Лий Чайлд
Точно в полунощ (19)

19

Откриха го в малко складово помещение до задната врата. Нещо като килер за зимни дрехи. Един скиорски панталон от твърда найлонова материя бе паднал от закачалката. Крачолите се бяха забили в пода като копия, но едната им половина бе останала права, а другата се бе прегънала. Приличаха на краката на анимационен герой, получил силен удар. Бяха се наклонили назад и подпрели в ъгъла. Ричър ги вдигна и намери зад тях чифт дамски боти. Истински туристически боти с метални халки и връзки. Трийсет и шести номер. С други думи, много малки.

— Обувки в килера, а? — каза Ричър. — Явно е прекарвала доста време тук.

— Но само ако са нейни. Може да са на съвсем друга жена.

— Съгласен съм. Но излиза, че Портърфилд, когото двама души описват като затворен и саможив, е живял с някого в тази къща. А това ни дава основания да проучим въпроса малко по-задълбочено, особено след като той е открит мъртъв. Може да простим на шерифа, че е пропуснал ботите. Той е бил предубеден. Обзалагам се, че всички в Уайоминг имат подобни килери. Трудно е да видиш онова, което си свикнал да виждаш всеки ден. Нужен е поглед отстрани. А това ме кара да се запитам кой ли е бил тук. И какво е правил? Може да не е търсил нищо. Може наистина да е влязъл, за да върне нещо. Не виждам друго обяснение. Нищо не е докоснато.

— Да проверим другите килери и гардероби — предложи Брамал.

Така и направиха, но не откриха нищо освен вещи на самия Портърфилд. Човекът очевидно бе предпочитал да носи джинси и ги бе прал, докато платът се протърка и прокъса. Не откриха дамски дрехи. Нито рокли, нито блузи, нито панталони.

— Защо ли е оставила само ботите? — зачуди се на глас Брамал.

— Тръгнала си е през пролетта. Не ги е използвала поне от месец. Забравила ги е. Или пък са й били неудобни. А може да ги е оставила нарочно. Може да е решила да си купи нови. Но тя определено е била тук. Или тя, или друга жена. Портърфилд не е живял сам. Не и през цялото време.

— Доста информация извлече от един чифт боти.

— Обзалагам се, че ще открием още.

 

 

И наистина откриха. Но не много. Изминаха два часа, а Ричър и Брамал отбелязаха съвсем скромен напредък. Откриха улики, които бяха по-скоро косвени и условни, отколкото преки и категорични. Спестиха време, като не обърнаха внимание на всичко онова, което лежеше пред погледа им. Вместо това решиха да проверят вътре в мебелите, под мебелите, зад мебелите…

Откриха дамски гребен между възглавниците на дивана. Беше от розова пластмаса. Зъбите му бяха разположени доста рехаво. Много по-нашироко в сравнение с обикновените гребени. В банята имаше две мивки, всяка с отделна сапунерка. В едната лежеше изсъхнало парче парфюмиран сапун, а в другата — изсъхнало парче съвсем обикновен сапун. Отново в банята намериха два комплекта кърпи. В мокрото помещение зад пералнята бе паднал чифт спортни дамски чорапи. Розови на цвят, малък размер, изработени от някаква странна материя, насъбрала много прах.

Това беше всичко. Крайно недостатъчно за съдебната зала. Но то навеждаше на определени мисли.

— Тук е живяла жена — каза Ричър. — Сандерсън или друга. Поне за известно време. Възможно е тя да е поддържала със Сай неангажираща връзка и да е идвала само от време на време. Не е пребивавала на това място достатъчно дълго, за да остави своя отпечатък върху къщата. А когато си е тръгнала, го е направила със стил. Демонстративно. Заличила е всяка следа от присъствието си. Взела е всичко, което е видяла, като е оставила само онова, което не е видяла. Изгубения гребен например. По онова време не е могла да вземе сапуна си. Бил е влажен и хлъзгав. Не е можела да го хвърли в сака при дрехите си. Не е преброила кърпите в банята. Защо да го прави? Забравила е ботите. Но най-много ми допадат забравените чорапи.

