Лий Чайлд
Точно в полунощ (5)

5

Ченгето държеше крака си на спирачката. Намали, завъртя волана и спря до същия бордюр, както миналия път. Свали прозореца и огледа сцената. Шестима мъже, всичките в хоризонтално положение, като само някои помръдваха. Плюс Ричър, който стоеше на тротоара.

— Поздравления — каза ченгето.

— За какво?

— За това, което си направил.

— Не, аз нямам нищо общо. Бях само зрител. Тези типове се сбиха. Някой седнал на чужд мотор или нещо подобно.

— Това ли е твоята версия?

— Не ми ли вярваш?

— Въпросът ми е чисто теоретичен, но все пак… очакваш ли да ти повярвам?

— Адвокатът на онзи от заложната къща би казал, че за всички ни ще е по-добре, ако ми повярваш.

— Искам да напуснеш окръга ни колкото се може по-бързо.

— Напълно ме устройва. И бездруго смятах да се кача на първия автобус.

— Това не е достатъчно бързо.

— Да не искаш да открадна мотор?

— Аз ще те откарам.

— Толкова ли е спешно?

— Ще спестиш доста писане. И на двама ни.

— И къде ще ме откараш?

— Предполагам, че онези са отговорили на въпроса ти. И сега отиваш на запад. От границата на окръга ни трябва да продължиш направо по шосето, което стига до междущатска магистрала деветдесет. Там шофьорите са доста дружелюбни. Все някой ще те качи.

Ричър се настани в патрулката и след четирийсет минути, в които не се случи абсолютно нищо, слезе на някакво затънтено място — потънал в мрак двулентов път и табела, която уведомяваше шофьорите, че напускат един окръг и навлизат в друг. Сбогува се с ченгето и тръгна напред, измина сто метра, измина двеста, спря и се огледа. Полицаят присветна с фаровете, даде назад, направи обратен завой и замина. Ричър го проследи с поглед, докато стоповете му се скриха в мрака, след което продължи до едно място, където банкетът се разширяваше. Зачака там. Пред него се простираше шосе, което излизаше на магистралата едва след стотина километра. А магистралата водеше на запад, пресичаше Минесота, навлизаше в Южна Дакота, прекосяваше Сиукс Фолс и стигаше до Рапид Сити.

И още по-нататък. Чак до Сиатъл.

В този момент на близо две хиляди и петстотин километра от тъмното шосе Мишел Чан ядеше пицата, която й бяха донесли преди малко. С чаша вода, не с вино. Това не беше празненство, а най-обикновено набавяне на калории. Следобедът бе доста натоварен, трябваше да навакса с домакинската работа. Беше уморена. Част от нея бе доволна, че е сама, но друга част съжаляваше. Предполагаше, че Ричър е заминал за Чикаго. От там можеше да продължи във всички посоки. Липсваше й. Но тя не смяташе, че нещата между тях биха могли да се получат. Беше категорична по този въпрос, както и по всички останали.

Също в този момент, но на хиляда и сто километра от тъмното шосе, иззвъня телефонът на едно от бюрата в отдел „Престъпления против собствеността“ в полицейското управление на Рапид Сити. Обаждането прие инспектор Глория Накамура, дребничка азиатка с матова кожа, която работеше тук от три години. Не беше новобранец, но не беше и ветеран. До края на смяната й оставаше един час.

Обаждаше се техник от „Компютърни престъпления“, който й правеше услуга.

— Звънна моят човек от телефонната компания — каза той. — Някой си Джими е позвънил от Уисконсин и е оставил гласово съобщение на Артър Скорпио. На личния му телефон. Нещо като предупреждение.

— Какво по-точно? — попита Накамура.

— Ще ти го препратя на имейла.

— Дължа ти услуга — отвърна Накамура и затвори.

