Лий Чайлд
Точно в полунощ (26)

26

— Въведох името му и всичко онова, което ти ми каза, след което задействах една програма, с която разполагаме. Тя проверява автоматично всички съществуващи бази данни. Целта ми беше да разбера дали Портърфилд е попадал в полезрението на АБН или друга агенция. Оказа се, че името Саймур Портърфилд е блокирано. Поразрових се и открих три отделни досиета, всичките блокирани. Засекретени. Могат да се отворят само с парола, с която разполагат хора на много високо ниво.

— Що за човек би могъл да има подобни досиета? — учуди се Ричър.

— Който служи като източник на информация — отвърна Ноубъл. — Това е предпазна мярка.

— Интересно.

— Трябва да разбера кой всъщност е бил Портърфилд.

— Човек със скъпа кухня.

— Трябва да ми кажеш всичко, което знаеш.

— Не знам нищо за него. Освен че е носил джинси и е имал отличен вкус за обзавеждане. Той изобщо не ме интересува. Тук съм по съвсем друга причина.

— Едно от досиетата е посветено на Портърфилд и още един човек. Ако съдя по кодовете, вторият човек е жена. Не мога да определя точните дати, когато досието е било ползвано или променяно, но последователността им предполага, че е било отворено за пръв път преди две години и е било преглеждано от някого малко преди Портърфилд да загине.

— Интересно — повтори Ричър. — И колко дълбоко в системата са скрити тези файлове?

— Много дълбоко. Но не мисля, че това са оригинални досиета, създадени от АБН. Мисля, че са копия, предоставени от друга агенция.

— Коя?

— Кодовете са странни. Не са нито на ФБР, нито на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия. Наподобяват кодовете, които използвахме, когато изпратихме командоси в Колумбия. Искам да кажа, че източникът на тези досиета не се намира кой знае колко далече. А някъде съвсем близо до нашата централа.

— Ясно — отвърна Ричър. — Разбирам. Не забравяй да се обадиш в Оклахома.

Той затвори телефона и предаде разговора на останалите.

— Това помага ли ни с нещо? — попита Макензи.

— Нямам представа — призна Ричър. — Дори да научим кой е бил Портърфилд преди две години, това едва ли ще ни помогне да разберем къде е Роуз сега. Не бива да му отделяме прекалено много време. Предполагам, че можем да спрем преди четвъртата къща, за да проведа един разговор, докато чакаме.

Спряха на банкета под ъгъл, като полицейска кола с радар. В далечината пред тях се намираха още дванайсет къщи и вили, разположени на голямо разстояние една от друга. Очакваха ги още шейсетина километра по черния път. А после — нищо. Не видяха друг автомобил. Ричър помоли Брамал за телефона му и набра номера, който бе запаметил преди много години.

Вдигна същата жена.

— „Уест Пойнт“ — каза тя. — Кабинетът на началника. С какво мога да ви помогна?

— Обажда се Ричър.

— Здравейте, майоре.

— Трябва да говоря с началника.

— Предполагам, че не знаете името му.

— Така е.

— Генерал Симпсън. Ще се зарадва да ви чуе. Има информация за вас. Свързвам ви.

Прозвучаха няколко изщраквания, след което се разнесе гласът на началника:

— Майоре!

— Господин генерал — отвърна Ричър.

Не го нарече Симпсън, за да избегне неудобството, в случай че това не беше името му. Подобни шеги бяха обичайна практика в „Уест Пойнт“ и макар Ричър да се съмняваше, че секретарката ще му скрои такъв номер, предпочете да не рискува.

— Имате ли напредък? — попита началникът.

— Известен — отвърна Ричър. — Мисля, че наближавам крайната дестинация.

— И къде се намира тя?

— В югоизточния край на Уайоминг.

— Значи се е прибрала у дома.

— Не съвсем, но е наблизо. Открих следи в една къща в място, наречено Мюл Кросинг. Била е тук преди година и половина. Интуицията ми подсказва, че не е далече.

— Трябва да знаете нещо — каза началникът. — Може да се окаже важно. От любопитство реших да потърся информация за мисиите на Сандерсън и раняването й. Не успях да вляза във файловете. Засекретени са здраво. Мисля, че вашите хора са го направили.