— Защо?

— Те доказват, че тя все още има два крака. И медалът не й е присъден за толкова тежко нараняване, колкото би могло да бъде.

— Ако чорапите са нейни.

— Да предположим, че е така. Възможно е Портърфилд също да е посещавал дома й от време на време. Къде би могъл да бъде този дом? На какво разстояние от тук? Представи си, че ти си Портърфилд. Колко надалече би пътувал заради някоя жена?

— Зависи.

— От какво?

— От много неща.

— Да погледнем по-оптимистично. Сандерсън може да не е мис Америка, но предполагам, че е достатъчно симпатична.

— Това е Уайоминг. Тук изминават огромни разстояния само за да си купят хляб. За приятелка… два часа може би. Сто и петдесет километра.

— Което не ни помага — отвърна Ричър. — Площта става прекалено голяма.

Брамал кимна.

— Бих предложил следващият ни ход да включва среща със съседите на Портърфилд, но нямам представа какво означава това тук. В този щат хората живеят на двайсет-трийсет километра един от друг. Обзалагам се, че някои изобщо не са виждали съседите си.

— Аз обаче смятам, че тук хората са зависими един от друг. Представи си, че се случи инцидент. На кого ще позвънят? На полицията или пожарната, които се намират на два часа път от дома им? Или на съседа, който ще пристигне за петнайсет минути? Може тук да постъпват именно така. Може съседите да са по-близки, отколкото предполагаш. Може би всеки знае всичко или почти всичко за другия.

— Много оптимистично.

Ричър не отговори. Беше сам в кухнята, резултат най-вероятно от подсъзнателен стремеж да държи под око изхода на къщата. Отворения прозорец със счупеното стъкло и откъснатия комарник. Отвън довя хладен бриз. И донесе със себе си всевъзможни звуци. Повечето бяха съвсем обичайни и не предвещаваха никаква заплаха. Шумолене на листа по клоните на дърветата, тежък плясък на птичи криле, жужене на пчела…

Един звук обаче бе различен. Много кратък, много далечен. Едва доловим. По-скоро откъслечен. Тихо драскане или тихо скрибуцане. Съвсем малка част от добре познат звук, характерен за тези места. Типичен за Уайоминг. И подобно на всички останали звуци, съставен от уникална комбинация от различни компоненти. Като ДНК. Той включваше ситен чакъл. По-едри камъчета. И каучук.

— Трябва да изчезваме — каза Брамал. — Идва кола.

Брамал излезе пръв. Вероятността да се заклещи в рамката на прозореца бе по-малка. Ричър го последва безпроблемно, след което Брамал се пресегна и затвори прозореца. После двамата отидоха на предната веранда.

Не видяха нищо.

— Трябва да се качим в колата — каза Брамал. — За всеки случай.

— Ако се чудиш какво да направиш, можеш да ги прегазиш — посъветва го Ричър.

Двамата се качиха в тойотата и Брамал запали двигателя.

Някакъв пикап изкачи последния склон и се появи в далечния край на платото. Беше форд с надстройка върху каросерията. Нещо като малък кемпер, но в полицейски вариант. Боята искреше от чистота. Изцяло бяла с изключение на вратите, където сияеха златни звезди, широки половин метър и също толкова високи. Над тях бе изписано името на окръга, а под тях — Шерифско управление. Определено приличаше на дизайна на пръстена от „Уест Пойнт“.

Шериф Конъли.

 

 

Той паркира близо до тойотата под такъв ъгъл, че хем да изглежда случайно и небрежно, а не заплашително, хем, помисли си Ричър, да блокира пътя на джипа им.

Шерифът бе преценил позицията им повече от добре. Тойотата щеше да бъде принудена да даде на заден и да го заобиколи.

Конъли свали прозореца си. Шофираше с шапка на главата, но пък кабината бе доста просторна, а таванът — висок. Ричър също свали своя прозорец. Пикапът бе спрял от неговата страна.

— Казахте ми, че не се интересувате от Портърфилд.

