Лий Чайлд
Точно в полунощ (23)

23

Вратата отвори Брамал, а Ричър и Макензи застанаха зад него. Мъжът им показа документите си на федерален агент. Златна значка с щит и орел и пластмасова карта, почти като шофьорска книжка, с тази разлика, че на нея пишеше: Министерство на правосъдието на Съединените щати, Агенция за борба с наркотиците. Снимката бе негова, макар че на нея изглеждаше по-млад и възелът на вратовръзката му бе по-стегнат. Според картата името му бе Кърк Ноубъл, а длъжността — специален агент.

Ричър не се сдържа и подхвърли:

— Звучи като име от някой комикс. Кърк Ноубъл, момчето детектив.

Никаква реакция.

— Предполагам, че сте го чували и преди.

— Кои сте вие? — попита Ноубъл.

Тримата се представиха, но само с имената си.

— Какво правите тук? — продължи Ноубъл.

— Чакаме Били — отвърна Ричър. — Той живее тук. Искаме да го попитаме нещо.

— Какво?

— Търсим изчезнала жена. Смятаме, че знае къде да я открием.

— Каква жена?

Ричър не вярваше, че Ноубъл може да им помогне, но знаеше със сигурност, че може да им попречи. Ако искаше, разбира се. Все пак работеше за правителството. Имаше значка с щит и орел. И следваше дебел наръчник с правила.

Затова Ричър му разказа историята от самото начало, без да крие нищо. Но и без да забравя, че неговият слушател е федерален агент. Ето защо извъртя леко нещата и ги представи по начин, при който професионалното минало на участниците в тази история не просто оправдаваше, а изискваше тяхната намеса и едновременно с това ги освобождаваше от каквито и да било обвинения. Заради заслугите им. Майор от резерва със „Сребърна звезда“ и „Пурпурно сърце“, обединил усилия с бивш агент на ФБР с почти четирийсетгодишен стаж, а в момента надлежно регистриран частен детектив в друг щат, за да издирят заедно друг майор от резерва, с „Бронзова звезда“ и „Пурпурно сърце“. Никой федерален агент не би могъл да възрази срещу това. Не и без да заяви, че всичко, което е направил през живота си, е било безсмислено.

А дори някой да възразеше, на сцената се появяваше близначката, която имаше толкова близка връзка с изчезналата, че за миг оправдаваше всичко. Особено с това лице и тази коса. Ноубъл беше мъж. Дълбоко в себе си не бе в състояние да разсъждава с юридически термини. Най-вероятно си мислеше нещо от рода на: Нима е възможно да съществува още една такава жена?

Ричър изложи майсторски цялата история. А когато приключи, Ноубъл заяви:

— Няма да получите отговор на въпроса си.

— Защо?

— Защото Били няма да се върне.

— Защо?

— Дълга история.

Агентът тръгна по коридора и огледа стълбите. Вдигна глава към тавана. Обходи с поглед стените. Въртеше се насам-натам, наклонил глава като строителен предприемач, който извършва оценка.

— Проверихте ли хладилника? — попита Ноубъл.

— Защо? — учуди се Ричър.

— За храна.

— Не.

Ноубъл се запъти към кухнята. Огледа чиниите в мивката. Отвори хладилника и погледна назад, сякаш за да преброи колко хора има в къщата.

— Можем да си направим яйца с бекон. И да пием бира.

— Ще ядете от храната на Били? — учуди се Макензи.

— Първо, тя вече не е на Били и, второ, длъжен съм да го направя. Никой няма да ми възстанови направените разходи, след като в къщата има храна.

— Кой трябва да ги възстанови?

— Вие в крайна сметка — отвърна Ноубъл. — Данъкоплатците. Аз спестявам вашите пари.

— И ще си приготвите вечеря от продуктите в хладилника на заподозрян?

— Хладилникът е ваш. И мой. Имотът е собственост на федералното правителство от два часа този следобед. Конфискуван е.

— И къде е Били?

— Това е най-дългата част от историята — каза Ноубъл. — По-добре да хапнем нещо.

На тази възраст, след всичко, което бе видял и преживял, Ричър не очакваше в живота му да се случи нещо ново и приятно. Странно, но вечерята от яйца с бекон в кухнята на Били се оказа ново и приятно преживяване. Всички се чувстваха като конспиратори. Или като корабокрушенци. Като случайна група пътници, принудени да прекарат нощта на летището. И които авиокомпанията бе откарала с такси до някой провинциален хотел. Макензи откри свещи и ги запали. Сега заприличаха на актьори в началните сцени на филма. Невинни непознати в непозната среда.

Ноубъл приготвяше вечерята и говореше за хероин. Борбата с този наркотик се оказа не само негово служебно задължение, но и негова неутолима страст. Той познаваше цялата му история. Навремето хероинът бил напълно законна съставка. Производителите го влагали в какви ли не продукти, част от които изключително популярни и в наши дни. От хероин например правели сироп за кашлица. Имало и детски сироп за кашлица с хероин. Който дори бил по-силен, а не по-слаб в сравнение с този за възрастни. Лекарите предписвали хероин на неспокойни бебета, против бронхит, безсъние, нервни разстройства, истерия и какво ли не още. Пациентите обожавали тези лекарства. Смятали ги за ненадминати. Милиони се пристрастили. А корпорациите направили купища лесни пари. Но хората постепенно поумнели и преди началото на Първата световна война хероинът бил поставен извън закона.

