза:

— Това са моите телефони. Служебен и мобилен. Позвънете ми, ако решите да поговорим. Скорпио е опасен човек, не го забравяйте.

Тя остави и пет долара на масата. За чая и мъфина. След което стана и си тръгна. Отвори вратата, излезе на тротоара и се скри от погледа му.

Отсреща не се случваше нищо.

Накамура бе забравила мъфина. Цял, недокоснат, като се изключи парченцето с размери на грахово зърно. Ричър го изяде и изпи още една чаша кафе. Поиска сметката и помоли за монети от двайсет и пет цента в рестото. Отиде в коридора, който водеше към тоалетната, и откри телефон на стената. Също като в онзи бар в Уисконсин, от който Джими Плъха бе позвънил на Артър Скорпио. Фоновият шум го бе показал ясно. Ричър бе видял Джими да заобикаля редицата от мотори, да тръгва към задната част на сградата и да влиза през задната врата. Там вероятно бе видял телефонния автомат и бе решил да предупреди Скорпио. Веднага, на място, докато Ричър бе още отвън и разговаряше с полицая. Явно Джими бе сметнал случая за спешен.

Ричър се облегна на стената така, че да продължи да гледа през витрината. Набра същия онзи номер, който бе запаметил преди години. Отговори същата жена.

— „Уест Пойнт“ — каза тя. — Кабинетът на началника. С какво мога да ви помогна?

— Обажда се Ричър.

— Един момент, майоре.

Знаеше чина му. Беше прочела досието му. Чу се щракване, настъпи тишина, последвана от ново щракване и накрая мъжки глас заяви:

— Говори началникът.

Началникът. Големият шеф. Който във всеки друг колеж или университет щеше да се нарича ректор.

— Добро утро, господин генерал — обърна се към него Ричър любезно, но неопределено, тъй като не знаеше името му.

Не следеше какво се случва в „Уест Пойнт“. Но началникът на военната академия бе задължително генерал. Обикновено умен и образован, понякога дори напредничав и либерален, но винаги труден противник.

— Вчерашното ви запитване бе крайно необичайно — каза генералът.

— Да, сър — отвърна Ричър по навик.

В подобни ситуации имаше само три възможни отговора: „да, сър“, „не, сър“ и „нямам оправдание, сър“.

— Бих искал да получа обяснение.

Ричър му разказа същата история, която току-що бе чула и Накамура: за заложната къща, пръстена и необяснимото чувство на безпокойство.

— И всичко се върти около този пръстен, така ли? — каза генералът.

— Струва ми се важен.

— Вчера сте предположили, че бивш кадет се намира в опасност.

— Възможно е.

— Но не сте сигурен.

— Може да е заложила пръстена, да го е продала или някой да го е откраднал от нея. И трите варианта предполагат злощастно стечение на обстоятелствата. Мисля, че трябва да научим повече.

— Ние?

— Тя е една от нас, господин генерал.

— Прочетох досието ви. Справяли сте се добре. Е, недостатъчно добре, че да заслужите паметник в двора на академията. Всъщност може и да сте се справяли отлично, но пак няма да получите паметник, защото прекалено често сте заобикаляли правилата.

— Нямам оправдание, сър — отвърна Ричър отново по навик.

— Трябва да ви задам един очевиден въпрос. С какво се занимавате в момента?

— С нищо.

— Какво означава това?

— Дълга история, господин генерал. Не бих искал да ви губя времето с нея.

— Майоре, вие несъмнено разбирате, че съобщаването на лични данни за настоящ или бивш военнослужещ е забранено от поне деветнайсет различни разпоредби. Единствената възможност е свръхсекретно и неофициално предаване на информация от уста на уста между двама випускници на „Уест Пойнт“. Като проява на любезност. Следователно двамата с вас сме изправени пред въпрос на взаимно доверие. Вероятно той е по-важен за мен, отколкото за вас. Можете да разсеете притесненията ми, като ми помогнете да ви преценя по-добре.

Ричър помълча секунда-две.

— Не ме свърта на едно място — каза той. — Не се съмнявам, че ако дадете достатъчно време на онези от Министерството по въпросите на ветераните, непременно ще измислят име на това състояние. Може дори да получа обезщетение от правителството.

— Медицински ли е проблемът ви?

— Някои твърдят така.

— Това притеснява ли ви?

— Не, просто не мога да се застоявам дълго на едно място.

— Колко често се местите?

— Непрекъснато.

— Смятате ли, че подобен начин на живот подхожда на възпитаник на „Уест Пойнт“?

— Мен ме устройва идеално.

— В какъв смисъл?

— Нали се борим за свобода? В моите очи свободата изглежда точно така.

Генералът каза:

— Има стотици причини, поради които човек може да продаде свой пръстен. Или да го заложи. И не зад всяка от тях се крие проблем. В случая може да става въпрос за съвсем невинна причина.

— Наистина ли? Не ми звучи логично, господин генерал. Звучи ми, сякаш си търсите извинение. Макар да сте прочели досието й. Явно то не ви е убедило напълно. И сега прибягвате до слухове, които сте чули. Защото сте се разтревожили. Мисля, че дълбоко в себе си искате да ми кажете името й. Затова нека отгатна. Свалила е униформата и е изчезнала от радара.

— Преди три години.

— След какво?

— След пет трудни мисии в Ирак и Афганистан.

— Какво е правила там?

— Неприятни неща, предполагам.

— Дребничка ли е?

— Като птиче.

— Тя е — заяви Ричър. — Време е да вземете решение, господин генерал. Какво ще правите?

Началникът на „Уест Пойнт“ не отговори.

Ричър, който не откъсваше поглед от витрината, видя черен седан да намалява и да спира от другата страна на улицата. Точно пред обществената пералня. Шофьорската врата се отвори. От колата слезе висок и слаб мъж. Петдесетинагодишен. Посребрената му коса бе подстригана късо. Бе облечен в черен костюм и бяла риза, закопчана догоре, но без вратовръзка. Спря на тротоара за секунда и погледна въпросително охранителя до вратата, който поклати глава, сякаш за да каже: Никакви проблеми, шефе.

Артър Скорпио.

Той кимна на охранителя, мина покрай него и влезе вътре.

Горилата напусна поста си, тръгна в противоположната посока, качи се в колата на Скорпио и потегли. Вероятно за да я паркира в някоя пряка или на алеята отзад. Вероятно щеше да отсъства пет минути. Първото от две подобни отсъствия. По-късно, в края на работния ден, щеше да отиде, за да докара колата. Два петминутни прозореца дневно.

Тази информация можеше да се окаже полезна.

В ухото на Ричър прозвуча гласът на началника на „Уест Пойнт“:

— Тя може да не иска да я намерите. Не ви ли е минавало през ума? Хората се връщат променени от тези места. Особено след пет мисии.

— Не се опитвам да й продам екскурзия до Мексико. Ще я открия, ще я наблюдавам отдалече и ако преценя, че всичко е наред, ще си тръгна.

— А как ще я откриете? Тя е изчезнала. Името й ще ви помогне ли?

— Няма да ми навреди — отвърна Ричър. — Ще проследя пръстена и ще открия някой, който я познава.

— Името й е Серина Роуз Сандерсън — каза генералът.