— Така е — отвърна Ричър.

— Но въпреки това сте тук, в дома му.

— Жената, която търся, е живяла тук поне няколко месеца. Опитвам се да открия къде е отишла след това.

— Портърфилд живееше сам.

— Невинаги е било така.

— Влязохте ли вътре? — попита шерифът.

— Да — призна Ричър.

— Как?

— Някой е проникнал с взлом преди година или повече. Използвахме същата дупка.

— Какъв взлом?

— Претърсили сте къщата след смъртта на Портърфилд. Намерили сте каквото сте намерили, заключили сте я и сте си тръгнали. После е дошъл някой друг и е влязъл през прозореца.

— Покажете ми — каза Конъли.

Тримата излязоха от колите и тръгнаха към задната част на къщата.

Конъли огледа внимателно прозореца. Разгъна комарника и го постави на мястото му, сякаш се опитваше да го възстанови в първоначалното му състояние. Накрая дори потри плесента между палеца и показалеца и я помириса.

— Може да е било преди година и половина — каза той. — Как е положението вътре?

— Никакъв безпорядък, никакви щети, нищо не е обърнато или счупено. Не са били нито крадци, нито скитници.

— Защо смятате, че тук е живяла жена? — попита Конъли.

Застанаха до парапета на верандата и впериха погледи в планините и горите пред тях. Брамал разказа за обувките, гребена, сапуна, кърпите и малките розови чорапи.

— Обувките не означават почти нищо — отвърна шерифът. — Гребенът и чорапите също. Може да са останали от много отдавна, отпреди двайсет години, когато някоя племенница или братовчедка е дошла да прекара тук зимата или лятото. Подобни вещи често се губят и рядко се намират.

— Но? — попита Ричър.

— Винаги съм готов да призная, когато направя грешка. Сапунът и кърпите привлякоха вниманието ми. Два използвани умивалника винаги означават двама души, а когато единият сапун е парфюмиран, това подсказва, че са мъж и жена. Освен това сапунът и кърпите са улики, които подсказват как е изглеждала къщата в деня, когато Портърфилд е умрял. Явно съм ги пропуснал. Но по онова време никой не прояви интерес към него. Нито веднага след инцидента, нито по-късно. А това повдига въпроса къде е била въпросната жена по онова време и къде е тя сега.

— Точно това се опитваме да открием.

— Ако е същата жена.

— Нищо не подсказва, че не е.

— Пръстенът, който ми показахте, беше доста малък — каза Конъли.

— Точно така — отвърна Ричър.

— Съдите за размера й по чорапите? Те могат да се свият.

— Но обувките не могат. А те също са малки.

— Къде е служила?

— В Ирак и Афганистан. Била е на пет мисии.

— Корав характер.

— Нямате представа.

— Ако е същата жена.

— Възможно е да е тя.

— Защо жена като нея ще се прибере у дома, ще използва парфюмиран сапун и ще носи розови чорапи?

— Очаквам да направи тъкмо това. Подобни неща придават смисъл на завръщането у дома.

Конъли се обърна и огледа задната част на къщата. И счупения прозорец.

— Знам — каза Ричър.

— Какво знаете?

— Не можем да открием кой го е направил. Отлична професионална работа. Чисто проникване, а вътре не е пипнато нищо. Трябва да е бил човек със специално обучение и богат опит, характерни за някои правителствени агенции. Но това звучи нелепо.

— Най-вече защото не виждам какво би могло да иска правителството от Портърфилд — отвърна шерифът. — С каквото и да се е занимавал, е бил дребна риба. Освен това въпросната правителствена агенция би трябвало да се свърже първо с мен. От професионална коректност, а и от практически съображения. Щях да им дам ключовете например.

— В такъв случай дребните престъпници са започнали да работят много по-чисто и професионално.

— Едва ли.

— Кой може да е бил тогава? — попита Ричър.

— Елитни престъпници. От онези, които могат да си позволят най-доброто.

— И какво биха искали те от дребна риба като Портърфилд?

Конъли не отговори.