Електронната й поща сигнализира, че писмото е получено. Тя кликна върху файла и увеличи звука. Фоновият шум я наведе на мисълта за бар. После прозвуча нервен глас, който говореше бързо: „Артър, Джими е. Появи се някакъв тип. Разпитваше за един предмет, който получих от теб. Явно проследява снабдителната верига. Не му казах нищо, но той вече ме беше открил по някакъв начин, затова си мисля, че може да открие и теб. Видиш ли го, отнеси се сериозно към него. Това е съветът ми. Този тип е като Голямата стъпка, излязъл от гората. Успех“.

Последва пращене, Джими явно окачваше голямата старомодна слушалка на мястото й. Вероятно ставаше въпрос за телефон на стената на някой бар в Уисконсин. Досието на Артър Скорпио беше дебело десет сантиметра, но в него нямаше нищо, което да го уличи и да му докара присъда. Полицаите от Рапид Сити обаче никога не се предаваха. Продължаваха да събират всяко късче информация. Рано или късно щяха да го пипнат. Затова Накамура включи обаждането в досието. Написа резюме и добави собствените си бележки към него. Не е пряко доказателство, но предполага наличието на снабдителна верига. Когато приключи, влезе в интернет и потърси „Голямата стъпка“. Отся най-важното: митичен маймуночовек, космат, висок над два метра, обитава северозападните гори… Накамура отвори отново файла и добави: Може би Голямата стъпка ще наруши статуквото и ще ни помогне да попаднем на нещо! Изпрати копие от имейла на лейтенанта.

Впоследствие съжали за удивителния знак. Стори й се толкова… момичешки. Но може би трябваше да го постави, защото искаше шефът й да прочете съобщението и да нареди да подновят наблюдението на Скорпио. В случай че появата на неканения му гост се окаже важна. А това беше сигурно. Очевидно Джими от Уисконсин бе излъгал, че не е казал нищо на онзи човек. Твърдението бе лишено от логика. Мъж с достатъчно заплашителна външност, за да провокира оставянето на подобно съобщение, бе в състояние да получи отговора на всеки въпрос, който зададе. Явно непознатият вече пътуваше насам. Следователно времето бе от ключово значение. Шефът й обаче държеше именно той да взема всички решения. Нямаше смисъл да му досажда. Затова Накамура постави онази удивителна. За да накара шефа си да реши, че идеята е негова.

Не след дълго пристигнаха колегите от нощната смяна и Накамура се прибра у дома. Възнамеряваше сутринта да се отбие в пералнята на Скорпио на път за работа. Можеше да отдели половин-един час. Колкото да огледа. Нищо чудно Голямата стъпка да бе пристигнал вече.

Ричър нямаше основания да се съмнява в думите на полицая, който му бе казал, че хората в Западен Уисконсин са дружелюбни и гостоприемни. Проблемът не бе в качествата им, а в количеството. Ричър стоеше край самотен селски път, който прекосяваше затънтен окръг, и на всичко отгоре бе късна вечер. Нямаше никакъв трафик. Или почти никакъв. Покрай него бе профучал само един додж пикап и топлият вятър бе лъхнал Ричър в лицето, след което бе минал един форд Ф-150. Шофьорът му бе намалил, за да огледа Ричър, но бързо бе ускорил и отминал. Хоризонтът на изток бе потънал в мрак. Ричър не губеше оптимизма си. Все някой щеше да спре. Разполагаше с достатъчно време, нямаше закъде да бърза. Пръстенът бе престоял цял месец на витрината на заложната къща. Не можеше да се каже, че е тръгнал по гореща следа, нали?

Обзалагам се на десет долара, че зад пръстена не се крие някоя интересна история.

Ричър продължи да чака. Накрая далече на изток проблеснаха фарове, макар и едва-едва, като две далечни звезди. В продължение на цяла минута имаше чувството, че фаровете не приближават, вероятно заради мястото, на което бе застанал, но после картината дойде на фокус. Пикап, каза си Ричър, или джип. Заради височината и разстоянието между фаровете. Навлезе на около метър в лентата за движение и протегна ръка с вдигнат палец. Завъртя се леко настрани, като в сцена от холивудски филм, профилът му застана под такъв ъгъл, че едрото му тяло да изглежда по-малко. Нищо не можеше да направи с височината. Въпреки това сега не изглеждаше така страховит, както обикновено. Знаеше, че шофьорът ще го огледа и ще вземе решение за част от секундата.

