Лий Чайлд
Точно в полунощ (6)

6

Наближаваше полунощ, когато Ричър се качи на огромна цистерна с формата на куршум, цялата от лъскава неръждаема стомана. Шофьорът превозваше двайсет хиляди литра органично мляко. Крайната му цел бе Сиукс Фолс, най-западната точка по маршрута, който обслужваше. От там до Рапид Сити оставаха още петстотин и шейсет километра. Шофьорът посъветва Ричър да не се притеснява. Лесно щял да намери кой да го качи. Имало отбивка, където по всяко време на денонощието спирали и потегляли много камиони. Мястото било огромно, като кръстопът, на който се пресичат всички шосета по света.

Ричър поддържаше разговора, докато прекосяваха Минесота от единия до другия й край. Предполагаше, че това е задачата му — да играе ролята на човешки адреналин. Да държи шофьора буден. Да направи всичко възможно, за да избегне онзи стар виц: искам да умра мирно в съня си като дядо, а не да крещя от ужас като пътниците му. В резултат на това разговорът скачаше от тема на тема. Шофьорът първо се оплака от институционалните неправди в млекарския бизнес. Ричър изрази съчувствие. После шофьорът поиска да чуе някоя военна история и Ричър си измисли няколко. Не след дълго пристигнаха на обещаното място. Оказа се, че шофьорът изобщо не е преувеличил. Бензиностанцията бе с размерите на футболно игрище, двуетажният мотел бе дълъг поне сто метра, а семейният ресторант, голям колкото армейски склад, сияеше в неонови реклами отвън и флуоресцентни лампи отвътре. Непрекъснато спираха и потегляха големи, осемнайсетколесни камиони и всякакви леки автомобили, пикапи, микробуси…

Ричър скочи от млековоза и се запъти право към рецепцията на мотела, където си нае стая, макар че скоро щеше да съмне. Нямаше смисъл да пристига в Рапид Сити изморен, останал без капка сила. Нямаше смисъл и да пристига, когато го очакват. Не се съмняваше, че Джими Плъха е позвънил на Артър Скорпио. Опитал се е да си прикрие задника, да се оправдае с нещо от рода на: „Не съм аз, честна дума, но все пак някой те е предал“. Не че Скорпио щеше да му хване вяра, но обаждането щеше да изиграе ролята на система за ранно предупреждение. Там навън има някой или нещо, което те дебне. Най-старият страх в човешката история. Скорпио щеше да разположи охрана. А Ричър на свой ред щеше да накара въпросната охрана да безделничи цял ден. Да притъпи бдителността й, да убие ентусиазма й, да я накара да се прозява. Винаги е за предпочитане сам да избереш момента, когато да нанесеш своя удар. Затова Ричър закуси в оживения ресторант, след което се върна в стаята си, взе душ и си легна тъкмо когато слънцето изгря. Преди това постави малкия пръстен от „Уест Пойнт“ на нощното си шкафче.

В този момент, на петстотин и шейсет километра западно от мотела, в Рапид Сити, инспектор Глория Накамура вече бе станала и се готвеше да отиде на работа. Събуди се призори, взе душ, облече се и закуси. Излезе цял час по-рано от обикновено. Отиваше на работа, но не веднага.

Седна зад волана на личния си автомобил, компактен шевролет с четири врати. Светлосин и анонимен като кола под наем. Подкара към центъра и свърна от булеварда към територията, контролирана от Артър Скорпио. Той притежаваше цял парцел, от пряка до пряка. Обществената пералня се намираше в центъра му. Играеше ролята на команден пункт на дейността на Скорпио. Улицата отпред бе покрита с напукан асфалт и тесен тротоар с отдавна изсъхнало дърво. Отзад минаваше алея за доставки и събиране на смет.

Накамура опита първо откъм алеята. Тя бе цялата покрита с кръпки. Отгоре висеше плетеница от електрически кабели и телефонни жици, провиснали от разкривени стълбове. До задната врата на пералнята стоеше някакъв мъж. Беше се облегнал на стената със скръстени ръце. Беше с черно сако и черен пуловер под него. С черен панталон и черни обувки. Беше висок над метър и осемдесет и много едър. Два пъти колкото Накамура. Имаше бдителен поглед.

Накамура искаше да го снима с мобилния си телефон, за да приложи снимката към досието на онова безкрайно разследване срещу Скорпио. Но не можеше да го направи по толкова очевиден начин. Не бе получила одобрението на шефа си. Наблюдението на Скорпио не бе подновено официално. Затова тя кликна върху иконката на фотоапарата, долепи телефона до ухото си, наведена към прозореца, сякаш разговаряше, и премина бавно, с поглед вперен право напред. После натисна бутона — щрак, щрак, щрак — и спря едва когато горилата остана зад гърба й. Зави наляво, после още веднъж наляво и мина пред сградата.

Пред главния вход стоеше друга горила. Досущ като първата. Мъжът се бе облегнал на стената със скръстени ръце и внимателно наблюдаваше улицата. И той беше облечен целият в черно. Приличаше на охранител на нощен клуб. Липсваха само червеният килим и коприненото въже. Накамура долепи телефона до ухото си. Щрак, щрак, щрак! Зави в първата пряка вдясно и паркира на място, където горилата да не може да я види.

Тя прегледа снимките. И двата комплекта бяха размазани и нито един от мъжете не бе попаднал в центъра на кадъра. Сградата обаче не можеше да бъде сбъркана. И цялостният контекст бе повече от ясен. Историята, която снимките разказваха, издаваше, че Скорпио е бил предупреден от Уисконсин и мигом е наел охрана. Местни здравеняци. Двама. Един отпред, един отзад.

Защото Скорпио се притесняваше от появата на Голямата стъпка.

