Лий Чайлд
Точно в полунощ (35)

35

Тримата се срещнаха във фоайето в осем сутринта. Закусиха в кафенето, след което се отбиха в магазина за хранителни стоки, където купиха разни неща за Роуз. Предимно храна, част от нея в големи количества, но също и сапун, чифт розови чорапи, нов гребен с редки зъби и книга с меки корици. Дреболии, от които човек е принуден да се откаже, когато закъса с парите.

Купиха по две опаковки и от всеки антисептичен крем, на който попаднаха.

Телефонът на Брамал звънна, докато чакаха на опашката пред касата. Той погледна дисплея и обяви:

— Специален агент Ноубъл от АБН.

Отговори на повикването и се заслуша, като от време на време изсумтяваше неопределено. В един момент отвори уста, сякаш възнамеряваше да каже нещо, но се отказа. Един федерален агент играеше партия шах с друг федерален агент. Ричър познаваше признаците.

Брамал затвори и каза:

— Били е арестуван снощи в малък град в Оклахома. Ноубъл го е разпитал по телефона. За момента отрича всичко. И твърди, между другото, че не познава жена на име Роуз Сандерсън и съответно няма представа къде живее.

— Стара история. Вече нямаме нужда от Били — каза Макензи.

 

 

Поеха обратно към дома на Роуз. Това бе типично за Уайоминг пътуване, което сякаш изкривяваше времето и пространството. Имаха чувството, че не са ходили кой знае колко далече. Отишли са съвсем наблизо. Мюл Кросинг бе на хвърлей място, а Роуз живееше точно зад завоя. В действителност пътуването им отне два часа. Първо по дългото шосе, после по черния път — по-бавно, отколкото би им се искало през тази безкрайна пустош — и накрая по шесткилометровата просека в гората. Небето бе с цвят на стомана. Не ги заплашваше, а само ги предупреждаваше. Напомняше им, че зимата наближава.

Тримата каубои ги посрещнаха там, където пътят излизаше от гората и завършваше пред малката поляна. Не правеха нищо. Седяха и ги наблюдаваха, строили се в неравна редица на трийсетина метра от къщата. Образуваха нещо като защитен периметър. Проявяваме загриженост към нея. Брамал намали, подходи по начин, който показваше, че не идва с враждебни намерения, и спря на същото място, на което бе паркирал миналия път. Ричър свали покупките и ги подреди на верандата. Макензи ги отнесе вътре. Когато приключи, затвори вратата зад гърба си. Поляната потъна в тишина.

Ричър видя Брамал да отива до началото на клисурата. Спретнат дребен мъж с тъмен костюм, колосана яка и вратовръзка. С това облекло би трябвало да се чувства неловко на това място. Но истината бе, че Брамал се чувстваше като у дома си. Такъв човек беше той. Сега разсъждаваше върху нещо. Беше изписано на лицето му. Сериозен проблем. Вътрешна борба. Морална дилема.

Ричър знаеше каква е причината. Били. Това не беше стара история.

Ричър застана до Брамал и каза:

— Знам.

Изрече го по начин, който да покаже, че разбира бившия агент и му съчувства.

— Какво знаеш? — попита Брамал.

— Изпитваш угризения, че не каза на момчето детектив, че сме открили Роуз без помощта на Били.

— На теб нямаше ли да ти е съвестно?

— Не — отвърна Ричър. — Защо да го затрупвам с излишна информация? Какво се е случило в Оклахома?

— Минал на червен светофар. Спрял го полицай, проверил го и открил в системата името и снимката му. Ноубъл позвънил и се опитал да измъкне някакви отговори от него. Чудя се защо ни се обади, за да ни съобщи новината. Може да е било проява на любезност или израз на съчувствие към госпожа Макензи. В края на краищата тя го помоли да ни уведоми, ако открие Били. Може да го е разчувствала. Или пък не. Може да го е направил, ръководен от съвсем други мотиви. Да е решил например, че след като е получил Били на тепсия, може да се разрови по-надълбоко. Сам призна, че тази невидима мрежа никак не му допада. В такъв случай, ако знае къде е Роуз, логиката изисква да я призове като свидетел или да я арестува за незаконна покупка на наркотици, или и двете. Не мога да рискувам и да допусна да направи едното или другото. Не и в този момент. Поради куп причини. Една от които е категоричното желание на моята клиентка да държи сестра си извън системата. Затова не му казах. И, да, прав си, съвестно ми е. Предпочитам да не крия информация от хора като него.

— Макензи удължи ли срока на договора ви?

— Да, докато приключи настоящата криза.