Корпорациите обаче не забравили лесните пари. Към този момент от своята история Ноубъл разтопяваше масло в тигана. Той застина с лъжица във въздуха, сякаш за да подчертае думите си.

— Не забравяйте, че аз съм действащ служител на Агенцията за борба с наркотиците и ние много добре знаем къде се корени проблемът, срещу който се борим.

На корпорациите им отнело осемдесет години, за да се върнат към хероиновия бизнес. Използвали една задна вратичка. Настъпило време, когато хероинът се радвал на лоша слава. Името му се свързвало с престъпници, отрепки и шепа мъртви рок музиканти. С утайката на обществото. Но корпорациите създали негова синтетична версия. Химическо копие. Като еднояйчен близнак — каза Ноубъл и погледна Макензи. — Абсолютно същото вещество с друго име, което звучало сложно, авторитетно и не пораждало негативни асоциации. Всичко било наред. Сега вече можели да го влагат в пасти за зъби. Или в малки бели хапчета. С каква цел? За да предизвикат у пациентите приятни усещания. Да ги надрусат, с други думи. Но не можели да напишат това върху опаковката. Защото рекламирали хапчетата като болкоуспокояващи лекарства. Всеки изпитва болка от време на време, нали?

Но не съвсем. Не и от самото начало. Болката не била проблем. Първо трябвало да основат и финансират разни институти, да отпуснат стипендии. Да убедят лекарите. Да заинтригуват пациентите. В крайна сметка се получило. Болката се превърнала в проблем. Проблем, за който всеки пациент сам съобщавал и който лекарят му не можел да прецени. Симптом, който звучал също толкова смислено и авторитетно, както всички останали. В резултат на това Америка била залята от стотици тонове хероин под формата на хапчета, опаковани в блистери от лъскаво фолио с размер, удобен за дамска чанта или джоб.

Към този момент от историята всички вече се хранеха, а Ноубъл бе във вихъра си. Сякаш преподаваше на новобранци в полицейската академия. Замълча отново, с вилица във въздуха, и каза:

— Искам да подчертая две много важни неща. Първо, по-голямата част от лекарствата попада у пациенти, които наистина се нуждаят от тях. Никой не може да го отрече. Тези лекарства наистина помагат. Но никой не може да отрече и друго: количествата, които незаконно се отклоняват, нанасят огромни вреди. И второ, никой не бива да подценява силата на наркотичното опиянение. Доколкото знам, усещането е изключително приятно. Ако съдя по думите им, това е най-хубавото им преживяване. При някои въздействието е толкова силно, че променя изцяло живота им. — Ноубъл замълча, за да отпие глътка от бирата на Били. После продължи: — Говоря за обикновени хора. За типични американци. Които слушат бейзбол и кънтри по радиото. Те са били изкушени от малкото бяло хапче, продавано напълно легално по аптеките. То им е помогнало да се почувстват по-добре. Може би за пръв път в живота си. Те може да са обикновени хора, но не са глупави. На бърза ръка открили други начини, които да им помогнат да се почувстват още по-добре. Това са тъй наречените таблетки с удължено освобождаване, които им позволяват да се чувстват добре през целия ден. Достатъчно е да вземат по едно хапче два пъти дневно. Или три пъти. После открили пластирите. Онези неща, които си лепиш върху кожата. Например, когато искаш да откажеш цигарите. Върху опаковката е изписано чисто и неопетнено име, но това на практика е същият медикамент, за който прабаба ви се е редяла на опашки. Пластирите също поддържат доброто настроение през целия ден. Човек може да си лепне два. Или три. Но най-голям е ефектът от близането им. Или от смученето им. От сгъването им на четири и дъвченето им като дъвка. Освен това е лесно човек да се снабди с повече пластири, отколкото личният му лекар предписва. Достатъчно е да прежали десет долара от време на време. А после стотачка за цяла кутийка, ако е необходимо. Всеки ден, ако е необходимо. Винаги има начини човек да изкара сто долара на ден, нали? Към този момент обаче въпросните обикновени американци вече са се превърнали в безнадеждно пристрастени наркомани. Но не и в собствените си очи. Въпрос и на гордост е. Наркомани са онези, другите, които се боцкат с мръсни игли в кабинките на тоалетните. А те вземат фармацевтичен продукт, произведен в лаборатории от красиви момичета с бели маски, които поднасят епруветки към светлината, а в сините им очи струи загриженост. Гледали са ги в реклами по телевизията, в почивките между инингите на някой бейзболен мач. Истината е, че тези хора поемат далеч по-сериозни рискове. Въпросните пластири не са предназначени за близане или дъвчене. Само през миналата година от това са починали петдесет хиляди души. Обикновени американци. Четири пъти повече, отколкото са жертвите на престъпления с оръжие.