— Моите хора?

— Военната полиция.

— Кога?

— Трудно е да се каже. Не е било скоро. Но почти сигурно е станало, след като е напуснала армията. Вероятно преди около две години.

— Добре — отвърна Ричър. — А сега познайте защо се обаждам.

— Как мога да позная?

— Домът, в който открих уликите, е собственост на мъж, чието досие в една от правителствените бази данни също е засекретено. Всъщност става въпрос за три засекретени досиета. Едно от тях е отпреди две години и в него се споменава за някаква жена. Очевидно е, че това не са оригиналните файлове. Хората, които работят с въпросната база данни, предполагат, че тяхната агенция ги е получила от друга агенция.

— Наясно ли са коя?

— Подозират, че е Пентагонът.

— Интересно — отвърна началникът. — Знаели сте, че това ще ме заинтригува. Но то едва ли е причина да ми позвъните. Искате да направя нещо.

— Кого познавате там?

— Доста хора.

— Някой от тях дължи ли ви услуга?

— Какъв риск ще поеме този някой?

— Минимален. Никой не работи по разследването от година и половина. То попада в категорията студени досиета. Освен това не ни интересуват подробности, трябва ни само отговор на въпроса дали Сандерсън е била жената, спомената в досието на собственика на къщата. Неговото име е Саймур Портърфилд. Проверка на номера на социалната му осигуровка би трябвало да ви пренасочи към уведомление от местния шериф за смъртта му.

— Мъртъв ли е?

— Изяден от мечка. В Уайоминг.

Ричър продиктува буква по буква двете имена на Портърфилд. Началникът на „Уест Пойнт“ ги повтори.

— Благодаря, господин генерал — каза Ричър. — Можете да се свържете с мен на този номер. Ще вдигне партньорът ми Брамал.

— Благодаря, майоре.

— Името ви наистина ли е Симпсън?

— Наистина — каза генералът. — Шон Симпсън.

— Разбрано, сър — отвърна Ричър по навик.

Затвори телефона и го върна на Брамал, който го включи в зарядното.

 

 

Мина цял час, без да видят никого с изключение на малко стадо елени, което изникна между дърветата от едната страна на дълбокото дере, прекоси го и се скри от другата му страна. Високо над главите им се рееха хищни птици. Пътят бе все така пуст.

— Съжалявам — обади се Макензи. — Пак се изложих. Всяка идея ми се струва добра. Докато се окаже, че не е.

— Никой от нас нямаше по-добро предложение — отвърна Ричър.

— Ще се радвам, ако не я видим. Това би означавало, че не се нуждае от онова, което Били е продавал, каквото и да е то. Би означавало, че е добре. Просто някой е откраднал пръстена й. Сами го казахте. Напълно е възможно.

— Това е оптималният вариант.

— Който се случва понякога.

— Понякога — подчерта Ричър.

— Колко често?

— По-често от никога. И по-рядко от винаги.

— Я чакайте! — обади се Брамал и посочи напред.

Над пътя пред тях се вдигаше облак прах. На запад, много далече, чак на хоризонта. Под облака се виждаше малка точица, чиито очертания бяха размазани от маранята, но тя се приближаваше бързо. Продължиха да чакат. Точицата ставаше все по-голяма и по-голяма, а над нея все така се вихреше облак от прах, който непрестанно се самовъзпроизвеждаше. Беше с формата на парашут, но безкрайно дълъг. Той ту се издигаше нагоре, удържан от някаква вътрешна аеродинамична сила, ту се отпускаше и се разпадаше под напора на вятъра и гравитацията.

— Внимание! — каза Брамал, взе телефона си и се приготви за снимка.

Продължиха да чакат. Покрай тях профуча джип. Беше стар модел, с четвъртити форми, целият очукан и покрит с ръжда и червеникава прах. През прозорците не се виждаше нищо, с изключение на предното стъкло, където благодарение на чистачките слоят прах бе доста по-тънък. Така че успяха да надзърнат в колата за миг.

Образът, който видяха, бе доста размазан. Дребна фигурка, извърнала лице настрани. И нещо сребристо.