— И колко дълго може да продължи това?

Брамал погледна към къщата и каза:

— Не съм специалист.

— Докога ще мълчи Били?

— Докато Ноубъл не се зарови по-надълбоко.

— Дори да не го направи, Били може да изтърси някоя глупост по всяко време. Да каже нещо, което не трябва. Тогава момчето детектив ще наостри уши. Не забравяй, че може да удари джакпота. Хора, които разбират от тези неща, твърдят, че стоката е истинска. Произведена в Америка. Направо от завода. Фабрична опаковка. Редовни доставки. Все неща, които момчето детектив смята за невъзможни. Ще го приеме лично. Ще захапе като булдог. И ще разбие последния канал. Не е време да поемаме рискове. Не се съмнявам, че другото категорично желание на твоята клиентка е да държи сестра си извън психиатричното отделение на някоя клиника.

Брамал отново погледна към къщата.

— Предполагам, че подобно решение не се взема на бърза ръка — каза той.

— Обикновено не — отвърна Ричър. — Този път обаче няма време за губене.

— С колко разполагаме?

— Инстинктът ми подсказва, че трябва да се махнем от тук до два-три дни.

— И дотогава не бива да казваме нищо на Ноубъл.

— Аз нямам проблем с това — заяви Ричър. — Ти обаче имаш разрешително за частен детектив, издадено от властите в Илинойс.

— Не го забравям нито за миг. Налице са солидни доказателства, че човек на име Артър Скорпио от Рапид Сити, Южна Дакота, необезпокоявано ръководи наркомрежа, която остава невидима за АБН. И тази наркомрежа обхваща най-малкото Южна Дакота, Уайоминг и Монтана. Тя се захранва от някакъв митичен източник, от някакво оцеляло като по чудо Елдорадо. Откриването на въпросния източник би било огромен успех за правоохранителните органи в тези щати. Мога да им го поднеса на тепсия. Всъщност професионалната етика ме задължава да го направя. Независимо дали смятам, че престъплението вече е извършено или тепърва ще бъде извършено. Трябва да кажа на Ноубъл всичко, което знам.

— Още е рано — предупреди го Ричър.

— Защото нелегалните доставки трябва да продължат. Поне докато моята клиентка уреди полулегални доставки на някое друго място.

— Успокой се — посъветва го Ричър. — Ти си пенсионер.

— Но правя втора кариера.

— Която се подчинява на по-малко правила, отколкото първата.

— Въпреки това моите правила са повече от твоите.

— Аз също си имам правила — каза Ричър. — И то доста. Едно от тях гласи, че раненият ветеран е невинен до доказване на противното. Друго правило обаче гласи, че трябва да си тръгнем, преди да пристигнат федералните. Затова съм съгласен с теб. Трябва да намерим решение.

 

 

Къщата остана тиха, а вратата — затворена. Ричър взе телефона на Брамал и отиде в началото на клисурата, където сигналът бе най-силен. Набра номера, който знаеше наизуст.

Вдигна същата жена.

— „Уест Пойнт“ — каза тя. — Кабинетът на началника. С какво мога да ви помогна?

— Обажда се Ричър.

— Здравейте, майоре.

— Трябва да говоря с генерал Симпсън.

— Един момент.

След миг генералът попита:

— Нещо ново?

— Открих я — каза Ричър.

— В какво състояние?

— Тежко — отвърна Ричър. — Получила е „Пурпурно сърце“ заради сериозна лицева рана. Силно зависима е от болкоуспокоителните, които са й давали в болницата. Няма видими източници на доход.

— Мога ли да помогна?

— За момента само с информация. Трябва да науча повече за психическото й състояние. Това може да предопредели следващите ни ходове.

— Каква информация?

— Става въпрос за крайпътен взрив. Бих искал да науча повече за инцидента. Най-вече защо е била там и кой друг е пострадал или загинал.

— Ще опитам.

— Бих искал да науча повече и за Портърфилд. Сандерсън твърди, че е по-безопасно да не знаем истината. Не съм сигурен какво означава това. Кой е бил той? Знаем само, че преди четиринайсет години е бил новоизлюпен лейтенант, тежко ранен още при първата си бойна мисия. Защо дванайсет години по-късно е привлякъл вниманието на някои служби?

— Сандерсън би трябвало да знае.

— Не мога да я притискам. Емоционалното й състояние е нестабилно.

— Върнахте ли й пръстена?

— Помоли да го задържа и да й го дам по-късно. Когато настъпят по-щастливи времена.

— А те ще настъпят ли?

— Възможно е — каза Ричър. — Първите крачки ще са най-трудни.

