Лий Чайлд
Точно в полунощ (44)

44

Инспектор Глория Накамура обиколи всеки сантиметър от зоната за почивка. Бе късна вечер, но мястото бе добре осветено. Представи си как някой камион потегля от тук. Може да не беше тир. Може да нямаше ремарке. Може да бе дори микробус, превозващ дребни поръчки за семейни аптеки и провинциални клиники. Нещо с размерите на форд еконолайн. Вероятно бял, чист и лъскав в унисон с посланието за здраве и хигиена, излъчвано от фармацевтичните компании. Вероятно на него имаше лого с четливи приветливи букви, зелени като тревата или сини като небето.

Къде би спрял? Не и до поста на Пътната полиция поради очевидни причини. Не и до бензиновите колонки. Въпреки тъмнината. Бензиностанциите разполагаха с камери, в случай че някой шофьор потегли, без да плати. Не и до входа или до изхода, защото Пътното управление поставяше камери там, за да следи трафика. Подобен камион не можеше да си позволи лукса да бъде заснет на видео. Не и в Южна Дакота, при положение че компютрите в завода показваха, че той стои на паркинг в Ню Джърси. Между тоалетните и заведенията за бързо хранене имаше обширно празно пространство. Но то бе ярко осветено, а по стълбовете също имаше камери. Заради исковете за щети, предположи Накамура. В случай че някой претендира, че са ударили бронята му, и обвини някое заведение. Вероятно това бе изискване на застрахователните компании.

Специална рампа водеше към сградата на Пътното управление, цялата от тухли и метал. Затворена, потънала в мрак. Но въпреки това бе на открито. Прекалено видима. Накамура си представи микробус с отворени задни врати и мъже, които свалят кашони и ги товарят в по-малки коли. Шумна, нетърпелива тълпа, която очаква своя ред. Хора като Били, новия Били и прочие, пристигнали с пикапи, джипове, стари седани… които бързат да натоварят и да потеглят.

Къде тук биха го направили? Никъде. Зоната за почивка бе крайно неподходяща.

Накамура обиколи паркинга за последен път. С периферното си зрение забеляза черен джип, който се движеше в противоположната посока. Регистрационните му табели бяха сини. От Илинойс може би, помисли си тя. Погледна отново, но джипът бе изчезнал.

Брамал отби встрани на километър и половина след отклонението, където източното и западното платно се събираха отново, разделени от тревиста полоса. Мястото бе достатъчно безопасно. Минеше ли пътен патрул, щяха да кажат, че са спрели, за да подменят изгоряла крушка или да напомпат спаднала гума. Нямаше голямо движение. Минаха няколко коли, последвани от камион с ремарке, чиято въздушна струя разлюля тойотата.

— На какво разстояние е най-близкият изход? — попита Ричър.

Брамал погледна екрана.

— На петдесет километра — отвърна той.

— Чиста загуба на бензин. Направи обратен завой през тревата. Двамата с Роуз ще слезем при отклонението, което води до гаража. Вие с Макензи ще паркирате в зоната за почивка и ще тръгнете пеша между дърветата. Там ще се срещнем. Ще огледаме и ще решим какво да правим.

— Искаш да дойда с теб? — попита Сандерсън.

— Защо не?

— Не мога — отвърна тя. — Не се чувствам добре.

— Ще решим този проблем.

— Не мога — повтори тя. — Остана ми само една лентичка.

— Ще ти набавим още.

— Не знаем със сигурност.

— Все някога ще трябва да използваш последната си лентичка.

— Предпочитам да я запазя. Искам да съм спокойна, че имам една резервна.

— Стегни се, майоре! Трябваш ми! И то в добра форма. Точно в полунощ. Оставям на теб да прецениш какво и кога да направиш.

Настъпи тишина. После Макензи каза:

— Да вървим.

Брамал изчака момент, в който двете ленти останаха празни, и направи обратния завой. Тойотата подскочи при преминаването на разделителната ивица, която бе оформена като широка плитка канавка. Сигурно събира водата от топенето на снеговете, предположи Ричър. Снегорините трябваше да избутват снега някъде. Тойотата преодоля единия наклон, после другия, зави и потегли в посоката, от която бе дошла. Караха по същия маршрут, който щеше да следва камионът при пристигането си. Идваха от изток, от Ню Джърси. В този момент камионът се движеше в тяхната посока. Движеше се от часове. Намираше се някъде около Сиукс Фолс и караше по онова шосе, по което бе дошъл и Ричър с червения тир с двойна кабина и легла отзад. С онзи старец зад волана. Жена ми би заявила, че изпитваш чувство за вина, породено от… нещо. Тя чете книги. И разсъждава върху разни неща. Виждаха това, което шофьорът на камиона щеше да види по-късно. Или по-точно, не виждаха почти нищо. В един момент пред тях се появи отбивката с табела Само за служебни автомобили.

Брамал спря на банкета стотина метра след отклонението. Ричър слезе, заобиколи колата и отвори вратата на Сандерсън. Тя излезе. Ботуши, джинси, сребрист суичър, закопчан догоре. Този път качулката бе дръпната по-назад. За да не пречи на периферното й зрение. За да не пречи на оценката й на ситуацията. Виждаха се скулите й. Фолиото отдясно, белезите отляво. Разкривените устни. Едната вежда свършваше по средата, вероятно към нея бе пришито парченце кожа от друго място.

— Тъмно е — каза тя. — Това е добре.