Колата се оказа пикап. И то голям. С двойна кабина. Японски. Много хром и лъскава боя. Намали скоростта. Приближи. Лицето на шофьора бе озарено в червено от приборите по арматурното табло. Няма да стане, каза си Ричър. Шофьорът бе жена. Трябваше да е луда, за да спре.

Пикапът спря.

Беше хонда. Тъмночервен металик. Прозорецът се спусна. На задната седалка имаше куче. Приличаше на немска овчарка, но беше по-голямо — с размерите на пони. Сигурно бе някакъв ужасен мутант. Зъбите му бяха колкото патрони за снайперска пушка. Жената се наведе настрани. Имаше черна коса, вдигната на кок. И тъмночервена блуза. Беше на около четирийсет и пет.

— Накъде сте се запътили? — попита тя.

— Трябва да стигна до магистралата — отговори Ричър.

— Качвайте се. И аз съм натам.

— Сигурна ли сте?

— Къде отивам ли?

— Сигурна ли сте, че искате да ме качите? Това е въпрос на безопасност. Не ме познавате. Бих казал, че не представлявам опасност, но всеки би казал същото, нали?

— Имам зло куче.

— Но аз може да съм въоръжен. И първо да застрелям кучето. Или да му прережа гърлото. А после да се заема и с вас. На ваше място бих се притеснил точно от това. От професионална гледна точка, разбира се.

— Полицай ли сте?

— Служих във Военната полиция.

— Въоръжен ли сте?

— Не.

— Качвайте се тогава.

Жената се оказа фермерка с много глави добитък върху много декари. Явно бизнесът върви добре, помисли си Ричър, ако се съди по колата. Вътре бе просторно като в хъмви. И тихо като в лимузина. Тапицерията бе от скъпа кожа на ромбчета. Двамата разговаряха. Ричър я попита дали винаги е била фермерка, а жената отговори утвърдително, да, от четири поколения. Тя го попита какво работи и той отвърна, че в момента си търси нова работа. Огромното куче следеше разговора им от задната седалка и въртеше страховитата си глава ту към единия, ту към другия.

Час по-късно жената спря и го остави на детелината на магистралата. Ричър й благодари и й помаха. Жената се оказа приятен събеседник. Това бе една от случайните срещи, които правеха живота му такъв, какъвто бе.

Ричър застана край платното, водещо на запад, стъпи с единия крак на банкета, а с другия на асфалта, завъртя се настрани и протегна ръка с насочен нагоре палец.

* * *

На повече от хиляда километра от Ричър, в офиса си в задната част на обществената пералня в Рапид Сити, Артър Скорпио преглеждаше есемесите, имейлите и гласовите записи в телефона си. Стигна до съобщението на Джими Плъха и чу: Не му казах нищо, но той вече ме беше открил по някакъв начин, затова си мисля, че може да открие и теб. Което чисто и просто означаваше: „Изпях всичко и сега този тип ще те погне“. Скорпио реши в дългосрочен план да не осигурява повече бизнес на Джими, а в краткосрочен — да вземе нужните предпазни мерки. Позвъни на секретарката си. Тя си бе у дома и тъкмо се канеше да си ляга.

— Кой или какво е Голямата стъпка? — попита той.

— Гигантски маймуночовек, който живее в гората. В планините на северозападните щати. Висок е над два метра и целият е покрит с козина. Храни се с мечки и добитък. Един фермер се оплакал, че през годините е изгубил хиляда животни.

— И къде се е случило това?

— Никъде — обясни секретарката. — Голямата стъпка не съществува в действителност. Това е по-скоро приказка.

— Аха — отвърна Скорпио.

Затвори, проведе още два разговора с хора, на които знаеше, че може да разчита, заключи пералнята и се прибра у дома.