Ноубъл замълча отново, за да изяде едно яйце.

— И все пак мога да кажа, че печелим войната — заяви той. — Мога дори да кажа, че поне в моя район вече сме я спечелили. В състояние сме да проследим пътя на всяко болкоуспокоително от началото до края. Да елиминираме непочтените лекари и да обучим останалите да обръщат внимание на количествата, които предписват, да прекратим кражбите по време на производството и дистрибуцията. В момента черният пазар е практически мъртъв, а медицинският е поставен под строг контрол. А това е пълен успех. Проблемът е, че предишното изобилие ни остави няколко милиона пристрастени. Не забравяйте, че това са обикновени американци. Те смятат, че нямат нищо общо с онези, които се бодат с мръсни игли в тоалетните. Не забравяйте и още нещо: живеем в условията на свободен пазар. И когато го ограничаваме, цената на хапчетата скача, защото следва принципа на търсенето и предлагането. Това, което е струвало десет долара, изведнъж става петдесет. Настъпва криза. Изведнъж цената на стоката, предлагана от някой мексикански картел, започва да изглежда неустоимо изгодна. Не забравяйте, че става въпрос за едни и същи химични съединения. И че тези обикновени американци, за които говорим, умеят да си правят сметката, умеят да се пазарят. А цифрите не лъжат. Дори когато калкулират цената на собственото си достойнство, на мръсните игли, кабинките в тоалетните и всичко останало, цената на стоката, която ще си купят от мексиканците, остава твърде ниска. Така на практика заменихме един проблем с друг.

Ноубъл замълча отново, остави вилицата и отмести чинията си. Отпи продължително от бутилката бира.

— Но като цяло това е добра новина за нас — продължи той. — Новият проблем ни допада повече. Стоката на картелите е по-трудна за криене. Ние можем да я следим с по-малко усилия. От наша гледна точка все едно цялата система за производство и доставка е погълнала бариева каша. А ние я гледаме на рентген и тя светва като неон. Стандартите се снижават. Работата ни се улеснява. Но не навсякъде. Има изключения. В определена част от Монтана например нищо не светва на екрана. Не можем да видим стоката, която пристига. Пипалата на картела не стигат ли до тук? Какво се случва с наркоманите? Всички ли са се отказали? Или са умрели? Или се е появил нов доставчик? Искам да намеря отговорите на тези въпроси. Затова отидох в Монтана. Не открих абсолютно нищо полезно. С едно изключение. Колкото и странно да звучи, появата ми там е изплашила дребна риба, човек, който е сключил някакво споразумение със свой приятел, който също е дребна риба, но от друга мрежа. Това споразумение отива по дяволите в мига, в който някой от тях долови и най-слабия признак за опасност. Умен ход, спор няма. Предполагам, че не се случва за пръв път. Подобни мрежи неизменно се разпадат рано или късно и това се отразява най-силно именно на дребните риби. Колкото по-рано се измъкнеш от играта, толкова по-добре. Затова Били няма да се върне у дома. Били е въпросният приятел. От Мюл Кросинг, Уайоминг. Той е изчезнал заедно със своя човек от Билингс, Монтана.

— Къде са отишли според вас? — попита Макензи.

— На друго място — отвърна Ноубъл. — Където да завъртят нова схема.

— Търсите ли ги?

— Няма да мобилизираме националната гвардия заради тях. Включили сме обаче имената и снимките им в системата.

— Въпросното споразумение предполага, че са работили за една и съща мрежа, а не за две различни — каза Ричър. — Един слух е накарал двамата да побегнат. Може тези ваши две мрежи да са всъщност две части от една и съща мрежа.

— Възможно е — съгласи се Ноубъл. — Не знам почти нищо за тях. Затова отидох там. Най-вероятно онзи от Монтана е бил обикновен уличен дилър. Предполагам, че същото се отнася и за Били. Те са хората, които поддържат непосредствения контакт с клиентите. А някои от тези типове са учили в колеж. Разбира се, не става въпрос за хора като Били и неговия приятел, а за онези, които притежават хора като тях.

— Какво ще правите сега?

— Ще потърся чисти чаршафи и ще си легна. Никой няма да ми възстанови разходите за хотел, ако в къщата има легла.

— А после?

— После ще се захвана със същинската работа. Всичко, свършено дотук, беше чиста загуба на време.

— Все пак държавата е получила къща.

— Две къщи — уточни Ноубъл. — Не забравяйте онази в Билингс. Но се обзалагам, че няма да можем да продадем нито едната, нито другата.

— Ще ни уведомите ли, ако откриете Били?

Ноубъл поклати глава.

— Не мога да ви помогна в издирването на сестра ви. Съжалявам, госпожо. С какво всъщност разполагате? С множество догадки и надежди за най-доброто. Издирването на човек от страна на федералното правителство струва милиони долари дневно. Трябва да имаме много основателна причина да се захванем с подобно нещо. А вие не можете да ни предоставите такава причина. Разполагате с множество улики, но не и с факти.

Макензи не отговори.

— Но ви желая успех — добави Ноубъл.