Той върна телефона на Брамал. Зачакаха, седнали на същите места, както и предишния ден — Ричър на стъпалата към верандата, Брамал на скалата на ръба на клисурата. Каубоите стояха в края на просеката, сякаш очакваха някой да се появи, и то скоро.

 

 

Стакли бе от хората, които вярваха, че всяка информация трябва да получи незабавно приложение. Това според него бе основното правило в съвременния бизнес. Ако не правило номер едно, то поне номер две след строгия контрол върху разходите. Различните списания се разминаваха по този въпрос. Затова Стакли залагаше на сигурно, като следваше неотклонно и двете правила. Всяка сутрин, още преди да е станал от леглото в пикапа, той изчиташе получените през нощта есемеси и прослушваше гласовите съобщения. Затова още в самото начало на деня знаеше, че едрият тип трябва да изчезне от картинката. Стакли посвети първите си разговори на решаването на този проблем. Беше убеден, че делегирането на права и задължения е друга отличителна черта на успешния мениджър. Може би това беше правило номер едно в съвременния бизнес. Или номер две. Или три. Нямаше значение. Но със сигурност бе в първата десетка.

Стакли бе подготвил стратегията си още преди да стигне до Мюл Кросинг. Когато подмина мястото, където бе живял предшественикът му Били, вече бе решил и каква примамка да използва. А когато подмина мястото, където бе живял някой си Портърфилд, вече бе решил къде точно да я заложи.

Измина много километри, преди да свърне по предпоследната отбивка, която — както знаеше от предишния ден — завършваше с бавен шесткилометров преход по камъни и корени. Това не се отразяваше добре на пикапа му. Но Стакли бе убеден, че продуктивността зависи от максималното използване на всички налични активи. Това беше правило номер едно в новата му среда.

 

 

Ричър чу вратата да се отваря зад гърба му, обърна се и видя Макензи да излиза от къщата. Зад нея стоеше дребничка фигура, чиито очертания се губеха в сенките. Проблесна сребрист цвят. Макензи затвори вратата и тръгна по пътеката. Хвърли един поглед към каубоите, които продължаваха да чакат до края на просеката. Насочи се право към Брамал, а Ричър я последва. Избра си един голям камък и седна на него. Ричър си избра друг, на около два метра от нея. Брамал се бе настанил на скалата, на която бе седнал и предишния ден. Приличаха на трима корабокрушенци, изхвърлени на каменист бряг, които обсъждат какво да правят оттук нататък. Безкрайната равнина под тях наподобяваше океан.

— Мисля, че имаме напредък — започна Макензи. — По-голям, отколкото очаквах на толкова ранен етап. И то при положение, че тя отстоява позициите си много категорично. Понякога дори си мисля, че се съгласява твърде лесно с едно или друго мое предложение. Може би защото става въпрос за бъдещето. Знае, че днес нищо няма да се промени. Сякаш не гледа по-далече от настоящето. Но утрешният ден също се превръща в днешен. Тя трябва да погледне сериозно на тези неща. Трябва да разбере, че ще дойде ден, в който ще трябва да я преместя.

— Кога ще стане това? — попита Брамал.

— Най-важното условие са новото жилище и подходящите лекари. Можем да се захванем незабавно с търсене още докато сме тук. Или от утре, ако желаем. Между другото, реших да се преместя тук. Мисля, че всички трябва да го направим. Има достатъчно празни къщи. Абсурдно е да пътуваме всеки ден до хотела и обратно.

— Да се нанесем тук? — попита Брамал.

— По-ефективно е, не смятате ли? Ако съм близо през цялото време, ще мога да се грижа за нея повече. И нещата да се получат по-скоро.

— Не знаем кой е собственикът на имота — каза Брамал.

— Някой, който не е идвал от три години. Едва ли ще се появи точно сега. А и ние няма да стоим прекалено дълго.

— Колко време смятате да останем? — поинтересува се Брамал.

— Зависи изцяло от жилището и лекарите.

— В най-добрия случай?

— Месец, предполагам. Най-много два.

Откъм просеката долетя вой на автомобилен двигател и буксуване на гуми. Каубоите се изправиха. Ричър видя сред дърветата да се показва очукан стар пикап. Върху каросерията имаше пластмасова надстройка. Беше го виждал и преди. На черния път. Когато се разминаха, зад волана му седеше мъж на около четирийсет, който гледаше право пред себе си и не им обърна никакво внимание.

Макензи извърна глава.

— Това трябва да е Стакли — каза тя. — Роуз се надяваше да се отбие днес.