— Извиняваме се за незаконното проникване — обади се Брамал. — Не искахме да проявим неуважение към закона.

— Не мога да ви помогна в издирването на жената — каза шерифът. — Няма улики за извършено престъпление. Не мога да изпратя сапуна и кърпите в лаборатория. Няма как да оправдая подобен разход. Освен това не разполагам с достатъчно хора.

— Кой може да ни помогне? — попита Брамал. — Съседите?

— Възможно е. Аз съм техният шериф, но, в интерес на истината, изобщо не ги познавам. Идвам тук за втори път. Тази част от окръга е много спокойна. Другите, които не са толкова тихи и мирни, поглъщат цялото ми внимание.

— В такъв случай ще тръгваме — каза Брамал. — Благодарим ви за отделеното време.

 

 

В този момент на повече от петстотин километра от планинската вила, в Рапид Сити, Южна Дакота, инспектор Глория Накамура седеше в светлосинята си кола, заела удобна позиция от другата страна на улицата, и наблюдаваше пералнята на Артър Скорпио. Но не предната врата, а задната. Скоро щяха да минат два часа, откакто бе застанала на пост, а не бе видяла нищо интересно.

Но само до този момент. В задната алея се появи един харли дейвидсън с номера от Монтана. Ръмженето на двигателя отекна от околните стени. После заглъхна. Мотористът слезе, задната врата се отвори и той влезе вътре. Накамура си записа часа.

Четири минути по-късно мотористът излезе от пералнята. Яхна мотора и изфуча.

Накамура си записа часа. После пое към участъка.

 

 

Брамар и Ричър потеглиха обратно по черния път, после свиха на запад, където очакваха да намерят повече съседи. Брамал гледаше наляво, а Ричър надясно. Споразумяха се да поемат по първата отбивка, която видят, защото тя би трябвало да ги отведе до най-близките съседи на Сай Портърфилд.

Въпросната първа отбивка се появи след осемнайсет-деветнайсет километра. Отляво. За малко да я пропуснат. Беше почти незабележима. Виеше се между дървета, изкачваше стръмни склонове и на места бе ужасно тясна, но въпреки това бе по-добре поддържана от пътя, който водеше до дома на Портърфилд. След пет километра дърветата се разредиха и разкриха обширна равна поляна с великолепна панорама на изток. По средата се издигаше едноетажна къща с каменни основи и широки дъски над тях, на места разкривени и олющени. Предната веранда бе оградена с дървен парапет със струговани подпори. На верандата бе разположена стара църковна пейка, където човек да поседне, да подиша чист въздух и да се наслади на утринното слънце.

Брамал спря сравнително далече от къщата. Провери телефона си и каза:

— Две чертички. Покритието е добро. Могла е да позвъни отвсякъде.

Понечиха да излязат от колата, но преди да успеят, вратата на къщата се отвори и на прага се появи жена. Явно ги бе чула. Изглеждаше стройна, силна, загоряла от слънцето и вятъра. Беше с избеляла червена рокля и каубойски ботуши. Вероятно наближаваше четирийсет, макар трудно да можеше да се определи. Ричър не би рискувал с точна цифра. Попитаха ли го, щеше да каже трийсет, за да не сбърка, но нямаше да се изненада, ако се окажеше, че жената е на петдесет. Тя стоеше на прага, поставила ръце на кръста си, и ги наблюдаваше. Не излъчваше враждебност. Все още.

— Сигурно ни взема за мормони — каза Брамал.

Ричър излезе и вдигна ръка. Универсален жест. Не съм въоръжен. Настроен съм приятелски. Тя помръдна глава, жест, който можеше да бъде отговор на неговия, но можеше и да задава въпрос. Брамал също излезе от колата. Двамата с Ричър тръгнаха към къщата и спряха на известно разстояние от верандата.

— Госпожо, издирваме изчезнала жена — каза Ричър. — Смятаме, че е живяла известно време у вашия съсед Сай Портърфилд. Дали бихте могли да ни кажете нещо по въпроса?

— Трябва да влезете — отвърна жената. — Току-що приготвих лимонада.