Брамал потегли.

Ричър и Сандерсън изчакаха на банкета. Не се виждаха преминаващи автомобили. Сандерсън дъвчеше усилено. Последната ивица от един сантиметър, останала от пластира. А може би половината от нея. Нищо чудно да я бе скъсала на две. Оставям на теб да прецениш какво и кога да направиш. Ричър се надяваше, че тя знае какво прави. Фентанилът не действаше както преди. Изглеждаше му неспокойна. Може би защото това бе последната й лентичка. Вероятно винаги изпитваше безпокойство, когато вземаше последната си лентичка. В момента тя приличаше на цирков акробат, който се люлее на трапец, пуска се и полита във въздуха с надеждата някой да я хване, преди да падне на земята. Дали това не бе новият златен стандарт на усещането за несигурност? Наркоман с празни джобове. Надвиснал над бездната. Останал без никакви запаси.

Изминаха стоте метра в обратната посока и се изравниха с табелата. Само за служебни автомобили. Не се виждаше нищо.

— Готова ли си? — попита Ричър.

Хукнаха напред, притичаха през пътното платно, заобиколиха табелата и излязоха на отбивката. Спряха, за да си поемат дъх и да се огледат. Намираха се на помощен път, пригоден за тежки машини. Отсечката бе достатъчно дълга, за да потъне краят й в мрака. От двете й страни бяха посадени дървета, за да я разкрасят, но тя пак си оставаше скучен и тъмен помощен път, нищо повече.

— Имаш ли фенерче? — попита Сандерсън.

— Не — отвърна Ричър.

— Господин Брамал можеше да ни даде едно назаем. Сигурна съм, че се е запасил с няколко.

— Харесваш ли го?

— Мисля, че сестра ми е направила добър избор.

Потеглиха в мрака. Луната светеше достатъчно ярко, а от време на време им помагаха и фаровете на колите, които проблясваха като светкавица на фотоапарат. Благодарение на това успяваха да се ориентират. Отклонението бе дълго над осемстотин метра от началото до края и отвеждаше до хангар, който изглеждаше достатъчно просторен, за да побере голямо количество тежко оборудване. Ричър и Сандерсън останаха сред дърветата и огледаха околността. Видяха общо четири рампи, две отпред и две отзад, които придаваха на хангара вид на огромно насекомо. Отпред и отзад имаше по една врата. Затворени. Наоколо не се виждаше жива душа. Нито кола. Нито пък се чуваше звук. Гараж за снегорини в края на лятото. Пустеещ.

— Колко е часът? — попита Сандерсън.

— Десет — отвърна Ричър. — Остават ни два часа.

— Ще успеем ли?

— Мисля, че това е мястото. В гласовото съобщение се споменаваше път, който води до гараж.

— Това е било тогава. Сега може да използват друг.

— Къде ще намерят толкова подходящо място? Съмнявам се. Този гараж е чисто злато.

— Изглежда запустял.

— Още е рано. Мисля, че точно това е идеята. Идват и си тръгват много бързо. Мястото е скрито. Кой обръща внимание на подобни отбивки? За обикновените шофьори те буквално са невидими.

Ричър се извърна и погледна назад. Камионът от Джърси би трябвало да дойде от изток, от там, откъдето те бяха дошли пеша. После щеше да завие в обратната посока, вече празен. Стакли би трябвало да дойде от запад. Останалите пласьори можеха да пристигат и от едната, и от другата посока. Тайно място за срещи и тайно отклонение от магистралата в комплект. Чисто злато.

Тръгнаха пеша към мястото, където очакваха Брамал и Макензи да излязат между дърветата. Зърнаха ги да се появяват от горичката. Обиколиха заедно гаража.

— Очевидно не съм аз човекът, който да дава предложения какво да правим — каза Макензи.

— Най-добрият тактически план изисква да причакаме камиона горе-долу по средата на отбивката. След като слезе от магистралата, но преди да стигне гаража. Една операция, най-много един изстрел, най-много една жертва сред противника. Бързо, концентрирано, ефективно.

— И как ще организираме засадата на камиона?

— Не знам дали трябва да го правим.

— Не разбирам.

— Не знаем с какво превозно средство ще си имаме работа — обясни Ричър. — Но след като пристига директно от завода, предполагам, че ще е камион с логото на фармацевтичната компания. Не се съмнявам, че Ноубъл е обсъдил въпроса с ръководството. Провел е куп работни срещи, изпратил им е куп записки. Камионът вероятно е заключен. Нищо чудно само шофьорът да може да го отвори. С цифрова комбинация или специален ключ. Сестра ти не иска да поема риска да изтръгнем комбинацията, като приложим физическа сила.

— А ти би ли го направил?

— Този тип е взел пари, за да откара стоката на грешен адрес. Не се съмнявам, че е отворен за преговори. Честната размяна не е кражба.

— Какво правим тогава?

— Тук ще се съберат десетина пласьори — каза Брамал. — За да вземем стоката им, ще трябва да ги оберем всичките, един по един. На излизане от гаража. Ще застанем на пътя като на контролно-пропускателен пункт. Дванайсет обира, един след друг. На интервали от по една минута. Не мисля, че можем да се справим. Нямаме избор.

— Роуз?

— Както казах, има само един вариант. Да се надяваме камионът да не е заключен.

— Има и трети начин — каза Ричър. — Който обединява най-доброто от тези две предложения.