Който се намираше… къде?

Вероятно пътува насам, помисли си Накамура. Би трябвало. Изглежда, проследяваше снабдителната верига. Тя излезе от колата. Върна се по обратния път до улицата на Скорпио. Тръгна по отсрещния тротоар. Мъжът пред входа на пералнята я видя. Накамура почувства погледа му. Той обаче не помръдна. Само я наблюдаваше. Тя продължи. Точно срещу пералнята имаше кафене. Не го държеше Скорпио, а съседът му. Витрината беше малка, но ако човек седнеше на първата маса, можеше да си осигури сравнително добър изглед. Накамура бе прекарала часове тук.

Тя бутна вратата и влезе.

Масата й бе заета от мъж, който бе отместил встрани чинията с остатъци от яйца и бекон и бе поставил на мястото й чаша кафе. Изглеждаше спретнат и стегнат, с тъмен костюм от фина, но издръжлива материя. Беше прехвърлил петдесет, но трудно можеше да се прецени с колко години. Косата му бе кестенява, а лицето му — младолико. Но можеше да е на шейсет. И дори на седемдесет.

Мъжът наблюдаваше пералнята през прозореца. Това бе повече от ясно. Накамура познаваше признаците. Човекът не се въртеше на стола си и не протягаше врат, защото, макар и да не бе особено висок, все пак бе по-висок от нея. Въпреки това гърбът му бе неестествено изправен. Не можеше да седи по друг начин, ако искаше да гледа през витрината. А погледът му не се откъсваше от пералнята. Намираше чашата си опипом, повдигаше я и отпиваше от нея, докато продължаваше да наблюдава сградата отсреща.

Това ли беше Голямата стъпка?

Отнеси се сериозно към него, бе казал гласът от Уисконсин. Мъжът на масата определено трябваше да бъде приеман на сериозно. Нещо в него подсказваше, че е корав и компетентен. Това не бе очевидно, защото изражението му беше съвсем дружелюбно. Личеше си обаче, че търпението му не е безкрайно. Беше човек, с когото не биваше да си имаш проблеми. Теоретично Накамура можеше да си го представи като тих и смъртоносен противник. Но трудно можеше да си го представи като човека, за когото ставаше въпрос в онова съобщение. Нещо не се връзваше с онова трескаво предупреждение и страховито описание. Не бе логично да го оприличават на Голямата стъпка, излязъл от гората. Той приличаше по-скоро на герой от шпионски филм, на безлик убиец от КГБ, който се слива с тълпата. Беше спретнат и елегантен. Пълна противоположност на Голямата стъпка.

Кой беше той?

Имаше само един начин Накамура да разбере.

Тя седна срещу него и извади служебната карта от дамската си чанта. Намираше се във винилов калъф, който бе получила от управлението, от едната страна значката, а от другата карта със снимка и надпис: Накамура, Глория, инспектор, ПУ Рапид Сити.

Мъжът извади от вътрешния джоб на сакото си очила с рогови рамки и ги надяна. Погледна служебната карта и извърна поглед. Извади малък бележник от друг вътрешен джоб. Отвори го с палец, прелисти няколко страници и вдигна глава.

— Вие работите в отдел „Престъпления против собствеността“.

— Цялото полицейско управление ли сте побрали в този бележник?

— Да — отвърна той.

— Защо?

— Обичам да знам кой с какво се занимава.

— Какво правите тук?

— Върша си работата.

— Как се казвате?

— Брамал. Първото ми име е Терънс, но можете да ме наричате Тери.

— Какво работите, господин Брамал?

— Частен детектив съм.

— Откъде?

— От Чикаго.

— И какво ви води в Рапид Сити?

— Частно разследване.

— Свързано ли е с Артър Скорпио?

— Опасявам се, че професията ми е свързана с известна конфиденциалност. Освен ако не стана свидетел на престъпление или не подозирам, че ще бъде извършено такова. Към този момент нямам основания да смятам така.

— Трябва да знам дали работите за него или против него — каза Накамура.

— Така ли стоят нещата?

— Не бих го нарекла образцов гражданин.

— Той не е мой клиент, ако това ви интересува.

— А кой е клиентът ви?

— Не мога да ви кажа.

— Имате ли партньор? — попита Накамура.

— В какъв смисъл? — отвърна Брамал. — Интимен? Професионален?

— Професионален.

— Не.

— За агенция ли работите?

— Защо питате?

— Чух, че някой идва насам. Не става въпрос за вас, а за друг човек. Вчера е бил в Уисконсин и се питам дали има партньор.

— Дори да има, не съм аз — каза Брамал. — Винаги работя сам.

Накамура извади визитка от дамската си чанта. Остави я на масата до чашата на Брамал.

— Позвънете ми, ако ви потрябвам. Или ако решите да смените тази изтъркана плоча, наречена „конфиденциалност“. Или ако ви потрябва съвет. Скорпио е опасен тип. Не го забравяйте дори за миг.

— Благодаря — отвърна Брамал, без да сваля поглед от прозореца.

Накамура се върна в колата си, а мъжът, застанал до входа на пералнята, отново я проследи с поглед. Тя потегли към полицейското управление и пристигна там рано. Включи компютъра си и отвори търсачка. Въведе думите: Брамал, Терънс, частен детектив, Чикаго. Попадна на цял куп резултати. Мъжът се оказа шейсет и седем годишен, бивш агент на ФБР с дълга и бляскава кариера. Разплел множество случаи. Удостоен с медали и награди. Сега ръководел собствен бизнес. Обслужвал елита. Не се рекламирал. Вземал скъпо. Човек трудно можел да го наеме. Но затова пък бил истински специалист. Предлагал една-единствена услуга. Издирвал безследно изчезнали.